/Поглед.инфо/ В днешната усложнена и динамична геополитическа обстановка държавите все повече трябва да разчитат на своята дипломация. Умението да преговаряш лежи в основата на формирането на националните приоритети и тяхното отстояване. Външната политика е неразделна част от този процес. Тя е незаобиколим фактор, без който не могат да се постигат стратегически цели.
В икономиката не е по-различно – нямаш ли способността да преговаряш на принципа на взаимната изгода, си обречен на провал. Когато една държава води търговски преговори, тя неминуемо трябва да зачита два основни компонента – националния си интерес и принципа на взаимоизгодата. За съжаление в България дебатът за националната индустриална политика отсъства. Именно индустриалната политика е една от най-важните предпоставки за икономически растеж и гарантиране на енергийната сигурност, тъй като тя е ориентирана предимно към стратегическите отрасли на държавната икономика. В продължение на тези мисли, можем да заявим, че не можем да имаме успешна индустриална политика, ако нямаме качествена икономическа дипломация.
Някои експерти твърдят, че дипломацията в икономиката не е нещо обикновено, тя е „икономическо държавническо изкуство“. Следва да си зададем въпроса „А владеем ли го?“
След като страната ни се отказа от „Южен Поток“ през лятото на 2014 г., за известно време проектът стоеше в небитието. И така до декември същата година, когато руският президент Владимир Путин го обяви за безперспективен и реши да го замени с „Турски поток“. Международната обстановка тогава също не бе цветуща – Русия навлизаше в първата и най-тежка година от наложените ѝ икономически санкции заради казуса с Украйна. Кризата в Сирия се разрастваше. Турция търсеше нови търговски споразумения и икономически партньорства. По всичко изглеждаше, че „Южен Поток“ наистина отива в историята. И така до 24 ноември 2015 г., когато Турция свали руски бомбардировач в небето над Сирия. Русия отговори с незабавни икономически санкции срещу Турция във всяка една сфера на взаимното им сътрудничество. Проектът „Турски поток“ също бе замразен.
Русия въведе санкциите срещу турската държава в началото на декември 2015 г. Извинението от президента Ердоган от края на юни 2016 г. даде началото на нормализация и постепенното премахване на търговските ограничения между двете държави. Проектът „Турски поток“ бе възобновен. На 10 октомври 2016 г. Русия и Турция официално подписаха документ за двустранно сътрудничество по строителството на газопровода. Строежът на „Турски поток“ вече стартира - на 7 май 2017 г. в Русия беше положена първата секция на газопровода.
Конфликтът между Русия и Турция беше златен шанс да възстановим „Южен Поток“ – не само за нас, но и за цяла Европа. Днес, от дистанцията на времето, смело можем да заявим, че това щеше да бъде смел и дързък ход, който щеше да ни донесе дивиденти. Свидетелство за недалновидността ни е намерението на Европейския съюз все пак да купува руски газ. Днес австрийски и италиански фирми се надпреварват за участие в изграждането на участъците на възобновения „Турски поток“. На 24 февруари 2016 г. „Газпром“, Едисън и ДЕПА подписаха меморандум за руските газови доставки към Гърция и Италия чрез изграждане на интерконекторни връзки.
Засега всички индикации от Стария континент са, че въпреки големите различия с Русия, Европа е готова да си сътрудничи с Москва в една ключова сфера – енергетиката. Европейският съюз има нужда от своето енергийно обезпечаване. Показателно е противопоставянето от Германия на опитите на САЩ за блокиране строежа на „Северен Поток-2“, чрез въвеждане на нови икономически санкции против Русия.
България имаше близо половин година – от декември 2015 г. до юни 2016 г., в която можеше да активизира своята дипломация и поне да се опита да съживи „Южен Поток“. Никой нямаше да се сърди ако поне бяхме опитали.
Все пак, ако наистина „Турски поток“ се случи и страните от ЕС решат да работят с Анкара по газовите доставки, това ще подчертае стратегическия провал на външната ни политика по този казус. Много добре известен е фактът, че големите енергийни проекти понякога са мощен инструмент за политическо и икономическо влияние. Чрез „Турски поток“ нашата страна ще трябва да работи не само с Москва, но и с Анкара - нещо което не би се случило, ако „Южен Поток“ се бе осъществил.
Очевидно е, че газовите проекти си съперничат. Въпреки че източникът на природен газ е един – Русия, Европейският съюз си дава сметка, че при „Турски поток“ трябва да се съобразява и с интересите на Анкара, а както е известно отношенията между Турция и ЕС в последно време са доста нестабилни.
Напоследък у нас се заговори за възобновяване на проекта под формата на „Южен Поток-2“, чиито маршрут да бъде идентичен с този на първоначалния проект. Австрийският вестник Der Standard твърди, че австрийската OMV и Газпром обмислят възобновяване на проекта.
Но за да се рестартира „Южен Поток“ под една или друга форма, страната ни, като основен участник, трябва да покаже дали има способността да води търговски преговори със стратегическо значение. Едно е сигурно – България, освен обезпечаването на енергийната си сигурност, не трябва да си позволява да губи и изключително важната си роля на транзитьор на природен газ за Европа – постъпленията на държавната компания „Булгартрансгаз“ от транзитни такси възлизат на около 180 млн. лв. годишно.
Не трябва да забравяме и друга важна полза – такава енергийна инфраструктура се превръща в неизменна част от националната сигурност на страната. „Южен Поток“ би имал много по-голяма стратегическа стойност за България, отколкото евентуална интерконекторна връзка на „Турски поток“.
Не бива да пропускаме и друг важен момент. Кризата в Украйна и напрежението между Москва и Киев накараха Русия да търси алтернативни трасета за доставка на природен газ към Европа. Газпром постепенно ще съкращава капацитета на старите газопроводи, преминаващи през Украйна. Целта е ясна – заобикаляне на Киев и избягване на бъдещи газови войни, с оглед на растящото напрежение между двете държави. В момента единственият източник на природен газ за България е именно „Трансбалканският“ газопровод, преминаващ през Украйна и Румъния. За да гарантира енергийната си сигурност страната ни трябва да направи повече. Трябва да се гарантират доставките на природен газ и тяхната оптимална цена.
Натрупаните грешки в областта на енергетиката през годините показват, че в България липсва целенасочена индустриална политика в този стратегически отрасъл. Ако се спрем на проблемите в производството на електричество ще видим, че и там се наблюдават същите процеси. От началото на тази година в Европейския съюз се говори все повече за отказ от неефективните и недотолкова екологични централи за производство на ток като ТЕЦ. Ако страните се придържат към ангажиментите от Парижкото споразумение за климата от 2015 г., то след 15 години, около 2030 г., в Европа вече не трябва да има ТЕЦ-ове.
Подготвена ли е България за момента, в който ТЕЦ-овете ще отидат в историята?
В страната ни топлоелектрическите централи имат около 40-процентов дял от произвежданото електричество. Този процент ни показва едно – към момента ние просто няма как да се откажем от ТЕЦ-овете. Но какви са другите ни опции? Страната ни затвори преждевременно първите четири блока на АЕЦ „Козлодуй“ преди края на експлоатационния им срок. Още през 1990 г. ние се отказахме от почти завършената атомна централа в Белене (при 40% завършен строеж и 80% доставено оборудване централата трябваше да е свързана в енергийната мрежа на страната през 1992 г.)
Енергийното бъдеще на България е тясно свързано със създаването на далновидна индустриална политика във всички отрасли на енергетиката. Освен това тази политика трябва да бъде със стратегически приоритет, въпреки често сменящите се правителства. В исторически план енергетиката винаги е била двигател на индустриалното развитие. Днес не е по-различно – всички големи и средноразвити индустриални държави нямаше как да постигнат това ниво, ако не бяха осигурили рентабилност на енергийните си доставки.
В обобщение може да кажем, че дипломацията ни трябва да демонстрира смелост, използвайки предимството на предстоящото председателство на Съвета на ЕС. От това зависи дали ще може да поправим допуснатите грешки през годините. От способностите на българската икономическа дипломация зависи и цената, която ще плащаме за природния газ. България не може да си позволи повече мудност и нехайство, особено когато става въпрос за енергийната ѝ роля на Балканите.