/Поглед.инфо/ Леко се отърва другарят Жаблянов. При едни предходници на Гангстери-за-Епохално-Разграбване-на-Богатствата за правото свободно да изразиш мнението си от трибуната на това Народно събрание, да забодеш гневен пръст в гнойните язви на управляващия синклит се плащаше доста по-висока цена. Колкото и да не им се иска на реаниматорите и реставраторите на най-мрачните години на диктатура в България, павираните улички около парламента пазят спомена за последните стъпки на достойни народни представители като Петко Д. Петков, Харалампи Стоянов, Тодор Страшимиров. Попили са в порите си кръвта им. И кънтят все още от зловещия грохот на подкованите ботуши на техните закриляни от правителство и монарх убийци. В стените на околните кооперации се блъска ехото от злокобните изстрели. Дошли да затворят устата на свободомислието, на прогреса, са разстрелят мечтата за народовластие.
Днес хвалителите на вчерашните палачи стрелят само с отровните си думи. Засега. Но те сквернят паметта на свидни народни жертви, гаврят се със спомена за невинно погубените от монархофашисткия режим жени, деца, старци. Или днешните управляващи в лицето (за такива има по-подходяща приказка – сурàт) на несъстоялия се априлски стихоплетец Гърневски ще наредят в категорията „терористи партизани” над 200 български деца, избити – естествено, дори в името на Величеството такова зверство е недопустимо – без съд и присъда. Заровени в безименни гробове. Опитват се да омаловажат ролята на стотиците хиляди антифашисти, благодарение на които България излезе от Втората световна война в ролята ако не на победител, то поне не на разсипана от репарации и териториални претенции на комшии страна. С гордо вдигната глава за приноса си към общата Победа. Въпреки археолози като Филов, генерали като Вълков и Луков, оперетни принцове като братчето Кирил.
От трибуната на Народното събрание днес се чу една блестяща реч. На Валери Жаблянов. Реч за това, за което левите сили не бива да се оправдават, а с което да се гордеят. Ако можеха да го застрелят – начаса биха го направили. И понеже не става (засега), срещу нея въстанаха ведно управляващите и техните придворни лакеи от патриотите, които единствената им грижа е да не станат обеднели, и най-волевите бензино-аптекари (такива персонажи виждаме и в шпицкомандите през 1925) с претенции, че са партия „дясно-център”. Групенфюрерът на ПГ на ГЕРБ реши, че главата на заместник-председателя на парламента е малък трофей, та замахна и към президентската институция, очевидно забравяйки, че роденият да лети не може да пълзи (и обратното – ако се върнем към оригинала на Горки). Усещането бе, че тези хора (които формално се разграничиха, че даже осъдиха Луковмарш) им се ще час по-скоро да навлекат униформи на „Бранник”, да препашат по кинжал „Кръв и чест” и с факли да се втурнат по софийските улици към любимия си Черен паметник. Където като кървав поменик са издълбани имената и на палачите от 1923 до 1944. И за чиито наследници Народният съд явно не е бил урок. Че рано или късно възмездието идва. И за изстреляните куршуми, и за изречените думи.
Защото ако човешката памет е къса, паметта на павираните улици много е дълга. В тях е попила кръвта на онези, които дадоха живота си за да можем да се наречем – Свободни… А ние не сме се отказали от това, да браним своето право!