/Поглед.инфо/ (Този текст в две части представлява самостоятелен параграф в новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която ще излезе през есента)

Със сигурност, поне от гледната точка на Критическата психология на българската история, колкото и парадоксално да звучи за всеки друг възможен поглед върху нашето минало и настояще, а оттам и за бъдещето, определено може да се каже, че раздиращата нашата колективна психика драма, която е в състояние и да се дефинира като психично заболяване на обществения организъм в логиката на д-р Николай Кръстников, се свежда до факта, че всеки един от седемте прехода в българската история носи със себе си допълнителни травми в несъзнаваните дълбини на собствено специфичните ни преживявания, чрез които българите се полагаме в една или друга последваща историческа ситуация. Ако си припомним казаното още в началото, че преходът в социално-психологически контекст не е нищо друго, освен състояние на социална аномия, в което старите норми не могат повече да осъщестяват регулативните си функции, докато новите все още не са формирани, то ще се сетим, че от гледна точка на критическия психологически подход в такива ситуации като регулатори на мисленето и поведението се манифестират вече фундирани в колективната психика традиционни етно-културни, екзистенциални и политически представи. А това ще означава, че по всяка вероятност тук ще бъде съвсем оправдано едно критическо обобщение на привнасяните във всеки един от четирите прехода до сега специфични за българската общност дълбинни психични форми на колективен психичен живот, които критически могат да бъдат определяни и като психични травми, преди да видим какви допълнителни към вече установените психични характеристики носи със себе си Петия преход.

През Първия преход, този към ситуирането на Първата Българска държава на Балканите, тоест създаването на Дунавска България, особено към неговия край, видяхме, че вече са достатъчно оформени и в състояние да осъществяват регулативните си функции целите за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване, и отчуждението към всяка една форма на общност, включително и към държавната.

През Втория преход, към приемането на православното християнство, освен стабилизирането на вече съществуващите общностни регулатори на мисленето и поведението, се появява и травмата от първото ритуално братско самоубийство в нашата история – обезглавяването на старата българска аристокрация от Борис І Михаил Покръстител. Тук заедно с вече утвърдените и превърнали се в традиционни колективни структури и тази своеобразна психична рана от собственото кръвопролитие, с решаващата помощ на богомилските идеи се появяват и закрепват в общностното ни психично пространство социалната самоизолация, самозатварянето в семейно-родовите, приятелските и кръговете по местоживеене, но наред с тях и отрицанието на всяка власт, омразата и подозрителността към всеки възможен авторитет. Заедно с всичко това, през този период се появява, а впоследствие се утвърждава и категорично се възпроизвежда в почти всички исторически ситуации и ограниченото екзистенциално идентифициране най-вече чрез нивата, землището или средата по местоживеене, характерно за българското селячество, което обаче в изключително дълъг период ще остане, ако не единственият, то поне основният етно-културен тип в нашата история, който по сигурен начин ще чертае психичния облик на всички останали прослойки в българското общество, включително и до ден-днешен .

През Третия преход, към формиране на Втората Българска държава на Балканите, но през времето на пребиваването на общността в рамките на чужда държавност – на Византийската империя, тоест първото народно падение в нашата история, тъй като общността губи за близо два века „собствената“ си държава, са налице две тенденции. От една страна се появяват подкрепящите традиционните етно-културни и екзистенциални цели като идеята за държавната служба, независимо дали става въпрос за „собствената“ или чужда държава, разглеждана като най-сигурния начин за осигуряване на индивидуалното и семейно-родовото оцеляване, и политическата идеологема на византинизма, тоест фундираната още в онова далечно време българска, по-скоро „елитарна“ политическа представа, че копирането на модерни, но чужди модели, ще осигури напредъка в скъсено историческо време. От друга страна, появява се и травмата от второто ритуално самоубийство – продължаващите векове наред братски убийства и кръвопролития, най-вече заради властта, които ще останат запазена марка за дейността на българските „елити“ почти през цялата ни история.

През Четвъртия преход, този към Османската империя, наред с вече категоричното възпроизводство на общностните регулативни функции на всички споменати дотук български етно-културни, екзистенциални, може би вече и религиозни, макар че в тях езическо и християнско се преплитат по твърде особен начин, и политически представи, се появява и травмата от третото ритуално самоубийство – ужасният български средновековен сепаратизъм, който през цялото историческо време и до ден-днешен ще регламентира като естествена всяка чужда помощ, в това число и военна, срещу всеки един вътрешен опонент за властта. Всички тези специфични характеристики на отдавна утвърдената българска колективна психика, заедно и поотделно, в крайна сметка ще осигурят по твърде унизителен начин и второто народно падение – загубата на българската държава, но този път за близо пет века и пребиваването на общността в рамките на Османската империя. В това време, както видяхме тук, ще се развихри регулативната роля на традиционните български дълбинни психични феномени, на чиято основа ще се появят и нови травми, които наред с тези, познатите, ще рисуват психичната картина на общността и на нейните „елити“ и в оставащите два прехода през времената на „капитализма“ и „социализма“, за да стигнем до днешната „либерална демокрация“.

Вероятно няма да бъде изненада, ако кажа, че през изследвания в тази настояща глава Пети преход, този път към Третата Българска държава на Балканите, познат също и като преход към Третото българско царство, но във всеки случай носещ характеристиките и на времето на пребиваването в рамките на Османската империя, фундаментална допълнителна травма в българската колективна психика, възможно дефинируема и като четвърто ритуално самоубийство в нашата история, е неспособността на народа сам да извоюва политическата си свобода и възстановяването по този начин на независимостта на собствената си държава. Със сигурност тази обобщена характеристика на Петия преход носи със себе си поредица от конкретни проявления, които предстои да видим, тъй като те наистина са с изключително значение за психологическото разбиране на следващите исторически ситуации, в това число и до ден-днешен.

Не знам за вас, но на мен ми се ще още веднъж да се върна към онова фундаментално несъответствие между внушавания години и десетилетия наред робски комплекс в българската колективна психика, вследствие на възпроизвеждащата се през цялото това време абсолютно невярна идея, че нашите прадеди в османско време са били под „турско робство“, от една страна, и показаното тук от критическия прочит на българската история действително битие и на българското селячество, и на манастирските православни общности, и на българските светски училища, и на новите български еснафско-занаятчийски и търговски елити, и на българската православна църква, от друга страна. Това връщане би следвало да се опита да намери и нови отговори на въпроса: защо, все пак, българският народ не успява да постигне сам своята политическа свобода и да осигури възраждането на своята държавност чрез една всеобща народна революция, за каквато си мечтаеха Левски и Ботев?

Ако приемем дори за момент, че българските хора в онова време са били наистина роби, то съвсем логично възниква  недоумението относно реалния статут на роба и перспективите му той да търси възможности на всяка цена, за да го преодолее, а най-сигурният път за това е наистина една всеобща въоръжена борба срещу поробителя. За робът няма друг изход, няма друга дилема, защото той по принцип няма никаква собственост, която евентуално може да изгуби в една народна революция, а най-многото, с което може да се прости са или „собствените“ му робски окови, или наистина собствения му живот. Със сигурност обаче, ако робското безправно съществуване до такава степен е омръзнало на роба, то за него смъртта и загубата на живота биха били изглеждали по-скоро облекчение, отколкото ужасна перспектива, тъй като робът дори няма семейство и поколение, за които евентуално да мисли. С други думи, ако нашите прадеди в османско време са били под „турско робство“, то парадоксът, че те като роби не успяват да осъществят победоносна народна революция, тъй като в нея робът няма какво да губи, изглежда наистина потресаващ!…

Всъщност, както видяхме вече, парадокс няма, тъй като българските хора в османско време не са роби, независимо от някои робски проявления като отменения след ХVІІ в. кръвен данък или допълнителното данъчно бреме заради немюсюлманския им произход. На българските хора, както видяхме, Османската империя може да позволи селската и манастирската собственост върху земята, селската къща, двор, животни и ниви, описани от Георги Раковски, да позволи българските светски училища и ползване на българския език в тях, да даде самостоятелност на православната църква и да осигури поръчки на българските еснафи и търговци. Онова, което тя не може да позволи обаче, са политическата свобода и независимост на Отечеството, а това означава, че те се постигат тъкмо чрез кървава народна революция, която изисква множество човешки жертви. Ето в тази ситуация се оказва, че българските хора, които не са роби, българинът, който не е роб, има какво да губят в кървавата народна революция – българският селянин, българският еснаф, българският търговец, българският духовник и българският „просветител-еволюционист“ имат много какво да губят в Османската империя. Те могат да загубят окончателно собствеността на най-милото си през вековете – земята,  да загубят стадата си, да загубят къщата и дворовете си, да загубят дюкяна и стоката си, да загубят имотите си, да загубят скътаните „вдън земя“ златни и сребърни скъпоценности, да загубят събираните от толкова поколения парици, да загубят мизерните си, но за тях безценни богатства, да загубят бита и спокойствието си, което различни хаймани искат от тях, да загубят децата и жените си, да загубят, най-накрая, и животеца си, тоест целият онзи безличен бит под чужда власт, но който все пак си заслужава заради изпадащия тук-там и от време на време гечинмек. Тъкмо този всеобвземащ български страх от всички тези всевъзможни загуби, заедно с всички изброени по-горе традиционни етно-културни, екзистенциални и политически представи, фундирани през вековете в българската колективна психика, правят невъзможен успеха на собствена народна революция поради отсъствието на главното – на нейния колективен субект, тоест българският народ. С особена острота същото това отсъствие се чувства в що-годе единствения по-съществен опит за реализация на народна революция – Априлското въстание.

____________

* Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки=