/Поглед.инфо/ Този текст в две части представлява самостоятелен параграф в новата книга на проф. Людмил Георгиев, „Критическата психология на българската история“, която ще излезе през есента.

Сигурен съм, че всички важни исторически факти около подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание са почти известни не само на специалистите – професионални историци, но и на „обикновените“ български хора през последните 140 години, независимо от някои повече или по-малко идеологически интерпретации в една или друга историческа ситуация през това време. Не само затова, но и защото тези подробности не са толкова важни за критическия психологически прочит на българската история, то тук те ще бъдат спестени, тъй като за него е с изключително значение преди всичко степента на реално участие на колективния субект в опитите на тази своеобразна, първа и последна народна революция по своите мащаби и цели, в рамките на Османската империя. Симптоматично е, най-вече за политическия и исторически гений на Левски, че цялата подготовка за въстанието се осъществява на базата на намерението да бъдат възстановени създадените от него местни революционни комитети, като за целта страната е разделена и на четири революционни окръга, за които са определени и съответните ръководители. Дали възстановяването на комитетите се осъществява в изключително съкратени срокове, дали при евентуалното присъствие на Апостола в този процес нещата щяха да имат други измерения, дали революционният плам на новите апостоли им пречи да осъзнаят реалната обстановка и да предотвратят някои слабости и грешки или пък техните цели са били малко по-различни от победоносния край на самата народна революция, са все въпроси, на които официалната история в една или друга степен вече е дала своите отговори. В случая за мен обаче, за Критическата психология на българската история, може би най-важният извод се свежда до факта, че българският народ не участва масово в Априлското въстание, в огромната част от територията на тези окръзи и местни комитети въстание дори не се вдига, все същото онова огромно мнозинство от българските хора или не знаят за самото въстание, или поради страх нямат никакво намерение да научат и още по-малко да участват в него /вж.: Стоянов, 1986, 1987, 1988; Генчев, 1986/. С други думи, както се и предполагаше, в Априлското въстание като своеобразна форма на народна революция  за постигане на политическата свобода и възстановяването на собствената държавност, отсъства, липсва или не присъства в достатъчна степен Главният Субект на тази революция, а именно българският народ.

Що се отнася до конкретните начини на участие на селячеството и на занаятчийско-еснафския „елит“ във въстанието, с изключително значение са свидетелствата на Захари Стоянов, споделени и от Николай Генчев: „Както добре е показал Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“, еснафът /и селянинът – б.м. – Л.Г./ е трябвало да се натика насила във въстанническите действия през април 1876 г. За целта е било нужно да се разгроми неговата еснафска крепост, да бъде изтласкан насила вън от нея, защото в противен случай дребният собственик /и селянинът, разбира се – б.м. – Л.Г./ често ще напуща барикадата, за да наглежда дюкяна или добитъка. Нужно е било да се прекърши вечното еснафско /и селско – б.м. – Л.Г./ раздвоение. И за да се създаде сигурност, че въстанието ще успее, без която сигурност еснафът /и селянинът – б.м. – Л.Г./ не ще тръгне на бой, широко се разпространява лъжата, че руски батальони чакат в кориите първата пушка, за да пометат вековния поробител. Без сигурност /в случая измама/ еснафът /и селянинът – б.м. – Л.Г./ не ще поеме толкова опасен път, към който го тласка историческата повеля“ /Генчев, 1986, с. 90; вж. също: Стоянов, 1988/.

Твърде показателно, поне за критическия прочит на българската история, е съдържанието на измамата – със сигурност слухът, че именно руски батальони, а не английски или френски, чакат „в кориите“, в крайна сметка е адекватен на вече положени в българската колективна психика очаквания, че единствената чужда помощ за бъдещата свобода може да дойде само от Русия, от Дядо Иван. Освен това, изглежда фактът, че се използва дори измама или слух, за да се гарантира, че Главният Субект на народната революция ще се включи в нея, вероятно означава, че самите революционни водачи, новите апостоли, може би още от  самото начало не са били убедени в нейния самостоятелен победоносен край, тъй като са били наясно тъкмо с психичните особености на народа, които му пречат, за да се включи масово в „своята собствена битка за свобода“. От тази гледна точка действията на водачите със сигурност не са продиктувани само от идеята им да бъде осигурено народното присъствие, но логично са имали и по-далечни цели: „В хода на въстанието, когато еснафът /и селянинът – б.м. – Л.Г./ вече е взел пушка в ръце и е стрелял срещу първия гаджалин, е било необходимо пряко накървяване, за да може да се парализира в еснафската /селската – Л.Г./ душа колебанието, а чрез изгаряне на села и градове да се отрежат пътищата за връщане назад към дом и семейство /к.м. – Л.Г./. Захари Стоянов, пък на места доста сполучливо и Иван Хаджийски са нарисували десетки, тъжни или комично-смешни ситуации, когато еснафът /селянинът – Л.Г./, отивайки да мре, мъкне със себе си любимите си вещи и скъпоценности, когато той предпочита да падне пред своите пътни врати, близо до дюкян и дребна челяд, когато силно се колебае да направи първата стъпка срещу вековния ред и да стреля срещу осветените от традицията дрипи“ /Генчев, 1986, с. 50/.

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че изгарянето на къщи, села и градове от революционните водачи, новите апостоли, няма за цел само да осигури масовото присъствие на българските хора в „тяхната“ народна революция. Свидетелствата и в официалната история показват, че една от фундаменталните цели на тези действия се свежда до основателното и логично очакване, че последващото кърваво потушаване на въстанието от османската власт с помощта и на местните турски банди,  безспорно ще намери масово отразяване в европейските медии. Това наистина се случва, но надеждата на водачите, че след медийния бум в пресата ще последва военна намеса от западно-европейските страни, се оказва твърде наивна, тъй като вероятно те не знаят, че в английските банки, да речем, са основно съсредоточени финансовите авоари на османската власт, поради което освобождение от Западна Европа, въпреки нейния въобразен „християнски характер“, е абсолютно невъзможно. Помощ, дори и война за възстановяване на българската държава, може да дойде и идва само по линия на собствената православна цивилизация, тоест от Русия, а това е твърде показателно обстоятелство не само за онова време, но и за редица, както ще видим, последващи ситуации в историята на нашата страна, тъй като е абсолютно невъзможно Цивилизационен Субект като България да прави „цивилизационни избори“ – по-скоро е възможно и тя ги прави, но те винаги завършват с катастрофални последици.

Във всеки случай, както е известно, Априлското въстание завършва с очакван погром, в чиято основа обаче не е само силата на империята, но и уникалният български страх, разбира се и чрез психичните подкрепления на традиционните общностни регулатори на мисленето и поведението на българската общност: „Та националният страх, роден от кървавите призраци на българската история, в този случай се размесва със страха на дребния собственик, прикован от една отколешна традиция в положението на социална инертност и имащ още достатъчно средства за препитание, даже и реална перспектива за бъдещето. С националния психически стереотип по-скоро, отколкото с колебанията на дребния собственик, може да се обясни и бързата смяна на революционното опиянение с отчаянието и душевната разруха, проявени в десетки предателства и в многобройни душевни катаклизми, засвидетелствувани през последните дни на априлските боеве“ /Генчев, 1986, с. 90-91/.

Да, въстанието е потушено с нечувани кръвопролития и жестокости, чрез които по-късно професионалните историци, писателите, поетите, драматурзи, сценаристи и кинорежисьори ще възпроизвеждат поколение след поколение в българската колективна психика уникалната представа за „турското робство“, сякаш за да преодолеят дълбоката травма, че така или иначе българският народ не успява сам да постигне свободата си и възстановяването на държавата си, приписвайки вината другиму, макар че по повод запазване на собствената си власт малко по-късно „фашизмът“ ще извърши деяния, за които Антон Страшимиров ще напише: „Клаха народа си така, както турчин не го е клал!“… Какво да се прави – всяка власт не подбира средствата, чрез които да запази самата себе си. Тази травма обаче, носи със себе си и други конкретни проявления, особено като се има предвид, че без помощта на Русия българската свобода нямаше да се случи, въпреки наистина трогателните опити на Патриарха на Българската Литература Иван Вазов „да измие срама от челото!“…

За „Руско-турската“ освободителна война също са написани може би тонове книги, макар че едва ли това би трябвало да бъде най-точното й наименование, поради което подробностите тук също ще бъдат спестени, тъй като за критическия психологически прочит на българската история далеч по-важни са последствията от тази война в българската колективна психика, за които тук ще става дума. Сигурно е, че началото на тези последствия започва с дискусията около причините, заради които Русия се намесва и воюва с оглед освобождението на нейните православни „славянски“ братя. Една от тях вероятно наистина е следствие от фундирания векове преди това политически принцип на панславизма, за който стана дума в критическото преосмисляне на факта, че всъщност кирилицата е българска, а не „църковнославянска“ писменост – друг е въпросът, че в конкретния случай панславизмът идва като обединително знаме за самата руска военна намеса и помощта, а не като стратегическа или тактическа идеологема за завоевание. Твърде смешни са ми всички онези, които твърдят, че Русия иска да завладее България и да я превърне в Задунайска губерния – ако руският император наистина е желал това, не виждам с какво българските селяни и еснафи биха могли да му попречат, още повече, както твърди моят Приятел и Учител проф. Андрей Пантев, няма как да искаш да завладееш някой, а в същото време да му помагаш да изгради собствена армия?!… Още повече, че руските освободители сами си тръгват от България, съгласно клаузите от Берлинския конгрес, макар и омерзени от българската продажност. Дори и православната идентичност на общата ни цивилизация е невъзможно да бъде осъзната от българските селяни, еснафи и от новия политически „елит“, след като самият Захари Стоянов ще възкликне възмутено „Стига с това православие!“… Какво да се прави – ако някой си мисли, че българската селска психика ще бъде преодоляна с едно махане на ръката, значи той нищо не разбира от психология.

Всъщност, особено от гледната точка на Критическата психология на българската история, изглежда абсолютно нормално да не си в състояние да осъзнаеш православния характер на Русия и дори фундаменталното значение на православната пропаганда в полза на българските хора, на онова всенародно руско движение в подкрепа на войната за освобождение на България. Нормално е, защото дори и да си станал политически лидер или интелектуалец, ти винаги ще гледаш на света и другите през кухите очи на всички онези животински черепи, забити против уроки на коловете в двора пред къщата ти на село, и този дълбок „замислен поглед“ ще си остане завинаги в теб, колкото и да си се „образовал“ или да си мислиш, че си се превърнал в „модерен човек“!…

Изключително вярно и прецизно описва руската и международната действителност при подготовката в навечерието на освободителната война гениалният руски писател Фьодор Михайлович Достоевски, чиято оценка по-късно за изумителната изненада на крепостните селяни, съставляващи основата на руските войски, при вида на къщите, дворовете, стадата и нивите на българските „роби“, които те идват да освобождават от „турско робство“, също е подлагана на унищожителна критика от появилите се в това време русофоби: „Тая рая прекрасно знае, че ако беше възможно да се повторят летните ужаси от България /а това изглежда съвсем възможно/, само че някак тихо, кротко и тайно, без да се разбере, то в Европа първи англичаните биха пожелали тия убийства да се повторят, ако ще и десет пъти – не от кръвожадност, съвсем не, те са хуманен и просветен народ – просто такива убийства, повторени десетина пъти, биха ликвидирали окончателно раята, дотолкова, че вече из Балканския полуостров няма да има кой да въстава против турците – точно тук е същината на въпроса: щяха да останат само милите турци, турските акции по всички европейски борси веднага щяха да се повишат, а на Русия „с нейното честолюбие и завоевателни планове“, щеше да се наложи да се изтегли поживо-поздраво надалеч, тъй като няма да има кого да защитава. Раите осъзнават прекрасно, че от Европа биха могли да очакват само такива чувства“ /Достоевски, 1989, т. 11, с. 84-85/. Изглежда този анализ на гениалният писател за международната ситуация в онова време, макар с незначителни уточнения, може да бъде отнесен и към днешна дата, когато наблюдаваме поредното многоаспектно разделение между Европейските Запад и Изток, докато България си въобразява, че е направила верния „цивизилизационен западен избор“, макар че в дълбинните недра на националната й психика по категоричен начин се възпроизвежда нейната принадлежност тъкмо към източната, православната цивилизация, още повече, че макар и старателно потискана, собствената й субектност спрямо тази цивилизация не може, по никакъв начин не може да бъде изчегъртана от вековните психични пластове на съществуването.

Между впрочем, Фьодор Михайлович Достоевски акцентира върху съвременното нему конкретно проявление на иначе фундаменталното и дори изначално противоречие още от Великата схизма през 1054 г. между западното католическо, а после и протестантско християнство, и източното православно християнство, което противопоставяне чрез различни модификации убедително се възпроизвежда и до ден-днешен. Докато във времето на Достоевски поради практическата невъзможност Балканското православие да го прави, Русия отдавна се е превърнала тъкмо в православен стълб в собственото си светоусещане. Би трябвало човек да се опита поне да се докосне до руското мистично православно религиозно преживяване, за да разбере, че идеята за православна мисия, която няма абсолютно нищо общо със западните още оттогава идеологически представи за някаква завоевателни руски стремления, пронизва битието на целия руски народ, тоест усещането за руската православна мисия е фундирано в руската колективна психика, независимо дали става дума за народа или неговите елити: „А пък у народите на Изтока взеха да се пробуждат освен това и преди всичко национални идеи: роди се изведнъж страхът, освобождавайки се от турско иго, да не попаднат под игото на Русия. Затова пък сред нашия многомилионен народ и у неговите царе никога не е умирала идеята за освобождение на Изтока и Христовата църква. Движението, обхванало миналото лято руския народ, доказа, че народът не е забравил нищо от своите древни надежди и вярвания и дори така учуди една огромна част от нашата интелигенция, защото кой… би могъл в наше време да допусне, че нашият народ е в състояние съзнателно /курсивът е на Достоевски – б.м. – Л.Г./ да разбира своето политическо, социално и нравствено предопределение“ /Достоевски, 1989, т. 11, с. 81/. Но това не е „предопределението“ да заграбваш, властващ и господстващ, а мисията, предопределението на православната мисия да помагаш и ако се наложи да се жертваш за своите православни братя – нещо, което няма как да бъде разбрано чрез езическото българско православие на селянина, гледащ на света и другите през кухите очи на животинските си черепи на двора.

Иначе са известни всички перипетии на освободителната война, едни или други драми, сред които наистина присъства и една ярка българска светлина – подвигът на опълченците на Шипка, драматичното разделение на Княжество България и Източна Румелия, което макар и парадоксално ще стои в основата на може би единственото самостоятелно българско историческо дело – Съединението, а също така и загубата на множество от етническите български територии, осигурена тъкмо чрез намесата на западно-европейските страни по време на Берлинския конгрес заради все същия западен ужас от „руското влияние“. Онова, което или е потискано и премълчавано, или пък въобще е непознато и неизвестно на официалната история и „обикновените“ български хора, но пък се намира в сърцето на изследователския интерес на Критическата психология на българската история, са някои от основните конкретни проявления на привнесената през този Пети преход в историята на България нова травма в дълбините на българската народна психика – травма, която тук беше дефинирана като съдържание на четвъртото ритуално самоубийство в историята ни. С други думи, става въпрос за конкретните проявления и последствия от факта, че българският народ не постига свободата си сам и не осигурява по този начин възстановяването на държавата си сам, а с по-важните от тях ни предстои да се запознаем непосредствено.

Руската помощ за извоюване на политическата свобода на българския народ и възстановяването на държавността на България, тоест фактът, че тъкмо Русия осигурява всичко това, по един парадоксален и драматичен начин фундира в дълбините на българската народна психика един нов, но твърде устойчив и до ден-днешен комплекс – руският комплекс, и двете му противоположни проявления: русофилство и русофобство. И до днес това появило се като следствие от невъзможността сами да реализираме и свободата си, и държавата си, фундаментално българско разделение, ще продължава да регулира мисленето и поведението било на общността, било на нейните „елити“, макар и срамежливо прикриващо се зад маската на „цивилизационните избори“. По един или друг начин обаче, независимо от на пръв поглед тяхната противоположност, и русофилството, и особено русофобството, ще се оказват в една или друга степен психични бариери пред перспективите някога, все някога, българският народ да е в състояние да осъзнае своята историческа субектност, а не само да възпроизвежда традиционните си представи, травми и комплекси от миналото. Разбира се, зад задължителната исторически обективна благодарност към Русия и руския народ, русофилството, а и по-късното съветофилство, се оказват и продължават да бъдат пречка за възстановяване на историческата истина относно българският характер на писмеността, на кирилицата, чрез което да се постави началото на процеса на осъзнаването на българската цивилизационна субектност. По още по-драматичен начин стоят нещата с парадоксално раздиращото се и комплексирано българско русофобство, в чиито основи стоят несъзнаваните психични преживявания на нашите деди, които се крият в миши дупки, докато руските войски се жертват, за да им осигурят свобода и държава, и осъзнатият стремеж за отрицание на всичко руско, който стига наистина и патологични измерения, чрез което се мисли, че е възможно преодоляването на руския комплекс, макар че това е абсурдна надежда – руският комплекс продължава своето регулативно действие, защото все още не е осъзнат в индивидуалните и колективните преживявания на русофобството. Иначе осъзнаването и преодоляването на руския комплекс е с изключително значение за идентифицирането на собствено българската цивилизационна субектност, но заедно с това и на едновременната ни с Русия обща цивилизационна принадлежност.

Неспособността на българския народ сам да постигне свободата си и да възстанови сам държавата си, тоест тази нова, привнесена през Петия преход в нашата история травма, ще се присъедини към традиционните вече български етно-културни, екзистенциални и политически представи в дълбините на българската народна психика, и по същия драматичен начин ще регулира мисленето и поведението както на общността, така и на нейните „елити“ и в останалите преходи. С тази психична приемственост през последните 140 години и до ден-днешен, ще се възпроизвежда нашият типичен български политически васалитет към всеки пореден гарант за оцеляването на държавата ни, а чрез нея, чрез тази васалност, съответно и чуждото политическо покровителство на вътрешните „елити“, което ще ги освобождава от отговорност за всичките безобразия, които единствено и само в името на собствената си власт, ще извършват и ще продължават да вършат вътре в страната. А мечтите на Левски и Ботев за една свободна, суверенна и независима Българска държава, продължени чрез идеята на легендарния лидер на ВМРО Ванче Михайлов за „България – Швейцария на Балканите“, и то тъкмо чрез нейната необвързаност към международни блокове и алианси, ще бъдат нарочно забравени и потискани по всякакъв начин чрез внушенията за българската нищожност и незначителност, тъй като иначе, без „външни гаранти за държавата“, всъщност няма кой да осигурява вътрешната власт на същите тези „елити“. А това ще означава, че „робският турски комплекс“ ще продължава да получава нови и нови психични подкрепления във времето и на Третото царство чрез гаранциите за покровителство от Германия и после от Третия райх, и във времето на Съветския блок чрез гаранциите за закрила на „елитите“ от Варшавския договор, и във времето на Евро-атлантическия алианс чрез гарантираната опека на днешните управляващи от НАТО, САЩ и Европейската комисия. Ето защо, оказва се, че Критическата психология на българската история може да провиди в тази вековна психична приемственост и след като вече е възстановена Третата Българска държава на Балканите, и до ден-днешен, трагичното възпроизводство на драмите от Втората Българска държава на Балканите, тоест на онези средновековни „български държавици“. Във всички тези случаи обаче, колкото и парадоксално да звучи, и до ден-днешен отсъства основното за възможността да бъде усетена собствената държава като всеобща българска отговорност – това е незавършеният и в съвременните условия процес на осъзнаването на своята национална идентичност, какво остава да говорим за цивилизационна принадлежност и още по-малко за собствена историческа субектност!  Как това ще се случва ни предстои да видим.

В заключение само ще кажа, че ако в началото на този пореден преход българите наброяват при всички неточности и възможни грешки около един милион и триста хиляди души, то в края на „турското робство“ те вече са около три милиона /Генчев, 1986, с. 68/, тоест за около петстотин години „турско робство“ налице е демографски прираст от около два милиона души. Още сега можем да се замислим за картината в условията на „либералната демокрация“, в които населението на страната само за 10 години след членството в „Клуба на Богатите“ или измисления Европейски съюз, намаля с около два и половина милиона души, тоест да се попитаме за какво и за кое „робство“ всъщност става дума?!…

С други думи, ако „робството“, тоест времето на пребиваването ни в Османската империя, е само една поетична метафора, то със сигурност в абсолютно същото й съдържание тя е приложима и към други исторически ситуации, дори и до ден-днешен!…

_______________________

Използвана литература:

  1. Генчев, Н. (1986). Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1986;
  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2014;
  3. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Изд. „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017;
  4. Достоевски, Ф.М. (1989). Събрани съчинения, Т. 11, Изд. „Народна култура“, София, 1989;
  5. Стоянов, З. (1986, 1987, 1988). Записки по българските въстания, Изд. „Отечествен фронт“, София, 1986, 1987, 1988 г.

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки.