/Поглед.инфо/ Иван не издържа да го лъжат, да го мамят, да го унижават и ограбват у нас и реши да се спасява – запъти се към чужбина. Така бяха направили мнозина вече, някой казваха – по-голямата част от България живее и работи в чужбина...

Замина и започна работа - в най- големия месокомбинат на Европа.

Отиде за да получава много пари.

Парите бяха наистина много в сравнение с това, което получаваше у дома.

Но работата?!

Работеше в нещо като хладилник, температурата се въртеше около нулата. За първи път ръцете му посиняваха от студ.

Тук имаше други българи и Иван се срещаше с тях.

Скоро разбра какво го чака – на едни им бяха опадали зъбите, на други им бяха отрязали крайниците - ръка или крак....

- В България работиш и не ти плащат, а тук ти плащат и те убиват – обобщи един от българите, безспорно умен човек, бивш учител, както стана ясно на Иван по-късно.

- И тук и там – все смърт – говореше пък друг.

- Аз смятах, че само у нас е повреден капитализмът... – мърмореше друг и обявяваше тържествуващо – Навсякъде е едно и също.

Голямо откритие, няма що, въздишаше Иван и се взираше в ръцете си, които бяха придобили всички признаци, че са неспасяемо болни...

Нито за миг не си позволяваше да си помисли, че може и да се откаже от доброволната каторга. Всъщност, работното място всички българи назоваваха „концлагера”, но напускаха само тези, които умираха...

- Между двата концлагера – този и нашенският, предпочитам този!.. – казваха примирено.

Бяха се отчаяли, че навсякъде е едно и също.

Нямаше два свята, светът бе един и същ, и трябва или да бъде взривен, или променен, мислеше си трескаво Иван, след като ампутираха и двете му ръце.