/Поглед.инфо/ Делегираните бюджети, един абсурд, без аналог в света!

И докога българската книга ще се облага така жестоко?

Излишно е да повтаряме, че мизерният обиден бюджет за – под 0,5 от общия Две безсмислени, унищожителни реформи сложиха началото на края. В нашата държава, в която напоследък само се руши, всичко се струпва в София, а културата в страната, с малки изключения, едва крета. Сякаш българите "извън столицата", така се изразяват и някои журналисти, болни от "софиоцентризма" (у нас има и един абсурден термин "извънстолични" театри и оркестри), са второ качество. Те нямат достъп до истинските стойности в изкуството, до голямата музика. За тях остава само Нейно Величество Чалгата, лееща се като поток от стотиците радиа и кабеларки, най-ниските жанрове, американските глупекшъни, латиносапунките, индийските и турските сериали. И всичко това под погледа на Съвета за електронни медии. Министерството на културата пък периодично заплашва със съкращение дори най-старите и големите състави. Защо? Защото не носели приходи?! Представяте ли си приходи от Бах, Бетовен и Брамс, от Верди, Пучини и Прокофиев! Звучи толкова нелепо. Сякаш високото изкуство е стока...

-Дали? Абсурдът "делегирани бюджети", тази имитация на реформа и стратегия на вече излишното ни Министерство на културата, ме кара да се срамувам, че съм българин и европеец... Срещу стойността на продадените билети за опера, балет, симфоничен концерт да се отпускат средства за издръжката на института - заплати, консумативи, наеми, постановъчни, реклама и т. н. Не ли това нелепо? Същински абсурд! Има ли го това в културна Европа? А там традицията е по-дълга (не са били под турско) и хората знаят как се прави култура. От Министерството на културата настояват, че били взели този модел от Германия. Да, но германският културен министър опроверга тази лъжа! За съжаление в нашето културно министерство отдавна няма подходящи специалисти, няма и идеи. бюджет ни поставя зад бедната Македония и азиатска Турция.

Затова ще започна с един пример:

В сферата на културата и медиите във Франция работят малко повече от  670 000 души. Привилегированият сектор е този на аудиовизията. Той получава повече, отколкото печели. За разлика от писмената култура – пресата и книгата, съобщи „Монд”, цитирайки доклад на министерствата на културата и на икономиката за   2012 година.  От него се вижда, че френската култура консумира една огромна сума – 13 000 000 000 евро, но и прави пари. С изключение на Телевизията, която е най-големият консуматор. Препоръката на доклада е към културните мениджъри в страната да се стремят да разпределят правилно бюджетите си, да правят допустимите икономии и по възможност и да възвръщат част от вложените средства. И ако аудиовизията получава близо една трета от този бюджет, а връща на държавата едва 5,7 %, то в същото време пресата получава пет пъти по-малко от аудиовизията, но носи същия процент  печалба 5,7 %, а френската книга получава 1% от тези 13 милиарда, а носи – 5, 1%. А музеите и галериите и културно-историческите паметници носят по-голяма печалба от бюджета, който им се отпуска. Там не измислиха тази глупост „делегираните бюджети”. А коментарът и сравненията с нас са излишни, нали?!

Да не говорим за българската книга, в това число и учебниците и дори букварите за нашите деца се облагат с непосилните 20 на сто, а като прибавим поскъпналия печат и хартия и огромните проценти на книжарите- търговци, положението й е наистина отчайващо!
Eто какво заяви нашето гражданско движение “Реформи в културата”:

Българската култура е недофинансирана, въпреки реалния принос на културните индустрии към БВП (според международни статистики през последните години – почти винаги около и над 4%; принос, запазен дори в годините на икономическа криза 2008-2012). С това е нарушено конституционно право на българските граждани да се ползват от националните и общочовешките културни ценности и да развиват своята култура (Чл. 54. (1) от Конституцията на РБ).

- Недостатъчното финансиране се отнася както за мизерния процент от бюджета, предназначен за култура (под 0.5%, въпреки многократно повторените предизборни обещания на ГЕРБ за 1%), така и за недостатъчните държавни и общински фондове за културни проекти и програми. То се проявява и в почти отсъстващите улеснения и облекчения за бизнеса, които биха могли да стимулират частния сектор да подкрепи проекти в областта на културата.

- В хазартната сфера у нас се въртят повече от 3 млрд. лева годишно; съществуват успешни международни модели, които показват как малки отчисления от този оборот и от чудовищните приходи на хазартни босове и олигарси биха могли да решат много проблеми – не само в областта на културата, но и в образованието.

- С псевдопазарни аргументи последователно се пропилява културен капитал, разрушават се традиции, институции и културни мрежи, изграждани от десетилетия – читалища, театрални състави, оркестри, трупи, хорове, фестивали. В отчаяно старомодно състояние е политиката към музеи, библиотеки и галерии, докато иновативни културни събития с международен престиж биват саботирани и на практика унищожавани от незаинтересовани администратори. Българската книга и книгоиздаване не се ползват от онези данъчни облекчения, които са практика в почти всички страни на ЕС; няма и стратегически политики за превод и промоция на българска литература в чужбина. Критиката и критическата публичност деградират заради унизителното състояние на специализираните медии за литература и култура, които не срещат адекватна подкрепа от страна на държавните институции.

- Нарастват злоупотребите с българското културно наследство, движимо и недвижимо. То е далеч от доброто консервиране, съхраняване и дигитализация. Самото словосъчетание «културно наследство» все повече става синоним на корупционни схеми, на приватизирани национални ценности, на легализиране на нелегални колекции.

- Българската култура постепенно се превръща единствено в повод за печеливши «строителни» инициативи, които източват пари от ремонти или от терени, от «реставрации» и съмнителни археологически сензации. Всъщност не се наблюдава истинска културно- туристическа политика: страната е вече обсипана с бутафорни крепости, които почти никой не посещава и които след 10-20 години ще се превърнат в нови, абсурдни руини. Междувременно колекции мухлясват в депата / по- точно казано във влажните мази/, разпадат се ценни картини и скулптури, гние текстил, фондовете на библиотеките не се обновяват, закриват се читалищни и училищни библиотеки, няма кой да записва и съхранява, да дигитализира и продава българското музикално наследство; дори българските филмови ленти от близкото минало постепенно стават негодни за употреба.

- Не са създадени истински условия за подкрепа на културните инициативи на самите български граждани (т.е. липсват политики, насочени към културната енергия, която идва отдолу - от независимата алтернативна сцена, от младежки групи, кръгове по интереси, творчески сдружения, студентски състави и международни културни мрежи, от самостоятелни организации и културни оператори, от идеи на самите граждани на квартално и общинско ниво). Националният фонд «Култура» разполага със смехотворни средства, държавата няма никаква идея за стратегическо подпомагане на гражданските културни инициативи. Бюрокрацията в областта на..културата / тоест, Министерството/ изобщо не си дава сметка за тяхната ключова важност; за това, че те са самата същност на прословутата «децентрализация» и «включване».

- Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал- популизъм. Лишен от истинска културна памет, той често поражда ксенофобия и антиевропейски настроения. Не съществуват културни политики към европейска солидарност, не съществува и стратегическа протекционистка държавна политика към традициите и наследството на националната ни култура.

- Не се полагат планомерни държавни усилия за връзка между културните и образователни политики, докато общото ниво на публиките спада, а културната консумация съзнателно се комерсиализира - и то чрез държавни медии и политически инструменти. Година след година, десетилетие след десетилетие, това постепенно насажда чалга- манталитет, плоско и пасивно културно консуматорство, отказ от усилия, “риалити”-манталитет. България се превръща в пустиня на вкуса. Откъснати от политиките за култура, образователните политики (сами по себе си недостатъчни и несъвършени) са насочени към елементарна и функционална грамотност. Те не преминават естествено в гъвкави политики за изграждане на по-високи културни компетентности, за създаване на безусловно необходима обща, човешка, художествена, морална и гражданска култура. - Културната дипломация и външната културна политика са подменени от имитации и грандомания. Българската култура се представя по света и в Европа чрез епизодични и помпозни шоу-трикове, които справедливо получиха етикетите «лувъри», «рози и сапунени мехури». Всъщност България се изолира културно от Европа и света, от процеси и тенденции в съвременното изкуство, а реалният български принос е невидим - интересни и приносни български културни събития не присъстват в глобалните културни календари, не се появяват на световни фестивали и биеналета.

Но кой да чуе всичко това? Дори в годините на соц-а се чуваше думата на културните дейци, на обществеността, имаше съвети, творческите съюзи имаха думата, а сега? Имаме едно Министерство на културата от ГЕРБ, което просто нехае. А повечето от културните министри след 89-та година се оказаха случайни хора.

В заключение можем да заявим, че у нас просто отсъстват промислени културни политики. Те са подменени със своите политически и медийни двойници, зад които се крият корупционни схеми и лобистки интереси. Отсъства научно събирана информация, културна статистика, експертен потенциал, дългосрочни културни изследвания, върху които едно добро управление на културата би могло да стъпи. От години напразно чакаме да се появи стратегия за развитие на националната култура. Поради всичко това всъщност няма и истинско управление на културата, а само имитационни жестове и ялова бюрокрация. В тази връзка е необходима ревизия на цялата нормативна база – и на начина, по който закони и подзаконови актове обикновено са били писани досега; не за да служат на магистралните цели на българската култура, а с временни и компромисни намерения, за да обслужат едни или други частни интереси (което, освен всичко друго, прави текстовете им вътрешно противоречиви и объркани, пълни с взаимоизключващи се кръпки и поправки).

А ето и един европейски модел за субсидиране на културата. Опитът на Холандия или една прагматична система без българските „делегирани бюджети”...

Едва след войната в тази неголяма западноевропейска страна културата и изкуствата получиха по-широка обществена и държавна подкрепа. От 60-те години на миналия век насам субсидиите нараснаха чувствително. Осигурена по три направления (правителство, регион и кметство) духовната сфера зае най-сетне своето достойно място. Интересното е, че ако средствата от едно направление се увеличаваха - увеличаваха се и парите от останалите две. Отначало тази система имаше голям успех, но през първата половина на 80-те години, когато рецесията стигна своята кулминация, нещата трябваше да се променят. В края на всяка година се получаваше доста сериозен дефицит, което довеждаше до намаляване на субсидията за следващата. Правителството не можеше да скицира дългосрочни проекти и да осигурява възможности за нови и особено за експериментални прояви, които по принцип се приемат твърде добре в Холандия.  Нивото на заплатите и условията за работа (за творчество!) бяха твърдо установени. Реорганизацията бе неизбежна.

И ето: през 1985 година там създадоха концепция за новата структура на държавно субсидиране на културата. Само след една година тя влезе в сила под названието "Кунстенплан" (План за изкуствата). Този план е предвиден за един сравнително непродължителен период от четири години и предвиждаше разпределението на средствата в три основни категории:

а) структурна, б) дългосрочна, в) по конкретни поводи.

Първата е предназначена за основните културни институти в столицата Хага, в Амстердам, Ротердам и другите големи градове на страната, като например Кралския симфоничен оркестър, Театралния институт, големите оперни театри, и се дава за срок от четири години. Втората е за големите професионални компании, като например, Драматичната компания "Микъри", и се дава максимум за три- четири години. Третата е за експериментални, младежки и полупрофесионални творчески състави. Държавата е организирала специални комисии, които да дирижират разпределението на средствата.

Успоредно с тази финансово- административна власт съществува и Обществен съвет по изкуствата, който наблюдава и оценява състоянието на различните институти и творчески състави. Разбира се, той е изграден изцяло с участието на специалисти. Този консултативен орган е в състояние да се противопостави на евентуална намеса на чиновници неспециалисти при оценката на отделни художествени факти или на новите проекти.

Холандската система е доста по-гъвкава и осигурява както последователността - отворена е за новостите и експериментите, осигурява максимална свобода в продължение на четири години, а това не е малък период в живота на един творчески институт. Трябва да подчертаем, че институтите в тази страна са автономни - държавата не контролира пряко дейността им, интересува се от общото им финансово състояние и полезността им за обществото и културата на Холандия.
Ефикасна е и системата на управлението на културните институти в това кралство. Например оперните театри се ръководят от съвети на директорите, в които влизат: административен директор - интендант, музикален директор - главен диригент, артистичен директор - режисьор  и финансов директор. За съжаление у нас длъжността е само една - директор - обикновено диригент, в редки случаи режисьор и това по принцип са лица без управленски опит, които при това "дърпат" главно към себе си. Оттам идват и неблагополучията в нашите театри.

Опитът на Холандия, страна със стара култура, с традиции в музиката, изобразителното изкуство, театъра и балета, макар и с не по-голям творчески потенциал от България, и с доста по-малко държавни институти, може да ни бъде от полза. И още нещо твърде важно за наша информация: средствата от частни спонсори там не надвишават скромните 4-5 процента от цялата сума, необходима за издръжката на холандската култура. А бюджетът по това перо е над пет на сто, докато в България е десет пъти по-малък! Голямата отговорност там е поела държавата, както е в повечето страни от ЕС.

Само че всичко там е може би по-добре премислено и по-добре организирано, отколкото е у нас. И без убийствените и абсурдни „делегирани бюджети” на ГЕРБ, една глупост, без аналог в света.

* Благодарим за всяка подкрепа за Поглед.инфо и ПогледТВ. Тя е много ценна за нас и ни помага да бъдем независими. /Прочетете долу/