/Поглед.инфо/ Слово на Елена Алекова за книгата "Аз не съм дотука" на Велин Георгиев

Няколко години наред Велин Георгиев изненадва почитателите си със своите крайно новаторски книги: "Вкусът на  болката" (2016), "Живак от счупен термометър" (2017) и поредната "Аз не съм дотука", излязла съвсем наскоро. Те представляват някаква особена дневниково-мемоарно-поетико-прозаическа сплав, прошарена тук и там с литературнокритически елементи, за която би следвало да се измисли дори нов жанр. Непрекъснато при него поезията прелива в проза (в най-общ смисъл, включваща белетристика, публицистика, есеистика и литературна критика) и прозата - в поезия, споменът преминава в дневникови наброски и наброските - в спомени, реалността се смесва със съня, миговете на вдъхновение и творене - с ежедневното и битовото, високото - с ниското, личното - с общественото и всечовешкото. Къде започва едното и свършва другото, е трудно да се хване. И е ненужно. Може да се каже и другояче, с неговите думи:

"Докато си стягам багажа, още нещо ще кажа. Протупах го този живот. Откакто си замина моята Муза, съм на тръни. Хвана едно - друго пусна. И уж се оформям, а като погледна - разпилявам се. Челядта ми е дала ултиматум да се събера, да се подредя - в папки, кашони, торби, за да може да ме приберат Там - в някой килер, за всеки случай. Ето - това е доказателството ми, че докато си стягам багажа, има какво още да разпилея. Довършвам се".

Начинът, по който Велин Георгиев пише тези свои книги, е несрещан досега в нашата литература. И не само в нашата. В най-общ смисъл те представляват нещо като дневник на самотника. Но да се твърди, че това е само дневник, не е съвсем точно. Самият той опровергава подобни внушения: "Аз не имитирам дневник. Улавям светулките на своето време. Лепя ги по челото на бялата страница и нещо провиждам". Не е съвсем точно и това, че е самотник, защото, ако и да живее сам, Велин Георгиев не е самотен. Тъй и споделя: "Колко е голям моят свят ли? Не казвам. Защо? Защото е безграничен. Ето. Влизам в него. И виждам Човека. Влизам в Човека. И виждам света. Мироздание". Велин Георгиев, както никой друг сред нас, е в непрекъснато общение с целия свят - назад и напред във времето, в ширина и дълбина, тук и сега, с живи и мъртви от всяка точица на вселената, тук или там и отвъд. Неговият диалог с живия Петко Тотев например продължава с Петко Тотев, който вече не е сред живите, като да не ни е напускал. Да не говорим за Снежана Пейчева - любовта, опората, духовната провокация и постоянното вдъхновително предизвикателство за Велин, "Моята Муза", както той я нарича, която под формата на странстващ сюжет преминава от книга в книга. "Има място за всеки мой значим приятел в тази фрагментарно-мозаечна книга", признава той. И е така.

* * *

Ако някой преди време ми беше казал, че с такъв несекващ интерес ще чета книги от подобен род, не бих повярвала, но ето, че е факт - чета книгите на Велин Георгиев с непрекъснато възпламеняващо се любопитство. Има хора, които - и най-интересна история да разказват, са скучни и досаждат. А при него - каквото и да подхване, повествованието му задържа любопитството докрай. Привличаща е при него всяка подробност - и най-незначимата случица, случайно прелетялата мисъл, внезапно избухналата асоциация. Дори монологът на любимото куче Чани - един от главните герои и в тази книга на Велин (поетът така се е сраснал с кучето, че дори мисли и пише стихове от негово име). Самотник ли? Макар и сам...

Малко е да се каже, че Велин Георгиев е вълшебник на словото и че прави със словото каквото си поиска. Него словото го обича. Словото е сякаш прилепнало за ръката му и го води накъдето си поиска. Навсякъде. Талантливо и силно. Заредено с неговата - чисто Велин-Георгиевска - енергия, която веднага го откроява сред всички: "Само писането на нови текстове - споделя той - има все още смисъл за мен... Ето - поривът иде, носи се като мълния. Аз съм просто прокълнат да съм роб на себе си... И се радвам на новото утро, на ведрия ден...". Всяко нещо, до което прозорливата му мисъл се докосне - и най-незначителното! - става голямо и значимо, важно, изпълнено със смисъл. Не знам как и защо става така. Велин Георгиев прави голямо и значимо всичко, за което пише.

С него, освен НЛС "Старинният файтон" и творчеството, ни свързва и едно дълбоко и трайно семейно приятелство. Но и още нещо, което високо ценя и държа да спомена. Велин Георгиев остава верен винаги - и при най-неблагоприятните спрямо неговите приятели обстоятелства; не се оттегля разсеяно от обкръжението им, когато са в беда, не потъва в гори тилилейски, а отбива непозволени атаки срещу тях, заради тях пие горчиви хапове, но не ги предава, защото предателството в неговите очи би значело да предаде себе си. Прозорливото му писателско сърце отсява безпогрешно правда от неправда и в него няма страх, когато неправдата е по-силна - опълчва се срещу нея, каквото и да му коства това. По това се познава истински талантливият писател.

* * *

"Аз не съм дотука". В първоначалните писания заглавието бе "Докато си стягам багажа". Защото Велин Георгиев започна да пише книгата, наранен от несправедливости, свързани с нашето житие-битие и Файтона, и подтикнат (донякъде!) от мен - просто исках да излезе от омагьосания кръг на своята ранимост. Обаждаше ми се тогава час по час, за да каже как знае деня на своята смърт и дори ме вижда в Ритуалната зала да чета прощални думи за него. Твърде потискащо за мен преживяване. А на него какво му е било, не знам. Постепенно силната му натура и поривът за творчество надделяха отчаянието, защото силната натура поначало иска да живее и не търпи нищо, което я дърпа назад и надолу, а творчеството само по себе си е надмогване на тленността. И заглавието на книгата започна да варира: "Това заглавие "Докато си стягам багажа" - пише той - е условно, даже под него съм написал и друго - "По-навътре в мен", а по-късно ми се мярна и трето - "На брега на Лета". Вече мисля за друго". А другото: "Къде ли е сега моят евентуален читател, за да му кажа, че ми хрумна ново заглавие БЕЗ, което ще го озадачи и нищо чудно да ми се закани: "Без...".

В скоби... Велин Георгиев обича едносричните заглавия. Много от книгите му ги носят, да си припомним: "Не" (1998), "Шок" (2002), "Код" (2002), "Акт" (2003), "Бяг" (2013), "Знак" (2015)... Любопитното е, че за първи път той избира това да е служебна дума (предлог), която по своята същност няма самостоятелно значение, а стоейки пред друга пълноценна дума, се свързва с нея по смисъл. "Без" като предлог има задача да придаде на думата, към която е прилепено, оттенък на... отсъствие или на "минус", но при Велин Георгиев и "без" се превръща в пълноценна дума, т.е. придобива различни значения, смисъл, който някак не е, да кажем, реално съществуващ, а е по-скоро предчувстван, долавян от вътрешните сетива, необозрим и някак разсипващ се в някакви значения и нюанси от значения, не докрай обозначени: "Аз съм Чани - принцът-пес. Ту харесвам, ту кажа: без..."; "Аз не мога без тях - без тези малки часове. Те са моят живот - вот, те казват да и не. Все още поне. Още цвилят коне, оседлани в седемнайста година, в която Конна армия мина... Вече век. А конете трополят по планетата. С тях - и моят пес... Как така без..."; "Ти, който си извън играта, пътуваш гратис на дните в забързания експрес, уж с билет, а без..."; "Всичко е любов. Затова и Бог е любов. Без любов е само безродното без...", или:

Когато те прихванат бесовете,
а всичките посоки казват без...
какво ти е, кажи обеснико.
Не те побира старият адрес...

И докато се удивляваш на едно, на друго, заглавието на книгата внезапно вече е станало друго: "...моят чудесен приятел Пенчо Чернаев вчера ми каза, че е хубава връзката между първото ми заглавие "Тук съм" и последното засега "Аз не съм дотука". Книгата излезе под това, последното. А "Тук съм" е заглавие на първата книга на Велин Георгиев, излязла през далечната вече 1972 година - цели четири десетилетия и половина, че и повече, са минали оттогава...

"Тук съм" и "Аз не съм дотука". На пръв поглед си приличат, а всъщност са опозиция едно спрямо друго. Едното е безподложно изречение ("Тук съм") - другото е с подлог ("Аз не съм дотука"). Едното е утвърждение ("съм") - другото е отрицание ("не съм"). Едното е с показателно местоимение ("тук"), другото - с наречие ("дотука"), но коренът им е един и същ. В едното - логическият акцент е върху "тук", натоварено и със значението на онова великолепно дзенбудитско състояние на съществуване "тук и сега", което му придава неимоверна дълбочина; в другото - "дотука" (сякаш дори самата дума "тук" е разтеглена) просто обозначава предел, граница, която, на всичко отгоре, е и някак преодоляна: "Кой е казал, че стигнеш ли кота Едикояси, трябва да въздъхнеш: Аз съм дотука... Само аз за себе си съм наясно, че не съм дотука...". Велин Георгиев - в характерния за него маниер да разширява значението на думите - влага и друг смисъл в своето "тук съм":

И когато разбрах, че се раждам -
станах вик, който мрака разгражда,
изпреварил петлите на Крупник.
А сърцето ми тупа ли, тупа - тук съм...

Цял живот се опитвам да го докажа.

Същевременно "Тук съм" и "Аз не съм дотука" се допълват едно друго, смесват се и, в крайна сметка, стават едно и също нещо, защото много елегантно в книгата пределността на "дотука" е прескочена: "аз не съм дотука", което има смисъл и на "аз не съм досега", т.е. ще бъда и нататък - не само в пространството, но и във времето. "Аз не съм дотука" - респективно аз не съм до ТУК и до СЕГА, не съм в тоя свят само до края на живота, ще бъда и след това, а щом продължавам и нататък, ще рече, че отново СЪМ и отново съм ТУК, защото просто няма как да бъда на друго място, отделно от себе си. С други думи, в тоя и оня свят или в какъвто и да е друг свят... навсякъде, където СЪМ, е ТУК (и, разбира се, СЕГА).

Споделих всичко това, защото е любопитно само по себе си. Но мисълта ми беше за движението на заглавията, т.е. на вътрешните състояния на Велин Георгиев от "Докато си стягам багажа" (на отчаянието) - до "По-навътре в мен", "Или да го нарека втория пласт, по-дълбоко в мен, където също е протичал животът ми и има важни неща за перото ми. Да, оттук-нататък..." (на опровержението и надеждата), от "На брега на Лета" (на отчаянието) - през безличното, безформеното "БЕЗ" - до "Аз не съм дотука" (на опровержението и надеждата), докато в настроенията надеждата не взе окончателно превес: "Та не питам какво, а се хващам за думите. И във всяка дума думка сърцето ми. И започват съцветия - маргаритка до мак и роза. Нови ритми и дестинации... Дописвам своята книга. Още съм още. Още си птица на прицел... Пей, сърце".


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели