/Поглед.инфо/ Винаги, когато светът се разтресе от поредното геополитическо земетресение и мощните финансови интереси доведат планетата до предвоенно състояние, това размества не само банкови сметки, но и интелектуални тектонични плочи. В такива времена от блатото на миналото започват да изплуват демоните и призраците на неща и идеи, които утопично и наивно сме вярвали, че са останали далеч назад и повече няма да се върнат.

Но уви, чудовищата дебнат в тинята и чакат тяхното време да дойде!

Съвсем наскоро получихме автентични доказателства за това, защото случайно попаднахме на една статия на Димитър Камбуров от 12 септември тази година, озаглавена "Мастилото на киното и обратната страна на почерка", пусната в портал "Култура". Никой от нас нямаше представа кой е Камбуров и очевидно редакторите в сайта са знаели, че мнозина ще се почешат по темето в недоумение и заради това са ни обяснили в почернен текст - Камбуров бил роден през 1962 година и бил доктор по история и теория на литературата. Понастоящем преподавал в Тринити Колидж в Дъблин.

Трудно е този текст да бъде вместен в рамките на нормалното, защото затъва в толкова отвратителни идеи от миналото, за които ще поговорим, но най-общо казано, това е опит за критика на документалния филм на американската режисьорка Андреа Саймън "Изкуството е оръжие"/ВИДЕО/, посветен на Анжел Вагенщайн. Идеята на автора е била да обругае филма, главния му герой, идеите на главния герой, а след това самозваният публицист затъва в жалостиво мрънкане, че светът не е поискал да чуе неговото мнение кой български писател да бъде уважаван.

Първият проблем при сблъсъка с текста е неговият очевиден, очеизваждащ антисемитизъм. Отвратителното е, че Камбуров дори не го крие или поне не успява да го скрие качествено по време на своите мозъчни експлозии. Човек дори започва да се чуди кой ли редактор на портала "Култура" е пуснал текста в такъв вид, но този, който му е дал зелена светлина, вероятно се е водил от принципа, изразен бесновато от Спас Гърневски наскоро в Народното събрание - "по-добре фашист, отколкото комунист". И заради това на Камбуров му е позволено да разгърне цялата патетика на своя антисемитизъм, която рано или късно акостира на брега на нацизма, както ще стане ясно по-долу.

Нека да не бъдем голословни. Още в началото на текста авторът си обяснява създаването на филма за Вагенщайн не през неговия живот, идеи, творчество и биография, а защото "когато един ляв глас се надига срещу безалтернативността на пазара, без друго има някои предимства той да е еврейско-американски". Тоест - друго е да си евреин, все те пробутват на първа линия.

Не се опитвайте да търсите извинения на автора, той има предвид точно това и нищо друго. А от опит знаем, че когато някой започне да търси такива връзки в историята, той рано или късно става адепт на "Моята борба".

Проблемът на Камбуров с евреите, започнал плахо, се задълбочава, колкото повече текстът се движи като самосвал без шофьор към собственото си фиаско. Следващият удар по еврейска линия се крие в позициите на Вагенщайн за спасяването на българските евреи - той смята, че този акт се е случил не по приумиците на отделен политик, а заради натиска на широките маси. Тази идея вади пяна от устата на Камбуров. Защото Вагенщайн не отчел ролята на църквата, на 43-амата парламентаристи, които подписали писмото до Филов по инициатива на Димитър Пешев и т.н. Изобщо как смее преследваният тогава евреин да не оценява заслугите на елита за собственото му спасяване!?

Тази елитаристка гледна точка е смешна, защото дори и Димитър Пешев едва ли щеше да направи нещо, ако не беше народният натиск, гневът на тези така мразени маси. Тук авторовата ярост вече откровено намирисва не само на антисемитизъм, но и на фашизъм, защото голямата идея зад тази интелектуална вакханалия е да се даде алиби на зверствата на Филов, да се изчисти името му, а и на цялата власт от един от най-очевидните признаци за фашизъм - антиеврейското законодателство.

Уви, тезата на Камбуров може да бъде съборена само с едно дихание. Защото там, където нещата е трябвало да зависят от политическия елит, тоест в присъединените територии, евреите не са спасени, а натоварени на влаковете за концлагерите! Ето тук започваме вече да се ориентираме защо Вагенщайн е неудобен.

Той помни, той е паметта за онези времена, очевидец на времето.

Очевидците винаги са неудобни на пренаписвачите на историята.

След като е довел нещата до естествения им завършек - интелектуалният концлагер на Камбуров вече окончателно отваря врати и се размирисва на сяра и на нацистки ботуши. В текста се пита фалшиво и мазно кое е накарало една американка да види във Вагенщайн легендарен герой, какъвто той наистина е, а не както смята микроскопичният автор - "съучастник в убийства, мъчения и преследвания на хора".

И тук на Камбуров започва да му намирисва на еврейски заговор. "Под интернационализма на лявото започва да прозира глобалната еврейска солидарност, чийто венец е и този филм", пише авторът.

Спрете за момент и осмислете изречението!

То сякаш е извадено от онази прокълната книга на Хенри Форд "Интернационалните евреи", където авторът се е удавил в своите фобии като плъх в океанска вода. Абсолютно същото имаме и при Камбуров - разкриват ни се основите на глобална еврейска мрежа, защото какво точно ще рече "глобална еврейска солидарност", която върви по света и разваля храносмилането на бесните десни грантови интелектуалци!? Следващата стъпка е да се съска за „световно правителство“, а след това чакаме единствено да се появи някой Розенберг и да развие расова теория от всичко това.

Малко по-надолу самият автор вече говори за "еврейска мрежа". И тук веднага следва изводът на класическия антисемит и фашист - как нито един българин нямало да може да пробие, дори и да е със същите качества, ако не принадлежи към "избрания народ".

Ние вече сме преживявали подобно обяснение на световните процеси. Тоест Камбуров не е новатор. Това се случи след 1933 година в Германия и прекрасно знаем как завърши всичко.

Заради това в позорния текст замирисва на концалагерни пещи, защото от хленча, че евреите си имат глобална мрежа за влияние, до газовите камери има не повече от две-три крачки, които Димитър Камбуров със сигурност вече е направил в ума си, а още не смее да си признае.

Беше важно да изясним този протонацизъм, за да имаме представа какъв човек се е захванал с анализ на творчеството на Вагенщайн. Това ще ни позволи да осмислим и другите му интелектуални позиции в тяхната автентична светлина, а не в постмодерните заигравки с речника и опитите да бъде вдигната димна завеса пред фашизма.

А сега можем да погледнем "културната" критика в текста.

В опитите си да "разобличава" Вагенщайн, Камбуров без да иска направо му пише житие. Например, той си признава, че познава авторката Андреа Саймън и допълва, че тя две години е учила български, за да може да разговаря с Вагенщайн.

Представете си само - каква отдаденост на авторката е това!? И то, въпреки самопризнанията на Камбуров, че той се опитвал да я предупреждава, че "Вагенщайн е дотам противоречива в страната си фигура, че филм, който го героизира, може да се разбере превратно".

Това вече е смешно!

Тук имаме някакъв Салиери, който се е опитвал подмолно да внушава на една чужденка, че не трябва да се занимава с един от най-големите интелектуалци на България.

Това е толкова ниско и долно, че ситуацията придобива трагикомични нотки, особено след като Камбуров се опитва да представи своята подлост като акт на неконформистко мислене.

И тук си проличава някаква лична обсебеност от Вагенщайн, което прави сравненията със Салиери още по-стряскащи и автентични. Вагенщайн имал "маниакално его" и "безмерен нарцисизъм" - изобщо текстът толкова често се дави в катастрофична злоба, че от един момент нататък става практически нечетивен. Защото е ясно, че не е написан от изследователски, а от чисто политически позиции. Това си личи в преразказа на филма, който прави Камбуров и този преразказ е безкрайно злобен към "познатата му" Андреа Саймън, защото той я обвинява, че е осмислила лявото мислене критично, но като го представяла все още като жизнена алтернатива на капитала. И още нещо - че не показала качествено част от историческите катаклизми, през които България мина в последните 70 години.

Това е абсурдно. Защото, ако Камбуров бе поставил подобно изискване и пред себе си, неговият текст нямаше да се роди изобщо или щеше да се продъни под тежестта на собственото си политическо бунище.

Саймън не търси обективно разглеждане на историята, нея я интересува историята в погледа на Вагенщайн. Интересен е човекът, интересен е несъгласният, интересен е оригиналният, интересен е последователният интелектуалец, а не някаква стерилна и обективна картина на държавата. И това е особено важно, защото изкуството не търси неутралитет на гледните точки, а става интересно, когато е пречупено през вижданията на един човек, който днес вероятно е най-известният български писател зад граница, най-смисленият интелектуалец в държава, която се деинтелектуализира със страшни темпове.

Всъщност това е проблемът, който тревожи домораслия ни нацист - че Вагенщайн напуска границите на националното и влиза в мисленето на световното.

Между другото, този тревожен хленч на Камбуров е едно към едно взет от текста му. Той, като преподавател в Тринити Колидж, знаел какво означава единствената преведена от български книга да е "Физика на тъгата" на Георги Господинов, но дълбоко не държал "светът да почне, вместо с модната марка Bulgari и Стоичков, да асоциира българското първо с А. Вагенщайн".

Проблемът разбира се е, че светът не дава пет пари за мнението на Камбуров. И той не е интелектуален администратор и дебел бюрократ на българската култура, че да казва кого да открива светът и кого не. Само че злобата от това безсилие е пропила текста като екзотична отрова.

Още един пример - Камбуров демонстрира собствената си интелектуална недостатъчност като твърди, че опитите на Вагенщайн в полето на романа били неразпознати, а филмите му забравени.

Нищо не може да бъде по-далеч от истината за това.

"Петокнижие Исаково" вероятно е един от най-добрите романи у нас, които са писани по време на прехода, текст, който наистина осмисля трагедията на 20-ти век по световен начин и точно заради това е интересът към Вагенщайн. Не заради еврейските му гени, а за интелектуалния му дух и поглед.

Един фашист, разбира се, ще е сляп за това, но ни е ясен коренът на тази дясна злоба. И тя се крие в това, че именно ляв интелектуалец е признат като световен мислител. А нали от 27 години се опитват да ни смажат мозъците в пералнята на твърдението, че комунизмът не е родил нищо добро, нищо смислено, че всичко е било мрак и мъгла.

Излизането на Вагенщайн от националните граници е катастрофа за този тип разбиране на историята. Защото България не успя да роди качествен десен интелектуалец, някой, който да надмине собственото си его и да търси различен поглед към историята. Това, че грантовете унищожиха българската дясна интелигенция е отделна тема, но днес виждаме през един злобен, мръснишки и глупав текст, че на подсъзнателно ниво Камбуров е стигнал до този извод. Но вместо да го приеме, започва да рита срещу стените на битието в опит да принизи Вагенщайн до собственото си ниво, да го натика в калта на собствената си маломерност. Това е опит, обречен на провал и то още преди да е бил осъществен.

Разбира се, Вагенщайн не е ангел. И той вероятно има своите грешки, съмнения, провали, но същността му като интелектуалец не е интересна с това, а със способността му вече в толкова години и епохи да продължава да бъде смислен, да остава тревожен и в най-мрачните времена на идеите да не загуби огънчето на своята вяра. Ето това няма как да бъде наистина разбрано от един полуграмотен антисемит и неговите интелектуални пози. Които, между другото, стават още по-смешни в тяхната истерия.

В крайна сметка Камбуров и неговият интелектуален фашизъм изпадат в най-баналния и ужасяващ капан на българския десен "мислител", появил се като ГМО-продукт след нашето собствено мини-земетресение през 1989 година. Историята на интелектуалното дисиденство у нас по време на тоталитаризма може да бъде разказана основно през леви фигури. Хора, които са били част от БКП, но никога не са били на колене или с изплезен език да обслужват властта. Това е голямата трагедия на системните изнасилвачи на историята. Освен един Георги Марков (а за него може да се напише отделен текст, тъй като антикомунистическата бесовщина вече е напълно в състояние да подмени автентичния му блясък като писател), те нямат друг, когото да посочат. Всички останали са фигури като Вагенщайн, оказали съпротива, защото са виждали как техният идеал се опорочава, а не са се борили за грантов и бесноват капитализъм и за натикването на България в ръцете на маниакална олигархия без цвят, която крепне като чудовище и изсмуква ресурси от всекиго.

Ето това е големият въпрос пред българската култура днес. Тя се самоунищожи, защото се опита да се впише в подменената, а не в автентичната история. Заради това не се роди дългочаканият роман, който да избистри прехода или да покаже миналото в неговия истински блясяк. Защото камбуровщината се опиянава от схеми, а когато те са фалшиви, тя залита към фашизма, стресната от безсилието си да прочете докрай своята собствена трагедия.

В бележките под линия пък четем нещо, което трябва да бъде окончателен завършек на тоталната мизерия на този текст. При Вагенщайн, казва авторът, лявото е преди всичко функция на егото.

Можем да приемем, че има човек, който не харесва романите на Вагенщайн, може да приемем, че същият не одобрява неговите идеи или житейско поведение, защото все пак прелестта на света е в това, че сме различни.

Но тази злобна забележка вече издава поръчковост!

И тук не визирам единствено финансово мотивиране на автора. Когато си фашист, е съвсем поръчково да напишеш статия срещу евреина-социалист, тъй като именно той е твоят интелектуален и морален антипод. Защото всеки, който е комуникирал с Вагещайн знае, че лявото е естественото състояние не на неговото его, а на неговия дух!

Той е човек, потопен в идеите!

Той е човек, който им е останал верен при всички исторически бури!

Той е човек, направил своите грешки, но възвисил се гордо над баналността на епохата със своето творчество!

Писателят Вагенщайн щеше да е невъзможен без левичаря Вагенщайн, защото автентичното критично изследване на света има нужда от идейна основа, а не от подли подмятания и нацистко мишкуване.

Заради това точно тук ще нарушим правилата на писането на такъв текст и ще се обърнем директно към Анжел Вагенщайн, който на 17 октомври става на 95 години.

Джеки, приятелю, какъв е този твой късмет, просто не разбираме!?

На млади години си бил трън в очите на фашистите, но дори и сега, когато вече успешно си станал човек-епоха, продължаваш да им пречиш и да им предизвикваш киселини в стомаха.

Това е знак само за едно - ти си останал млад, толкова млад, че дори и измекяри от новите поколения те разглеждат като опасност за собствения си нарцистичен комформизъм.

Казват, че с възрастта човек уляга, успокоява се, открива хладната мъдрост на здравия разум, но сега разбираме, че улягането е тиха смърт.

Защото човек трябва да е като тебе, Джеки!

Винаги с неспокоен ум!

Винаги трън в петата на статуквото!

Винаги неудобен, винаги интересен, винаги предизвикателно застанал срещу дежурните истини!

Ето, дори и новоизплюпилите се нацисти тънат в злоба срещу тебе, вероятно защото знаят и са чели, че ти си един от тези, които разбиха на пух и прах техните политически чудовищни предци!

Те заради това мразят и творчеството ти - това е все едно да пуснеш слънце в бърлога на вампири. Знаем, че сме патетични, но покрай текста на този микроорганизъм схванахме, че твоята отдавнашна битка с несправедливостта по света не просто има автентичен заряд, тя е болезнено актуална днес.

Заради това, приятелю, ти желаем винаги да си останеш такъв!

Нека в духа ти винаги да има огън!

Нека идеите ти пребъдат!

Нека словото ти винаги да остане искряща комбинация от тъга, хумор и мъдрост!

Днес си ни нужен, Джеки!

Повече от всякога!

Трябва да ни предадеш опита по наритване на фашаги и исторически недоразумения, защото тази битка, усещаме го с кожите си, ще се повтори и имаме нужда някой да ни припомни инстинкта за разпознаване на това вечно зло.

Та заради това се питахме какъв е този твой пусти късмет - цял живот в битка!?

Но може би това е рецептата за вечна младост!?

Бъди все такъв, Джеки!


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели