/Поглед.инфо/ СУ „Свети Климент Охридски“, ВСУ „Черноризец Храбър“, действителен член – академик на Международната славянска академия – Москва

Summary: On the grounds of the principles of the author's proposal for a new psychological paradigm – the Critical Psychology, an analysis is made of the psychological causes of the recurrent crises of national and civilization identities in the Bulgarian history. The contents of the conflict between the collective unconscious and the collective conscious, and the verbalized ways of its suppression through the series of new and new "civilization choices" are shown. The prospects for a possible collective psychotherapy through the perspective of the Critical Psychology have also been outlined in order to form and reproduce the positive Bulgarian national and civilization identities.

Keywords: civilization choices, national and civilization identities, collective unconscious and collective conscious, Bulgarian existence

Резюме: Върху основата на принципите на авторовото предложение за нова психологическа парадигма – Критическата психология, тук е реализиран анализ на психологическите причини за повтарящите се в българската история кризи на национална и цивилизационна идентичности. Показани са съдържанията на конфликтността между колективното несъзнавано и колективното съзнавано, и вербализираните начини за нейното потискане чрез реализираната поредица от нови и нови „цивилизационни избори“. Очертани са и перспективите за една възможна колективна психотерапия през призмата на Критическата психология с оглед формирането и възпроизводството на позитивна българска национална и цивилизационна идентичности.

Ключови думи: цивилизационни избори, национална и цивилизационна идентичности, колективно несъзнавано и колективно съзнавано, българска екзистенция

Със сигурност обстоятелството, че за пореден път психолог се намесва в интерпретацията на такива мащабни социални факти от етнически, политически, цивилизационен и исторически порядък, дори с поглед към бъдещето, вече не изглежда като недопустима ерес във въобразеното за единствено научно американизирано и лишено от собствените си основания днешно социално познание. Особено при положение, че тази намеса се осъществява чрез парадигмата на Критическата психология, която си позволих да предложа преди известно време, но която за моя радост намери признание както в чужбина /Георгиев, 2017/, така и в страната. А публикуваната през миналата година заедно с мои докторанти и съмишленици колективна монография „Творческите предизвикателства на Критическата психология“ фактически обяви и раждането на Българската школа на Критическата психология. Разбира се, че всичко това ми носи творческо удовлетворение, но ми спестява и необходимостта тук да се спирам в детайли на принципите на Критическата психология, поради което ще ги припомня съвсем накратко. Още повече, че аудиторията на тази традиционна Международна конференция, организирана всяка година от Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, вече имаше възможността през миналата година да чуе и после да прочете в сборника моя доклад на тема: „Религиозният реваншизъм на историята днес“, реализиран също така в парадигмата на Критическата психология.

Вероятно си спомняте, че Критическата психология е вече осъществен опит да бъдат пренесени принципите на Критическата философия на Имануел Кант върху терена на психологическото познание. Фундаменталната изначална позиция на критическия психологически подход е Кантовото послание, че ние не можем да опознаем същността на нещото, което изследваме, тъй като тя е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori, поради което ние сме в състояние да опознаваме единствено безкрайната поредица от проявленията на тази същност a posteriori, тоест в опита. Спестената по този начин илюзия, че ние сме опознали и дори сме определили „същността“ на „психиката“ в една-единствена и въобразена за „научна“ дефиниция означава, че ние спокойно можем да опознаваме поредицата от нейните конкретни проявления както на индивидуално, така и на общностно ниво. Иначе казано, да не се ограничаваме само до индивидуалните психични процеси и регулатори на мисленето и поведението, с които работи традиционната западна психология, но да се насочим и към регулативните функции на общностни психични структури от етнически, политически, идеологически, религиозен, исторически и цивилизационен характер, върху които акцентира Критическата психология. Очевидно е в този пункт, че освен епистемологичните основания на Кантовата Критическа философия, парадигмата на Критическата психология се оказва естествено развитие на отдавна положени, но пренебрегнати и до днес концепции за подобно психологическо познание, най-вече в творчеството на Вилхелм фон Хумболт, Вилхелм Вунд, Емил Дюркем, Люсиен Леви-Брюл, Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Ерих Фром и Серж Московичи /Георгиев, 2014, 2017/.

Разбира се, че реабилитацията на тези концепции в историята на психологията, чрез които се преобръща посоката в цялото психологическо познание – не от индивида към общността, а от съдържанията на надиндивидуалните психични регулатори както на общностното, така и на личното мислене и поведение, е едно от най-важните теоретични постижения с определено практически резултати на Критическата психология като цяло. Перспективите на нейните познавателни възможности се отнасят както до цялата гама на психологическата проблематика /Георгиев и колектив, 2017/, така и до теоретично обоснованата интерпретация на мащабните етнически, политически, религиозни, идеологически, цивилизационни и исторически факти и събития от гледната точка на критическия психологически подход. Обстоятелството, че по този начин, наред с всичко останало, Критическата психология по необходимост носи със себе си и Критическата психология на историята, е изключително важно и с оглед темата на настоящия доклад – последиците спрямо българското съществуване от исторически възпроизвеждащите се кризи на българската етно-културна и национална идентичност, и на цивилизационната ни принадлежност. Вярно е, че тук съм значително улеснен, тъй като съвсем наскоро завърших и дадох за печат последната ми книга: „Критическата психология на българската история“, която се надявам да види бял свят още през есента.

Изглежда може да прозвучи шокиращо твърдението, че в общи линии специфичните български етно-културни, екзистенциални и политически нагласи и представи са фундирани далеч в миналото, още във времето на Първата българска държава на Балканите, на Дунавска България. Те са едновременно причина за и следствие от положените още в самото начало еклектична етно-културна и политическа структура на държавата; от странното на пръв поглед съчетание между непрекъснатите войни с Византия за съхранение на собствената държавност, но и взаимствания византийски модел на политическо и обществено устройство; от реализирания първи „цивилизационен избор“ в българската история, а именно приема на византийското източно православие. Тези представи и нагласи са: драматичната цел за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване, ако щете дори биологично; социалната изолация и затварянето на съществуването във фамилните и приятелските кръгове на територията на местоживеенето; отчуждението от държавата, която дори не се промисля в своите измерения, тъй като ограничените хоризонти на битието предполагат идентификацията с нивата, землището и най-много с населеното място, където преминава целият живот; приоритетът на индивидуалните стратегии за справяне, чрез които колективните цели и общността практически отсъстват като идентификационни фактори. Интересно е, че тези фундаментални за българската народностна психика нагласи и представи биват припознати от множество народопсихолози и историци в края на ХІХ и различни периоди на ХХ в. /Панов, 1914; Кръстников, 1922; Пенев, 1926; Страшимиров, 1925; Хаджийски, 1974; Генчев, 1987, и т.н./, но самите те не възникват „от нищото“, тъй като имат своите корени далеч назад в българската история, регулирайки мисленето и поведението както на „обикновените“ български хора, така и на представителите на „елитите“ и до ден-днешен.

Що се отнася конкретно до политическите „елити“, заедно с общите психични характеристики и може би тъкмо като следствие от тях, могат да бъдат идентифицирани няколко специфично български модели на политическо мислене и поведение, по-важни от които са: външно-политическият васалитет, тоест убеждението, че само външни политически фактори могат да гарантират съхранението и оцеляването на държавата – множеството и понякога наистина парадоксални съюзи по време на Първата и Втората български държави, макар че за единна Втора българска държава не можем да говорим, тъй като чак до Османската империя съ-съществуват поредица от отделни български държавици, които дори воюват помежду си; осмислената невъзможност „елит“ и народ да са в състояние сами да постигнат своята политическа независимост от Османската империя и фактическата й реализация с помощта на Русия; присламчването към Германия през цялото време на Сакскобурготското Трето царство и пришиването в неговия край към Третия райх и хитлеристката коалиция; пребиваването на българската държава в Съветския блок и Варшавския договор, в което е налице определена парадоксалност – за първи път в своята история българският народ се полага в международно обединение със своята цивилизационна рожба, Русия, но, от друга страна, тази съобщност се реализира чрез уникално подменена идеологическа идентичност, а именно социалистическата; и последният, засега, доброволен отказ от национален суверенитет в рамките на НАТО и Европейския съюз, чрез който решенията за България се взимат във Вашингтон и Брюксел, както преди това се взимат в Москва, по-рано – в Берлин, още по-рано – в Цариград, а най-рано – в Константинопол. Парадоксален във всички тези случаи е фактът, че българският политически комплекс за малоценност, чрез който народ и „елит“ не могат да осъзнаят собствената си отговорност за собствената си държава, се прикрива чрез нови и нови въобразени „цивилизационни избори“, всеки от тях тържествено прокламиран като „най-правилен“. Каква уникална колективна шизофрения, а?

От друга страна обаче, външно-политическият васалитет за българските политически „елити“ винаги е осигурявал и толкова необходимото за тях вътрешно-политическо покровителство, тоест след като националният суверенитет е отдаден на поредния външен гарант, то той осигурява политически комфорт на всеки един „елит“ за всички безобразия, които извършва в страната. По тази начин се открояват и другите специфични характеристики на българското политическо мислене и поведение: възприемането на централната и местната власт като своя собственост, чрез която се осъществява личното, семейно-родовото и приятелското не само оцеляване, но и просперитет, каквото и да означава това в една или друга историческа ситуация; идеята и целта за държавна или впоследствие партийна служба като най-сигурният гарант за личното оцеляване и фамилното благоденствие, независимо дали става дума за българската или за поредната чужда държава; все с оглед оцеляването и просперитета, изграждане на индивидуални, родови и приятелски обкръжения с властови позиции, чрез които се реализира самото съществуване – ако, например, във времето на социализма „системата от връзки“ може да осигури килограм по-качествено месо от кварталната бакалия, то днес, в условията на либералната демокрация, тя предполага печелене на пари от еврофондове или обществени поръчки. Принципът е абсолютно същият, само размерът е различен!...

Във всички тези случаи обаче, поредните „цивилизационни избори“ са само зле прикрита идеологическа маска, зад която се манифестират регулативните функции на фундираните далеч назад в нашата история специфично български етно-културни, екзистенциални и политически нагласи и представи. Чрез тях българската народностна психика полага себе си и до ден-днешен без да е в състояние да осъзнае, че това са поредните исторически кризи на българската национална и цивилизационна идентичност, които се връщат като бумеранг към собственото ни българско битие, отмъщавайки си непрекъснато чрез възпроизводството на конфликта между съдържанията на колективното несъзнавано и колективното съзнавано.

Оказва се, в крайна сметка, че византинизмът, османизмът, германизмът, съветизмът и евроатлантизмът са чисто и просто отчуждени и въобразени идентификационни за българския народ фактори, чиято историческа последователност осигурява само и единствено възпроизводството на кризите на българската народна и цивилизационна идентичности. Но заедно с това и поредните екзистенциални провали на държавата, свързани винаги и с една зашеметяваща поредица от собствено български ритуални самоубийства, тоест физическото унищожаване на българи от българи в цялата ни история. Още Петър Мутафчиев смяташе, че византинизмът е фундаменталната причина за края на Първата и Втората български държави на Балканите, а типично българското адаптиране към османизма предполага невъзможността от общо действие за връщане на собствената държава /Мутафчиев, 1943/. С не по-малко основание можем да твърдим, че германизмът ни донесе не само три национални катастрофи и новата поредица от масово собствено българско самоунищожение, но и практическата невъзможност най-после да реализираме позитивна национална и цивилизационна идентичност. Вярно е, че съветизмът и времето на социализма разрешиха две фундаментални и възпроизвеждащи се исторически български цели – тази за оцеляването, ако щете и биологичното, и извиращото от богомилските представи типично нашенско предпочитание за живот в условията на равенство в „бедността“, отколкото на неравенство в „богатството“; но не по-малко вярно е, че през тези години отново наблюдаваме подмяна на собствено българската народна и цивилизациона идентичности чрез идеологемата за въобразените „социалистическа нация“, „социалистическа общност“ и „социалистически човек“. А пък последният засега „цивилизационен избор“, манифестиран като евроатлантизъм, тоест членството на България в НАТО и Европейския съюз, осигури ужасяващата и безпрецедентната за цялата ни история демографска катастрофа – да не забравяме, че за близо пет века „турско робство“ населението отбелязва малко над два милиона души прираст /Матанов, 2014/; за 66 години в рамките на Третото българско царство прирастът е около три милиона, какъвто е и за 45 години омразен „комунизъм“, към чиито край се радвахме на около девет милиона души население /Генчев, 1987/; докато само за 29 години либерална демокрация и особено след окончателното тържество на евроатлантизма по различни статистически данни населението на страната се е свило с между два и половина или над три милиона души. Сигурно е, че с тези темпове на усвояване на „евроатлантическите ценности“ след няколко десетилетия трудно ще можем да си представим на територията на страната да има мнозинство от хора, които ще са в състояние да се идентифицират като българи, а това ще направи твърде проблематично самото съществуване на държава, която ще може да се нарича България.

С други думи, един от фундаменталните парадокси в цялата история на България се свежда до факта, че всеки един пореден „цивилизационен избор“ всъщност отново и отново носи със себе си възпроизводството на кризите на българската идентичност и на нашата цивилизационна принадлежност. Тази твърде отчайваща психологическа логика, възможно осъзнаваема в принципите на Критическата психология изобщо и на Критическата психология на историята или на Критическата психология на българската история в частност, предполага и възпроизводството на самото проблематично съществуване на държавата. Иначе казано, няма как потиснатите собствено наши национална и цивилизационна идентичности да не се отразяват в негативен план на българското битие, било на нивото на общността, било на индивидуално ниво, тъй като светът, в който е принудена да пребивава общността, в крайна сметка се усеща като чужд, различен от своя собствен. И това е така, защото, както казваше още сър Арнолд Тойнби, може би най-големият историк на ХХ в., в основата на всички исторически, социални, икономически и т.н. процеси на всяко общество и цивилизация, се намират психологически проблеми /Тойнби, 1995/, към което Критическата психология няма как да има възражения, дори напротив – тя е в състояние само да предлага нови и нови доказателства за подобно обобщение. В случая тук Критическата психология на българската история само препотвърждава тази максима, макар че нейните изводи носят със себе си определена тъга относно бъдещите перспективи за съществуването както на българския народ, така и на неговата държава. И все пак, ако всяка една психология предполага не само констатации, но съдържа и указания за възможна терапия, то това положение би следвало да важи и за Критическата психология. В такъв аспект психотерапевтичните перспективи на Критическата психология могат да бъдат разпознати чрез логотерапията, чиито автор Виктор Франкъл пише: „Ако при психоанализата пациентът лежи на кушетката и говори, а терапевтът чува нелицеприятни неща, то при логотерапията пациентът може да седи на стол и да мълчи, но със сигурност ще чуе твърде ужасяващи неща за себе си от логотерапевта“ /Франкъл, 2001/.

Очевидно е, що се отнася до възможната колективна терапия на Критическата психология на българската история, че тя може да стартира с предложение за осъзнаване на фундаменталните последици за българската екзистенция, които носят със себе си възпроизвеждащите се кризи на българската национална и цивилизационна идентичности. Заедно с това обаче, не по-малко необходимо е и осъзнаването на все още пребиваващите също така в дълбините на нашето колективно несъзнавано собствено български исторически духовни приноси по отношение на света изобщо. Те могат да се превърнат в достатъчно надеждни фактори за формиране и после за гарантираното възпроизводство на позитивна национална и цивилизационна идентичности, които са в състояние да осигурят бъдещото безпроблемно съществуване на народ и държава. За кои приноси става дума, впрочем?

Първият от тях е писмеността, българската писменост, разбира се, не само глаголицата на Светите братя Кирил и Методий, но и кирилицата на техния ученик и патрон на нашата Алма матер Свети Климент Охридски. Впрочем, възпроизвеждащата се и до днес абсурдна теза, че писмеността е „църковнославянска“, една подчертано идеологическа конструкция, която няма нищо общо с всяко нормално познание, тъй като е невъзможно писменост и език да се идентифицират с институция и с въобразена общност, каквато е „славянската“, носи не по-малки травми на българската колективна психика, отколкото споменатите традиционни етно-културни, екзистенциални и политически представи и нагласи. Ако оставим настрана дори факта, че в житието на Свети Кирил самият Климент Охридски подчертава, че „Кирил беше родом българин“ /Охридски, 1988/, което потвърждава и Теофилакт Български, а пък Симеон Велики назначава Климент Охридски за „пръв епископ на българския език“ /Мутафчиев, 1943/, то ще видим целият драматичен абсурд на възпроизвеждащата се през вековете заблуда, че народът бил български, а писмеността, видите ли, „славянска“?! Абсурдно от всяка научна гледна точка, не само на Критическата психология, е както словосъчетанието „български славянин“ или „славянски българин“, така и идеята, че е възможен дуализъм между етнонима на общността и национима на държавата, които са израз на българската самоосъзнатост, от една страна, и на абсолютно въобразена идентичност, каквато е „славянската“. Още повече, че идентификационното изречение „Ние сме славяни“ се появява едва през 1113 г. в хрониката на руския монах Нестор „Повест временных лет“ /Курта, 2009/, тоест векове след създаването и разпространението на българската кирилица. Освен това, чрез преведените на кирилица църковни книги от българските монаси, които пренасят православието в Русия и Сърбия, и особено важната роля на българина Киприян, пръв патриарх на Киев, Москва и цяла Русия, именно България се оказва Историческият Субект на Цивилизацията на Кирилицата и произтичащото от нея Православие. Омерзителното в случая е, че огромна поредица от изследователи като Георги Константинов, Фани Попова-Мутафова, Стоян Чилингиров, Борис Шкодров, Светослав Попов, Петър Юхас и т.н. доказват по безспорен начин българският характер на писмеността, но официалната история и политическият „елит“ продължават да вменяват векове наред „славянската басня“, както я нарича Тодор Панов /Панов, 1914/. И това ви го казва академик от Международната славянска академия - Москва, за какъвто бях избран през 2017 г., но в случая истината е по-важна от всякакви титли, истината за българската Цивилизационна Субектност чрез кирилицата и православието.

Очевидно е, особено пък от гледната точка на Критическата психология, че непонятният и шизофренен български отказ от нашата собствена Цивилизационна Субектност не е в състояние да преодолее съзнателно онова колективно несъзнавано усещане за историческата истина, което с особена сила се манифестира на 24 май, Празникът на българската писменост, език и култура, на който откровението за „Най-българският празник!“ е повече от достатъчно. Докато конфликтът между вербализираната идея за „славянска писменост“ и несъзнаваната цивилизационна субектност всъщност възпроизвежда и собствено българските исторически драми и кризи. Иначе казано, не е възможно един Цивилизационен Субект, каквито са българският народ и държава, винаги да правят „цивилизационни избори“ – всъщност може и ние ги правим непрекъснато в цялата си история, но те винаги завършват с провали, защото те се оказват в едно непреодолимо психологическо противоречие с българската психична природа. Със сигурност тази раздираща българската душевност психична драма ще бъде преодоляна тогава, когато българският народ и държава осъзнаят и после реализират на практика историческият факт, че България е Цивилизационен Субект, чрез което да станат наистина възможни позитивната национална и цивилизационната ни идентичности. Едва тогава ще стане възможна реализацията и на мечтаната от Левски, Ботев и легендарният лидер на ВМРО Ванче Михайлов визия за България като свободна и необвързана с никакви международни политически, икономически и военни съюзи държава. В противен случай, съгласно психологическата логика на Критическата психология, след бъдещото разпадане на НАТО и Европейския съюз, България ще бъде изправена отново пред необходимостта да прави „цивилизационен избор“, ако все още съществува такава държава, естествено.

Вторият от тези духовни приноси към света изобщо, разбира се, е богомилската социална визия за устройството на обществото и на човешките взаимоотношения в него. Парадоксалното и в този случай е, че векове наред българският народ възпроизвежда на нивото на колективното съзнавано абсурдната представа, че това богомилско движение представлява недопустима ерес, от която поколенията трябва едва ли не да се срамуват, а в основата на тази абсолютно превратна теза стоят избрани части от хрониката на Презвитер Козма. Казвам избрани, защото убийствената критика на Козма спрямо служителите на църквата и монасите услужливо се спестява /Генчев, 1987/, тъй като ще стане очевидно, че след ужасяващата двойна експлоатация и от светската, и от църковната власти, средновековният български народ ще търси и ще намира утеха в богомилското учение и неговата идея за общиарията като оптимално устройство на едно човешко общество, в което няма деление на господари и роби, отсъства експлоатация от човек над човека, липсва частната собственост и онова, което вече казах – предпочитанието към равенството в „бедността“, отколкото на неравенство в „богатството“ /Глогов, 2000/. От гледната точка на Критическата психология е безспорно, че богомилската социална визия се оказва предтеча на европейския утопичен социализъм, а това също е български исторически духовен принос, който може да осигури допълнителна психична подкрепа за формирането и после за възпроизводството на позитивна българска национална и цивилизационна идентичности. Още повече, че богомилските нагласи са вкоренени в дълбините на българската колективна несъзнавана психика, а това се отнася не само до категоричната идея за социално равенство, но и спрямо тоталното отрицание на всяка власт и всеки авторитет /Шейтанов, 1933/, социалната изолация и самозатварянето в семейно-родовите и приятелските кръгове. С други думи, подобно на раздиращият конфликт между „съзнателната“ представа за „славянската писменост“ и несъзнателното усещане за историческата истина, по отношение на богомилството също е налице непреодолимо противоречие между възпроизвеждащото се негово „съзнавано“ отрицание и реалното присъствие на идеите и визията за социално устройство в дълбините на колективната ни психика. Въпрос на национален избор е какво ще продължаваме да си мислим за богомилското учение, докато предложението на Критическата психология е повече от ясно – истината за богомилската социална визия е възможно да се превърне не само в част от толкова необходимата колективна психотерапия, но и да се ситуира като твърде важен фактор за позитивна национална и цивилизационна идентичности.

И третият български духовен принос към света, разбира се, е религиозно-философската концепция на Учителя Петър Дънов, за която Боян Боев твърди, че никак не е случайно, че „тя се появява в същия народ хиляда години след богомилското учение“ /Боев, 1992; вж. също: Попхристов, 2015/. Очевидно тук не е възможно да се спирам в подробности на философската, религиозната, космологичната, медицинската, музикалната и т.н. завършеност на концепцията на Учителя Дънов, поради което ще се огранича само с възпроизвеждащите се заблуди в нашето отношение към нея, в чиято основа, подобно на това към богомилската социална визия, стои официалната позиция на БПЦ, която отлъчва Петър Дънов с анатемата, че той „се представял за Иисус Христос“ /Кръстева, 2004/. Споделяйки фактически Кантианската традиция, каквато реализира и Критическата психология, Учителят Дънов просто подчертава, че „Бог не е същина, а неговите проявления са във всеки човек и Той не трябва да се търси в полето на физическия свят“ /Кръстева, 2004/. Иначе казано, според Учителя Дънов „Христос не говори в църквата, а във всеки един от нас“ /Кръстева, 2004/, което е не само нов български прочит /след богомилския/ на автентичното християнство, но и осъществена заявка за собствено българския принос както в миналото, така и спрямо бъдещето, тъй като за Петър Дънов е повече от несъмнена българската Цивилизационна Субектност.

Оказва се, че и третият български духовен принос съдържа в себе си достатъчно основания да бъде фактор за формирането и възпроизводството на позитивна национална и цивилизационна идентичности, колкото и далеч да сме в настоящия момент от осъзнаването на такива перспективи. Въпреки това Критическата психология обективно е задължена да сподели основните, според мен, ориентири за една евентуална колективна психотерапия на българския народ, макар че сега те изглеждат дори фантастично.

Вероятно няма да звучи изненадващо, ако споделя тук, на края, че съм далеч от илюзията да си мисля, че взаимно унесени в целта си да оцеляват поединично и все да прехвърлят отговорността за собствената си държава на някой друг, българският народ и „елит“ могат да поставят дори началото на осмисляне на своите исторически основания, да осъзнаят негативните и позитивните надиндивидуални психични регулатори на българското мислене и поведение, за да очертаят перспективите след няколко поколения да се случат формирането и възпроизводството на позитивната ни национална и цивилизационна идентичности. Тази невъзможност е принуждавала редица велики хора в нашата история гневно да се отнесат към онези, на които са посветили живота си – например, Левски ще напише онова „Народе ????“, Ботев ядно ще възкликне „А вий, вий сте идиоти!“, докато Учителят Дънов тъжно ще установи: „И с девет чифта волове да ви впрегна, пак няма да мога да ви измъкна от блатото, в което се намирате“ /Кръстева, 2004/. В моя случай се налага изводът, че българското съществуване се осъществява предимно в паралелни светове чрез въобразените „цивилизационни избори“, а това ще възпроизвежда винаги кризите, провалите и драмите на народ и държава, тоест екзистенциалните последици в българското битие, което ще се оказва твърде проблематично. И в заключение, ако перифразирам самооценката на Зигмунд Фройд за собствената му психоанализа /Freud, 1986/, мога да кажа само: Критическата психология не цели да създава убеждения, а да разтърсва предразсъдъци. Повече от сигурен съм, че разтърсването на нашите собствени български предразсъдъци спрямо миналото, настоящото и бъдещото ни съществуване е толкова очевидна необходимост, че всяко нейно допълнително доказателство е напълно излишно.

____________________

Цитирана литература:

  1. Боев, Б. /1992/. Мисията на богомилството, Изд. „Всемирно бяло братство“, Велико Търново, 1992;

  2. Генчев, Н. /1987/. Социално-психологически типове в българската история, ДИ „Септември“, София, 1987;

  3. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;

  4. Георгиев, Л. /2017/. Критическая психология политики и истории, Изд. „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017;

  5. Георгиев, Л. /2017/. Религиозно-идеологическая парадаксальност Великой октябрьской социалистической революции, в: „Славянэ“, журнал Международной славянской академии, № 4 /9/, Москва, 2017; в сборник: „Европейское измерение“, Институт социально-политических исследований Российской академии наук, Москва, 2017;

  6. Георгиев, Л., и колектив /2017/. Творческите предизвикателства на Критическата психология, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2017;

  7. Глогов, А. /2000/. Богомилски проповеди, ИК „Глаголица“, Стара Загора, 2000;

  8. Кръстева, Л. /2004/. 900 мисли на Учителя, Изд. „Хрикер“, София, 2004;

  9. Кръстников, Н. /1922/. Опит за психологически анализ на нашия обществен живот, Издава книжарницата на Цвятко Чолаков, София, 1922;

  10. Курта, Ф. /2009/. Създаването на славяните, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2009;

  11. Матанов, Х. /2014/. В търсене на средновековното време, Изд. „Гутенберг“, София, 2014;

  12. Мутафчиев, П. /1943/. История на българския народ, т. 1 и 2, Изд. „Българска книга“, София, 1943;

  13. Охридски, Климент /1988/. Из живота на Кирил. Из живота на Методий, в: „Из стара българска литература“, София, 1988;

  14. Панов, Т. /1914/. Психология на българския народ, Изд. „Гутенберг“, София, 1914;

  15. Пенев, Б. /1926/. Начало на българското Възраждане, София, 1926;

  16. Попов, С. /2009/. Българската писменост – известно и непознато, София, 2009;

  17. Попова-Мутафова, Ф. /1995/. За българската азбука, Авитохол, № 2, София, 1995;

  18. Попхристов, Д. /2015/. За богомилите „от уста на ухо“, Изд. „ВББ“, София, 2015;

  19. Страшимиров, А. /1925/. Книга за българите, София, 1925;

  20. Тойнби, А. /1995/. Изследване на историята, т. 1, 2 и 3, София, 1995;

  21. Франкъл, В. /2001/. Лекарят и душата, софия, 2001;

  22. Хаджийски, И. /1974/. Оптимистична теория за нашия народ. Бит и душевност на нашия народ, Изд. „Български писател“, София, 1974;

  23. Чилингиров, С. /1941/. Какво е дал българинът на другите народи, София, 1941;

  24. Шейтанов, Н. /1933/. Духът на отрицание у българина – във: „Философски преглед“, кн. 2, София, 1933;

  25. Шкодров, Б. /2007/. Писмените знаци на българите, Варна, 2007;

  26. Юхас, П. /2000/. Кирил и Методий в Българска Моравия, София, 2000;

  27. Freud, S. /1986/. Odobranidela, Novi Sad, 1986.