/Поглед.инфо/ Уважаеми другарки и другари,
Уважаеми др. Паргов,
Моля само за няколко предварителни думи. Първо, искам да поздравя инициаторите на тази навременна конференция и да благодаря за поканата да бъда участник в разискванията ведно с толкова отговорни и мислещи хора. Второ – да поправя един пропуск, свързан с моето име. В предварителната програма за пореден път съм обявен за професор! Аз знам, че недоразумения са ставали и ще стават и го отдавам на обстоятелството, че качествените хора с името Минчо Минчев са много. Така или иначе, аз нямам причина да се срамувам от името си. Разбира се, няма да кажа като онзи шоп, когото нарекли гений и който след като помълчал и се позачудил дали казаното не е обида, повторил по-скоро на себе си – гений съм бил! Той да не е по-хубав!..

И още нещо: предупредиха ме да не говоря като поет. Съгласих се, но след като препрочетох написаното, разбрах, че се е получило както при знаменития израз на Виктор Степанович: „Мы хотели лучше, но получилось как всегда!”.

Но да се върна на темата.

Левият проект на България вчера и днес и неговите проблеми съвсем не са привидност. Тяхното име, както би казал мъдрецът, е легион. В рамките на определените ми минути ще се опитам да спра вниманието ви на най-незаобиколимия, според мен, на истинския, на дълбокия и сложен проблем на левия политически проект. И по-широко - на лявата политическа култура. Това е проблемът за отношението им към държавността. И в частност, към българската държавност!

Знам, че това не е най-новият проблем и че по генезис е по-скоро най-старият; че инерционният маховик на историята го търкаля още от времето на Дядо Маркс, който по свои си причини ненавиждал германската държавност, а към английската се отнасял критично. И сигурно е имал основание. Както е известно, при гениите нищо не е необосновано. И тъкмо защото става дума за мнение на гений, животът някак си избутал този проблем встрани и го оставил да брадясва и през следващата епоха. И макар че в началото на 20 век Владимир Илич е осъзнавал сериозността на проблема, не са му достигнали нито историческо, нито лично и творческо време да се занимае с него. И проблемът продължил небръснат своето полутайно битие сред мълви и клевети. Поради което брадата му растяла неспирно, подобно брадата на смъртник. След кончината на вожда на революцията с него се занимал лично другарят Лев Давидович. Както свидетелства историята, след това вече нямало бръснач за тази брада, защото др. Троцки заключил, че лявото и държавността са несъвместими. И това му твърдение впоследствие станало една от причините да види стоварени куфарите си на една гранична гара, ведно с него, а страната, с която се наложило да се сбогува завинаги, се заела да строи социализъм в една отделно взета една шеста част от земното кълбо. След години един алпийски пикел в една мексиканска вила се опитал да приключи с обраслия като мида с водорасли проблем и формално успял, но от това маховикът на историята добил допълнителен инерционен момент, тъй като старата грамофонна плоча повтаряла, че лявата политическа култура е безродна и космополитна; че комунистите нямат отечество, и пр., и пр. Тя се въртяла неуморно и макар и поизтъркана, продължава да се върти и до днес. А другарят Троцки, макар и със забит в черепа си ледоруб, продължава да се хили таржествуващ от отвъдното.

Може да звучи странно за някого в тази зала, но истината е, че ние заедно живеем в епохата на задгробния ренесанс на др. Троцки, на възкръсналите мумии на неговите принципи и прозрения. И на пръв поглед, той като че ли е прав. За мнозина от т. нар. леви преди 10 ноември, неофициално, разбира се, тайно, и главно със съществени и значими личностни изключения, и официално след 10 ноември 1989 г., държавността в България винаги е била нещо като гира, като трипудовка, която има предназначение да пречи на либералния дух, да размахва криле и да лети като волна птица в задоблачните пространства на глобалното бездържавие. Аз например помня как многоуважаемият гуру на българската голфо-социологическа теоретична мисъл и практика г-н Андрей Райчев упрекваше управлението на Жан Виденов, че залагало в политиката си реперите на държавността, която пречела на освободените от демокрацията форми на собственост. За Андрейрайчевци и Кънчостойчевци, разбира се, държавността бе изначално неудобна, и те съзнателно легитимираха като разумност тоталната приватизация. И припознаваха като враг всеки, който заставаше срещу нея. Но те са само дребни, макар и вредни епигонстващи персонажи. Мащабният представител на това паразитно мислене е друг. Прекият наследник на троцкистките доктрини е Джордж Сорос, любимият благодетел на някои всеядни представители на предрешената българска левица. Именно неговата фондация „Отворено общество” бе облагодетелствана от правителството на Андрей Луканов: срещу всеки похарчен лев от ОО бюджетът на Р България й възстановяваше 5 лева! Тази фондация бе низвергната лично от министър-председателя Жан Виденов, за което той си плати по най-високата тарифа. Ще си позволя да споделя също, че и аз съм водил своята „война на Мърфи” с г-н Сорос, и това съвсем не е метафора, но за подробности в доклада няма време.

И така, моето скромно разбиране е, че лявото се разпознава не по програмните опуси и не по възгласите на площадния ентусиазъм и зададения градус на митингите. То най-безпогрешно се отчита по начина, по който решава или не решава реалните проблеми на обществото. В този смисъл два са основните проблема на българското общество и аз телеграмно ще ги обознача: на първо място, това е съхраняването на народа ни и на нацията, и на второ - опазването на българската държавност.

Защо това е така? От една страна, днес е налице процесът на оскотяване, и въобще бих казал на загубване на човешкия облик сред мащабни сектори на целокупната българска общност. Този процес като краен резултат води до все по-настъпателно умъртвяване на социалната тъкан и именно тези гангренясващи обществени зони са опредметената вина на българската левица. И ние трябва да осъзнаем значимостта на този процес и да признаем отговорността, с която сме натоварени, за да го отстраним.

Вторият проблем е проблемът за българската държавност. Той пряко изхожда от същите умъртвяващи процеси на социалната тъкан и се разпростира със съкрушителна мащабност като национално-държавен проблем. Бих го оприличил на гангрена, която обезсмисля дори волята за държавност, което пък е равнозначно на отказ от национална съдба.

Така стигаме до онова прозрение, че умът ни идва, когато се обърне колата. Неслучайно турците, които ни познават добре, казват по този повод – да му имам на българина акъла, дето му идва отпосле.

И ако днес сме достатъчно честни да мислим и говорим като отговорни хора, мисля, че сме длъжни да формулираме и фундаменталния обществен проблем, който стои пред левия проект на България, и да се опитаме да го разрешим своевременно. Този проблем според мен представлява гибелна смесица на скоротечна асоциалност и възцарен до равнището на закон институционален нихилизъм. Те убиват великото достояние на българската нация – държавността. Днес тя е срутена до равнището на запустение, до равнището на гара, на която отдавна не спират влакове и не чакат надежди.

Днешната политическа гарнитура, не искам да кажа елит, включително и т. нар. имотен слой, който е държател на остатъчното национално богатство, не осъзнават гибелната същност на този проблем. Разкъсвайки единението на социалната чувствителност и националната отговорност, днешните овластени маломерници и този безполов имотен слой не разбират, че всъщност работят, на първо място, против себе си. Те нямат и понятие дори за отговорностите, които трябва да има една национална буржоазия, и в този смисъл, не разбират, че нямат никакъв шанс без държавата на българите. Те носят недъзите не само на своя объркан ген, но и основанията на своята историческа безполезност и вредност. И големият въпрос на българския патриотизъм днес е: дали ще им позволим да завлекат в гроба не само себе си, но и милото ни Отечество! Защото на такива съдът на историята не прощава. Но той е безпощаден и към всички други, които осъзнават императивите на чудовищните обстоятелства, в които се намира България, и бавят или саботират проекта за неотложната и единствено спасителна концентрация на макар остатъчната национална енергия.

Мисля, че все още не всичко е загубено. Иначе напразно сме се събрали тук. Вярвам и настоявам, че все още може да бъде преведен корабът на българската нация и държавност между Сцила и Харибда в това ново издание на българската Одисея. Все още можем да се опрем на традиционните социални връзки, на семейството, на вярата, на общината, на Родината. Все още не са станали факт третият пол, ювеналното законодателство, джендърните прелести и т.н. Трябва само да променим обстоятелствата и да изградим единния народен фронт, с който да създадем предпоставките за консолидация на обществото. За да спасим България.

Нека пребъде името й!

Амин!

* (Слово от конференцията “Лявото: вчера, днес и утре”, посветена на 126 години от създаването на Софийската партийна организация и 150 години от рождението на Георги Кирков, 16 декември 2017 г.)