/Поглед.инфо/ (Този текст е самостоятелен параграф в новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе от печат през есента)

Известно е, че в своя психологически прочит на национал-социализма в Германия като проявление на тоталитарното общество въобще, Ерих Фром чрез неговата културна психоанализа се опитва да нарисува нейната психична картина посредством садо-мазохистичния характер на средната германска класа /Фром, 1992/. Не искам да дискутирам дали описаното от Фром „бягство от свободата“ в условията на хитлеристка Германия се дължи наистина на този характер, но е твърде знаменателно, че и той си поставя за цел да изучава психологически определена политическа, но и историческа ситуация, чрез регулативните функции на общностни или надиндивидуални психични структури, какъвто е като цяло изведеният от него социален характер /вж. Минчев, в: Георгиев и колектив, 2017/. Далеч по-важно е, струва ми се, че тук собственият изследователски инструмент, а именно Критическата психология, носи предостатъчно перспективите за очертаване на психичната специфика не само на българската история изобщо, но и по отношение на интересуващото ни в момента историческо време – това на държавния капитализъм или ако предпочитате на „социализма“. Ето защо, изглежда повече от логично, изследването да продължи с начините, по които се разгръщат регулативните функции на вече познатите ни етно-културни, екзистенциални и политически представи във времето на тези 45 години, особено в контекста на изведения в предишния параграф „парадокс на социализма“, тоест факта, че драматично натовареното идеологически общество и въобразената роля на „работническата класа“ всъщност нито повече, нито по-малко, осигуряват реализацията на вековните исторически дребно-собственически тежнения и стремления на българската колективна селска психика.

Със сигурност призивът на онзи далечен прадядо от двора на селската къща с животинските черепи против уроки: „Учи сине, за да не работиш!“, намира своята житейска конкретизация в ситуацията на модернизация на българската индустрия между 50-те и 80-те години на ХХ в. Нещо повече – образованието се превръща в твърде необходима предпоставка за самата модернизация, тъй като осъществяваната технологична и индустриална революция изисква знаещи и можещи хора в непознати за селското битие до скоро производствени сфери. Изглежда закономерен фактът, че самото образование става задължително, разбира се средното, тъй като само по този начин може да бъде гарантиран производствения процес в съвършено различни технологични измерения, които нямат нищо общо със старата „буржоазна“ фабрика и с нейните еснафски на практика начини на организация на работа, продукция и отношения. Тук също може да се види огромният принос на държавния капитализъм или ако още предпочитате „социализма“, защото модернизацията и индустриализацията на страната се осъществяват паралелно с толкова необходимото ограмотяване – не е случаен фактът, че до 50-те години на ХХ в. две трети от населението на страната е неграмотно /Генчев, 1987/. Очевидно е, поне от гледната точка на критическия психологически прочит на българската история, че може би най-важната психична драма се проявява през тези 45 години в толкова фундаменталната раздвоеност между, от една страна, индустриализацията, модернизацията и ограмотяването на българското общество, и, от друга страна, възпроизвеждащите се черти на българската селска психика, която дори за първи път реализира вековните си дребно-собственически страсти. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че тази двойственост пронизва битието и на новото работничество, и на селячеството, и на бюрократично-административния партийно-държавен апарат, дори и на новия „елит“, тъй като за толкова кратко историческо и психологическо време не е възможно да се преформатират вековно натрупваните съдържания в психичното поле на българската селска по своята социална и културна природа общност.

Изглежда ще се окаже твърде илюзорно предположението, че чрез процесите на индустриализация, модернизация, ограмотяване и откъсване от селския бит през навлизането на огромната част от „обикновените“ хора в нова градска среда ще стане възможно преодоляването на регулативните функции на традиционните етно-културни, екзистенциални и политически представи. Нищо подобно не се случва, дори напротив – гарантирането на биологичното оцеляване се съпровожда с търсене на перспективи за повече сигурност и някакво благополучие, колкото и ограничени и размити да са представите за него; самозатварянето в семейните, родовите, приятелските и комшийските структури, чрез които се търсят допълнителни подкрепи за индивидуалните житейски стратегии, предполага едновременно с това и отказът да се мислят каквито и да е по-мащабни форми на общност като нацията, държавата или собствена цивилизация; традиционната българска подозрителност, допълнително натоварена чрез характерната специфика на репресивната еднопартийна система, осигурява трансфера на отговорност за страната спрямо твърде ограничен „елит“ и дори една личност – Тодор Живков; всичко това възпроизвежда отново и отново отчуждението не само спрямо държавата, която продължава да не се смята като всеобща отговорност, но и по отношение на труда в градския завод или селския кооператив. С други думи, през тези 45 години фундаменталните съдържания на българската колективна селска психика не само, че не се променят, което е и невъзможно, а по-скоро се възпроизвеждат безкомпромисно, макар и с някои допълнителни нюанси.

Особено драматична е тази двойственост в душевните преживявания на новото работничество или „социалистическата работническа класа“, ако използвам тогавашната официална идеологическа интерпретация. Със сигурност чрез всички инструменти на пропагандата – образование, медии, изкуство и литература, постепенно се размива фундирания в българската селска психика образ на неудачникаградски пролетарий, тъй като по всички идеологически канони на него се вменява първостепенна роля в новото „социалистическо общество“. Друг е въпросът, но с изключително значение, че външният идеологически образ по никакъв начин не носи със себе си възможността да се превърне във вътрешна психична идентичност било индивидуална, било групова, тоест вече и в условията на държавния капитализъм българското работничество така и не успява да се осъществи като истинска работническа класа. Профсъюзната организация на новото „социалистическо“ работничество на централно, местно и производствено ниво е подчинена на еднопартийната политическа система, което не може по никакъв начин да осигури каквото и да е осмисляне на каквито и да е собствени икономически интереси, тоест да предпостави формирането на собствено работническа идентичност. Отново и отново, както по времето на средновековното българско общество на Третото царство, партийни, а не собствено работнически представители, изговарят или представляват интересите на самото работничество. Всеобщото отчуждение от държавата и делегирането на отговорността за нея на ограничения партиен „елит“, на свой ред намират своето специфично продължение в психичните драми на работничеството, което все повече ще се отчуждава както от съвместната работа в завода или предприятието, така и от градската среда, която за него ще си остане твърде далечна.

Очевидно е, че в такава раздвоена ситуация новото работничество от „социалистическия период“ няма да може да преодолее докрай старото селско дребно-собственическо отношение към заводския или фабричния труд, към „работата на чуждо“, каквото е държавното предприятие. Нещо повече – народният фолклор ще роди потресаващата максима: „Колкото и малко да ми плащат, никога не могат да ми платят толкова малко, колкото малко работя!“, която изглежда обобщава работническата двойственост и отчуждението от реалната работническа действителност. В същото време обаче, от това „чуждо“, тоест от държавния завод или фабрика, ще бъде напълно „легитимно“ да се пооткрадва по нещо, било бурми, гайки, клещи или всякакви други „подръчни“ материали, които ще попълват домашния склад за „всеки случай“, когато могат да влязат в употреба за решаване на лични, семейни, приятелски или комшийски битови проблеми. Всеобщият характер на тази съвсем естествена практика, съгласно традиционното българско селско отношение към заводския труд, ще направи абсолютно невъзможно нейното дефиниране като кражба или корупция, защото те изглеждат повече от логични през призмата на българското светоусещане. Освен това, в заводските или фабричните условия могат да се изработят и някои допълнителни за домашната обстановка детайли, ще могат дори да се ремонтират най-различни приспособления, за които се смята, че ще са в състояние да подобрят живота вкъщи, а това също така ще се разглежда като повече от естествено, тъй като собствеността е „обща“, все пак. Наред с тези дребни, типично селски „отклонения“, които въобще не се осмислят като такива, работникът-селянин няма да влага много усилия в заводския труд през седмицата, за да запази силите си за събота и неделя, когато на свой ред с удоволствие се развихря и изцежда силите си докрай в работата си на село, на парчето земя, лозето и в къщата или вилата си, но които са собствени, тоест носят полъха на селската идилия от миналото /Георгиев, 2002/.

Оказва се, че българското работничество дори и във времето на „социализма“ няма да има нищо общо с неговия събрат от индустриалните държави, примерно Англия и САЩ, тъй като то не може по никакъв начин да скъса пъпната си връв със селото и селския манталитет: „Никой не може да си представи американския и английския работник... в положението на неговия български събрат – да бъде до икиндия работник в заводите на Форд, а след това до тъмни нощи селянин в околностите на Ню Йорк. И причината за тези особености е повече от ясна. Тя спуща корените си в различните степени на социалното развитие, в традициите, увековечили дребното производство в Ориента“ /Генчев, 1987, с. 189-190/. Може би е нужно да допълня, че тези традиции изразяват всъщност типичните наши дребно-собственически и индивидуалистични екзистенциални страсти, които възпроизвеждат спецификата на българската селска психика.

Разбира се, двойственият характер на труда на българския работник от времето на „социализма“, едновременно заводски и селскостопански, пак е подчинен на вечната цел за гарантираното оцеляване и възможното все пак в някаква степен благополучие, което се идентифицира с материалното осигуряване. Заводският труд може и да обезпечава някаква заплата, но пък е далеч по-добре към нея да бъде прибавена и собствената стопанска продукция от селския труд, било от зимното прасе, било от чушките, доматите, тенекията със сирене и всякакви други селскостопански екстри, които, затворени в буркани в мазето на заводския работник през зимата, ще му носят толкова желаното екзистенциално спокойствие. Колкото и на пръв поглед да звучи парадоксално, но варенето на лютеница на смени в между блоковите пространства на градското работничество ще изглежда абсолютно закономерно, дори задължително, а пък процесът ще обединява усилията на работниците-селяни в техните задружни и по комшийски съвместни преживявания по осигуряване на прехраната. Като твърде важна цел ще се възприемат есенните кампании по снабдяване с нови капачки за старите буркани, тъй като тяхното съдържание определено носи със себе си фундаментално екзистенциално значение – въобще тази „култура на бурканите“, фундирана векове назад в описаната още от Георги Раковски селска действителност /Раковски, 1939, с. 95-113/, ще пронизва битието и на работничеството дори и във времето, когато на него се гледа като на „авангард на обществото“. По този начин става разбираемо защо чушкопекът се превръща в масовото „социалистическо съзнание“ като уникална българска технология, а пък неговото присъствие в арсенала на всяко домакинство се оказва едва ли не задължително. Заедно с това обаче, в мазето на работника-селянин трябва да присъства и бидона с киселото зеле, повече от естественото наличие на буретата с ракия и вино, по възможност педантично наредените в дървени или пластмасови качета свински меса и сланини, докато на терасата трябва да се веят победоносно подредените хоризонтално на дървен прът от край до край суджуци, които изразяват по твърде драматичен начин гордостта на техния собственик, а фактът, че до тях ще виси прането с бельото и чаршафите му въобще няма да го притеснява. Цялата тази работническо-селска идилия в новите градски условия ще се възпроизвежда чрез утвърдената практика на комшийското, родовото и приятелското гостуване, на което с радост ще бъдат демонстрирани собствените успехи в производството на туршия и най-вече – постиженията в областта на варенето на личната ракия, било тя гроздова, плодова или кайсиева, а също така и виното, било червено или бяло. Възпроизвеждащата се взаимност на тази особена и твърде важна за всеки „социалистическа ритуалност“, в крайна сметка ще носи отново и отново допълнителни психични подкрепления спрямо очевидността на вече гарантираното оцеляване, благополучие и осъществените от всички дребно-собственически стремления, а това определено ще осигурява така мечтаното екзистенциално щастие.

Освен това, същата тази непоколебима радост от живота се разширява допълнително и по посока на перспективите за лятната ваканция на море, която отново е възможна за всички, тъй като Българското Черноморие се оказва опасано от всевъзможни собствено заводски, учрежденски и други почивни станции. Картата, която всеки може да си позволи, осигурява не само спането и ползването на плажа, но и твърде важната за българското работничество прехрана – закуска, обяд и вечеря, които макар и подредени под строй и в точно регламентиран час да носят известни неудобства, все пак са предварително заплатени, така че по никакъв начин не може да се мисли, че ще бъдат пропуснати. Спестените от заплатата парични средства чрез селскостопанската продукция могат дори да позволят присъствието на най-различни вечерни забавления, разбира се след задължителната вечеря, тъй като ресторантските цени са по-високи, а пък и тя вече е осигурена. С други думи, не само работното ежедневие, но и трескавият ваканционен отдих ще възпроизвеждат вече формираното убеждение за равенството в „бедността“, а това ще осигурява отново екзистенциалното спокойствие, толкова важно за дълбините на българската колективна психика.

Разбира се, че българското изкуство и най-вече кинематографията във времето на „социализма“ изобилстват с уникални образци на определено трагикомичните ситуации, в които пребивава работничеството не само във ваканционния период, но и в градското ежедневие. Към първия случай мога само да припомня незабравимите преживявания на чичо Манчо, онзи драматичен герой на големия български артист Георги Парцалев от филма „С деца на море“, а и на родителската компания на децата, чиито перипети наистина са затрогващи, но дълбоко зад тях прозира уникалната българска двойственост, раздираща едновременно работническо-селската душа на новите граждани. Що се отнася до втория случай, то мога да цитирам дори само култовата реплика на Дочо Булгуров – героят на друг голям артист от онова време, Георги Русев, от филма „Селянинът с колелото“: „Прасета не може, а кучета и котки може?!“, произнесена по повод предупрежденията на ветеринарните лекари, че не може да гледа прасета в между блоковото пространство... Една реплика, която сякаш концентрира в себе си всички душевни драми на новия „социалистически човек“, стремящ се мъчително да се приспособи към градската среда, но дълбоко преживяващ в себе си вековната връзка със селото и със селския начин на живот. Такива са, в крайна сметка, психичните преживявания на огромната част от всичките онези „обикновени“ хора, за които обаче „социализмът“ решава не само вечния проблем за оцеляването и равенството в „бедността“, но също така реализацията на традиционните български дребно-собственически страсти. Във всеки случай е очевидно, поне за критическия психологически прочит на българската история, че подобно съответствие ще направи абсолютно невъзможна дори някаква мисъл, да не говорим за действия, по отношение на перспективите за поставяне под съмнение на принципите на същото това „социалистическо общество“ или пък на еднопартийната система, тъй като подобна екзистенциална радост и спокойствие никога не са се случвали в дълбините на българската колективна психика през цялото историческо съществуване на общността.

Със сигурност няма да бъде изненадващо, ако кажа, че идентични са и психичните преживявания сред „селяните – кооператори“ в годините на държавния капитализъм или ако щете на „социализма“. Съвместяването на работата в ТКЗС, ДЗС или АПК с тази на двора, собствената нива или на лозето и градината, е далеч по-улеснено за селянина, отколкото за неговия събрат – градски работник, служащ или дори партиен функционер, тъй като отсъстват разстоянията – тук всичко е пред очите на кооператора, в рамките на селото. Той няма нужда в някаква степен да се съобразява с изискванията на градската гмеж, дори на съвместния живот в панелните комплекси, въпреки единодействието в ежегодните кампании по варенето на лютеница, няма нужда да излага на показ суджуците на терасата си и да има някакви притеснения да гледа на воля колкото си иска прасета в своята кочина на двора. Нещо повече – кооператорът-селянин с непомерна радост ще се разгръща в личното си стопанство, защото в неговите житейски хоризонти се привижда и грижата към изгубените в града наследници или роднини, които по категоричен начин трябва да бъдат подкрепени с оглед гарантиране на изхранването. На децата, които учат там, било учениците или студентите, следва да бъдат осигурени буркани с месо, чушки, домати или вездесъщата лютеница, което създава у селяните – кооператори, чувството за собствено достойнство на изпълнен родителски дълг, поради което те няма да пестят труда си в осигуряването на прехраната. Освен това обаче, в града незнайно защо са се изгубили и една част от роднините, горките, които са принудени да гълтат праха в завода, на улицата или да се редят на опашки в магазина след работа, а това едва ли е добър живот – без чистия въздух на двора, дори и примесен с животинските миризми, без уханието на земята, което носи историческо спокойствие. Тъкмо поради тези семейно-родови екзистенциални ориентири, селяните – кооператори ще прибавят към своето лично прасе в кочината и още едно, две или три, в зависимост от размера на фамилията, но заедно с това ще се грижат и за допълнителни месни източници за съществуване като кокошки, пуйки, гъски, теленца и овчици. Наред с това ще се опитат да усъвършенстват индивидуалното си производство на зеленчуци чрез онова изобретение, което вече е налице в кооператива – оранжерията, в която ще отглеждат домати, чушки, тикви, боб, краставици и всички подобни неща от първа необходимост. Грижите за лозето са с изключително значение, тъй като наесен от него ще стане възможно производството на собствена ракия и вино, част от които родата ще занесе в града, за да се похвали на съседи и приятели. Много е важно да се поддържа и овощната градина, защото тя ще осигури не само някакво разнообразие на ракията, но и екзистенциално съществените компоти, най-различни сладка, мармалади и тем подобни селски изобретения, които ще бъдат неповторим десерт на трапезата. Въобще, в житейските хоризонти на „социалистическите“ селяни – кооператори, личната селскостопанска продукция ще продължава да се интерпретира като твърде съществена и неподлежаща на съмнение допълнителна подкрепа за осигуряването на индивидуалното и семейно-родовото биологично оцеляване, което макар и да не е драматично застрашено както в миналото като цяло, все пак може да се разшири и по посока на толкова важното материално благополучие.

Разбира се, „социалистическите“ селяни – кооператори няма защо да се притесняват от мащабите на личната си стопанска дейност, колкото и тя да е ограничена, най-малкото поради две причини: от една страна, те са наясно, че в края на седмицата ще си дойдат децата и родата от града, за да помагат за онези дейности, които изискват повече физически усилия; от друга страна, работата в държавния кооператив „не е заек да избяга“, тоест по подобие на своя събрат – „социалистическия“ градски работник, този също така „социалистически“, но селянин – кооператор, няма нужда да влага огромни усилия в работата „на чуждо“, каквото в непоколебимите му представи е държавното. В същото време обаче, от държавния кооператив е напълно естествено да бъде пооткрадвано по нещо, което логично дори не се промисля като кражба, тъй като „общото“ нали е затова – да помага на частното. Това „общо“ може да осигури пирони, греди, винкели, мрежа, тел, найлон, чрез които да се съгради личната оранжерийка или оборчето за стоката, малко ярмичка за прасетата, царевичка за кокошките и другите живинки, по някоя чантичка с плодове и зеленчуци от кооперативната овощна и зеленчукова градини, без това да е някакъв особен проблем – та нали всички други правят така?!... С други думи, битът на българското селячество по време на държавния капитализъм или на „социализма“, ако щете, също така носи със себе си достатъчно психични предпоставки за толкова жадуваното през вековете екзистенциално спокойствие и дори за лично щастие поради възпроизвеждащото се чувство за изпълнен дълг, не само спрямо кооператива, но най-вече по отношение на децата и родата.

През тези 45 години се появява и дори се превръща в твърде мащабна прослойка тази на т.нар. „служащи“, тоест партийния, държавен и местен административно-бюрократичен апарат, за който може съвсем спокойно да се твърди, че решително е изпълнил повелята на своя далечен прадядо от двора с животинските черепи против уроки пред къщата им на село: „Учи сине, за да не работиш!“. Със сигурност няма да бъде преувеличено, ако се каже, че подобно на днешните времена на „либералната демокрация“, то онзи бюрократичен апарат от времето на „социализма“ представлява също така една от най-важните социални и политически прослойки, които не само обслужват, но и по един твърде категоричен начин подкрепят властта, защото само чрез нея могат да си осигурят партийната или държавната служба, разглеждана през вековете като най-сигурния начин за личното и семейно-родовото оцеляване и в някаква степен благополучие. Дори нещо повече – партийната, държавната, окръжната и общинската служби, макар и в различни измерения, носят със себе си перспективите за създаване на мрежа от връзки, било с партийните секретари на различни нива, било с части от ръководствата на предприятията или със самите им директори, било с училищните или университетските висши служители, било дори с управлението на творческите, театралните или самодейните обединения, било с кварталния месар или млекар, или с когото можете да се сетите, но чрез които връзки се осъществява подобряването на качеството на живот, не само личното, но и фамилното, а също така и приятелското. Разликата е в размера, както се казва – ако по време на „социализма“, например, тези връзки могат да осигурят по-добра работа, кариерно развитие или дори килограм по-качествено месо от магазина на всеки „наш човек“, то в днешните времена на „либералната демокрация“ същите тези връзки могат да допринесат за спечелване на обществени поръчки или на пари от еврофондовете. Иначе принципът е същият, защото той е дълбоко закодиран в дълбините на тази българска колективна селска психика, която разглежда подобно полагане в социалната и икономическата действителност като напълно естествено и логично, и нищо не може да промени тези отдавна възпроизвеждащи се в българското светоусещане екзистенциални ориентири. Очевидно е, че за „лявата“ или „дясната“ идеологическа догматика подобни истини, които се случват в самия живот, както казваха Франц Кафка, Сьорен Киркегор и Учителя Дънов, а не са плод на теоретични фантазии, си остават и ще си остават твърде непонятна материя, но и ще възпроизвеждат непрекъснато отчуждението на всяка една идеологическа догма от реалността, от самата действителност, в нашия случай – българската, във всичките исторически измерения на нейното съществуване.

Разбира се, разглеждаща себе си макар и като обслужваща, но пък на свой ред идентифицирана от властта като особено важна компонента от самата власт, партийната, държавната, окръжната, общинската и местната административно-бюрократична прослойка ще се чувства също достатъчно гарантирана с оглед вечната цел за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване, но заедно с това ще се оглежда и за по-далечните перспективи за евентуално благополучие, материално, естествено – какво да бъде друго в ограничените хоризонти на българската селска психика? По този начин ще се създават условията дори за фамилното или роднинското обсебване на властта на различни нива, което е и резултат от възпроизводството на традиционното българско собственическо-властово отношение към селото, града или държавата като цяло, което се наблюдава и в днешните условия на „либералната демокрация“, а пък ограничените идеологически повеи ще дефинират подобен манталитет като „феодален“, тъй като не могат по никакъв начин да разберат, че той е дълбоко вкоренен в дълбините на българската селска психика.

В същото време, макар и възгордял се дори в степен да „дели властта“ с „елита“, същият български „социалистически“ партиен, държавен или местен апаратчик-бюрократ ще си остане дълбоко селски в своите душевни преживявания, защото ще продължава да гледа на света и другите през призмата единствено на своите лични, семейни, приятелски и фамилни интереси. Дори партийните и комсомолските функционери, да не говорим за редовия администратор, ще разглеждат като нещо естествено пооткрадването от съответната канцелария на моливчета, гумички, хартия, кламерчета, химикалки или индиго, които все някога могат да послужат за нещо вкъщи, подобно на техните селски събратя – градските работници и трудовите кооператори. Тези кражбици ще се възприемат също като нещо съвсем логично, тъй като в българската селска душа „общото“ продължава да бъде интерпретирано като подпомагащо частното или личното, а това е убеждение, което по никакъв начин не може да бъде разсеяно.

Освен това, партийната, държавната, окръжната и градската, да не говорим за селската или местната административно-бюрократична каста, по никакъв начин не може да си помисли дори, че е в състояние да скъса със селото, с къщата и двора, които „модерно“ могат да се назовават вили, но градината и работата по нея си остават дълбоко вдъхновяващи, тъй като са адекватни на фундаментално полегналите исторически селски психични преживявания. Разбира се, има и разлика – партийният велможа няма да се бъхти сам да си прави колците за доматите, подпорите за лозето, бъчвите за ракията и виното или оградата на кочината – те ще му бъдат доставени или от подчинените, или от селската рода, защото големецът не трябва да се труди толкова, той има да решава твърде важни държавни дела. И за да подчертае тази си особеност, но и да демонстрира превъзходство, същият този партиен функционер или държавен и общински апаратчик ще дойде на село през почивните дни със служебната волга или лада, ще поглежда с присвити очи околните, търсейки тяхната реакция, а удовлетворението му ще бъде безмерно, когато съселяните започнат да клатят одобрително неомитите си глави. Е, може ли да има по-голямо екзистенциално щастие от това да предизвикаш завистта на онези, с които през детството си се опитвал добросъвестно да чистиш животинските изпражнения под зоркия поглед на селския ти баща или дядо?! Със сигурност другата разлика между градския „социалистически“ работник и „социалистическия“ партиен или административен апаратчик, се свежда до количеството на селскостопанската продукция в мазето на жилището в града, а то съвсем логично е в полза на бюрократа – едно неравенство, което едва ли се преживява толкова драматично, все пак?!... Във всеки случай обаче, всички прослойки през тези 45 години, целокупното българско население, по един категоричен начин преживява, макар и несъзнавано, онази неповторима двойственост между индустриализираното и модернизирано технологично общество, от една страна, и възпроизвеждащата се специфика на българската селска психика, от друга страна.

Вероятно, за да се възпроизведе допълнително идеята за равенството, пропагандата ще направи всичко възможно да внуши съвсем изкуствени идентичности, макар че в същото време това е и резултат от властващата по времето на „социализма“ идеологическа догматика. Внушаваната чрез всички възможни средства ръководна роля на партията насажда в масовото съзнание представа за една въобразена „комунистическа идентичност“, а всеобхватното дефиниране на спецификата на обществото носи със себе си и не по-малко въобразената „социалистическа идентичност“. Изглежда съвсем логично, че по този начин както историята и съвремеността на света, така и собствената история и съвременност, се интерпретират най-вече през идеологическата призма на противопоставянето, чиито психичен фундамент „ние – те“ ще осигурява възпроизводството на собствената ни „комунистическа“ или „социалистическа“ идентичност, за разлика от „те“, от другите, които представляват света на „капиталистическата“ или „империалистическата“ идентичност. Разбира се, че идеологическата интерпретация на проблематичната историческа, съвременна, глобална и вътрешна ситуация по света и у нас по времето на „социализма“, няма дори да се опита да се докосва до каквото и да е друго обяснение на цялата сложност на човешката действителност въобще, на възпроизвеждащите се драми в човешкото съществуване като цяло, било в историята, било в съвременния свят, тъй като „познавателните принципи“ на „марксизма-ленинизма“ ще се представят като абсолютно достатъчни. На тяхна основа Човешкото и неговото извечно Проблематизиране, ще се интерпретират в измеренията на „черно – бялата“ картина, която няма да допусне и дори ще ги заклейми като вражески всички възможни цветни нюанси в тази абсурдна идеологическа окраска. Илюзорната и въобразената „яснота“ на тази конструкция ще се окаже напълно подходяща за начина на мислене в измеренията на българската колективна селска психика, защото на готово и без много усилия ще се поднасят „неоспорими истини“, сложният свят ще намира много лесни „обяснения“, от което днес се възмущава Иво Христов /Христов, 2016/, но пък българският мироглед няма да се притеснява, тъй като ще му бъде спестено всяко едно възможно собствено мисловно напрежение, което съгласно хоризонтите на неговия селски прадядо въобще не е работа. Безспорно е, поне от гледната точка на Критическата психология на българската история, че цялата тази идеологическа диверсия във времето на „социализма“ ще възпроизведе поредица от абсурдни „идентичности“, като например – „социалистическа нация“, „социалистически човек“ или „комунистическа личност“, разбира се официални и въображаеми, но в една или друга степен тотално изговаряни и определено възпрепятстващи нормалната национална и индивидуална идентичност. Ще се окаже отново, след Сакскобурготското Трето „българско“ царство, че за тази българска общност процесът на националната идентичност все още няма да бъде завършен, дори в известен смисъл няма да започне да се проблематизира, тъй като абсурдните идеологически клишета „социалистическа нация“, „социалистически човек“ или „комунистическа личност“, ще направят невъзможен всеки подобен опит. В такъв контекст общата цивилизационна принадлежност с Русия и дори българската субекност чрез кирилицата и православието, ще се окажат изцяло непонятни за еднопартийната догма и нейните идеолози, заменили удобно „мистичното русофилство“ с твърде удобното практическо съветофилство.

Извън всичко друго, съвременният парадокс на днешната българска драма се свежда до поредния абсурд, че новите говорители на либерално-демократичната конструкция гледат на света и на българската общност през очите на абсолютно същата идеологическа догматика, както впрочем и техните „леви опоненти“. Комичното в случая е, че голяма част от тях се изживяват като дисиденти на „комунистическия режим“ почти тридесет години след неговия край?!... „Българска работа“, нали?...

Използвана литература:

  1. Генчев, Н. (1987). Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;

  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;

  3. Минчев, П. (2017). Социален характер, в: Георгиев и колектив, Творческите предизвикателства на Критическата психология, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2017;

  4. Раковски, Г.С. (1939). Избрани страници. Горски пътник. Спомени. Автобиография. Статии, Книгоиздателство „Казанлъшка долина“, София, 1939;

  5. Фром, Е. (1992). Бягство от свободата, София, 1992;

  6. Христов, И. (2016). Пред пепелището на нестаналото българско общество, Изд. „Студио 18“, Пловдив, 2016.