/Поглед.инфо/ Изглежда симптоматично, дори да е случайно, че проблемът с приемането на Истанбулската конвенция от правителството и намерението тя да бъде гласувана в Парламента се появи между две дискусии на нашия Клуб „24 май“. Едната, състоялата се на 8 декември 2017 г. в с. Емен, Велико Търново, на тема: „Българската мечта“, в която членовете-основатели на Клуба се опитахме да очертаем някакви дори утопични перспективи пред възможностите да бъде формулирана някога подобна мечта. Втората, предстояща, на 27 януари 2018 г. в Ямбол, на тема: „Българските духовни приноси“, в която наред със старите и нови членове на Клуба ще участват и известни гости, а всички заедно ще се опитаме да очертаем българските достойнства в историята.

Всъщност и двете дискусии, а и изобщо цялата бъдеща дейност на Клуб „24 май“, са посветени тъкмо на начините и възможностите да бъдат самоосъзнати както основанията на българската субектност в историята, така и тяхното трансформиране в неподлежащи на съмнение фактори за възпроизводството на българската идентичност в миналото, настоящето и бъдещето. И тъкмо в този момент, между тези две дискусии, се появи сякаш от нищото и разбуни българските духове онова странно писание, наречено „Истанбулска конвенция“, което за пореден път предпостави разединението и противопоставянето в и без това драматично отчужденото от самото себе си българско общество.

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че в основата на поредната българска драма, поне от позициите на моето предложение за една нова и друга психология – Критическата психология, стои възпроизвеждащата се през вековете българска цивилизационна раздвоеност, формираната някъде далеч в миналото фундаментална представа в нашата колективна психика, че все някой външен фактор ще трябва да се грижи за нашата държава, защото, видите ли, ние сме много малки и незначителни.

Паралелно с нея, за съжаление, се възпроизвежда и представата, че като копираме чужди политически и идеологически модели, ние изведнъж ще се превърнем в част от модерния свят, каквото и да означава това в една или друга историческа ситуация. Иначе казано, ние непрекъснато си въобразяваме, че правим „цивилизационни избори“, зад които всъщност срамежливо се прикрива българският отказ да мислим самите себе си чрез нашите собствено български субектни основания, чрез непоколебимо, макар и несъзнавано, възпроизвеждащите се наши фундаментални фактори за собствено българската идентичност. Разбира се, този исторически отказ е налице както при българския народ, така и сред българските „елити“, което всъщност изразява нашата драма, тъй като поне по дефиниция тъкмо елитите са призвани да водят, възпитават и гарантират бъдещето на хората и държавата. И това, за съжаление, е факт през почти цялото ни полагане в историята.

Известно е, че за повече от три столетия, а като към тях прибавим и почти двувековното ни пребиваване в рамките на Византийската империя, тоест за около петстотин години, византинизмът е фундаменталната политическа и идеологическа доктрина, чрез която съществува българската общност, било в чужда, било като самостоятелна държава. Идеята тук е, че като копираш буквално политическата и икономическата, църковната и военната структура на империята, бързо ще постигнеш нейните резултати; идея, възможно дефинируема и като „цивилизационен избор“, всъщност прикриваща действителните собственически, предателски и сепаратистки действия на цялата българска средновековна „аристокрация“, довели в крайна сметка до близо петвековната загуба на собствената ни държава и унизителното съществуване в рамките на Османската империя.

Появилият се в същото време османизъм се превръща в безкомпромисен начин на мислене и на поведение на поредните български „елити“, които едва към края ще се опитат да осъзнаят факта, че за собствените им цели далеч по-подходяща е собствена държава, макар че не са в състояние да я постигнат сами, което ще предпостави и новия български „цивилизационен избор“, а именно русизма. Макар и свързан с уникално българско унижение – да търсиш чужд цар за българската държава в европейските вертепи, германизмът и неговата последваща производна – нацизмът, се оказват последващите български „цивилизационни избори“, които отново възпроизвеждат по един драматичен начин представата, че някой друг външен фактор трябва да се грижи за собствената ти държава, защото си малък и незначителен.

Това е и колективната психична основа за появата на съветизма, в който се търсят поредните гаранции за индивидуалното, семейно-родовото и държавното оцеляване. За да достигнем до наши дни, в които се радваме на слънцето на европеизма и евроатлантическите ценности, което изглежда е призвано до стопля изтерзаните български души, но в крайна сметка за пореден път в историята осигурява само и единствено безоблачното битие на поредните ни „елити“.

Драма, уникална българска драма, нали?!…

Разбира се, всички тези „цивилизационни избори“ и до ден-днешен се маскират като най-бързия път, чрез който българската общност и самата държава ще постигнат поредната „модерност“. Но ето, че идва на дневен ред „модерността“ на Истанбулската конвенция, която за пореден път се оказва несъвместима с българските традиции, светоусещания и религиозни помисли. „Социалният пол“, „третият пол“, „гей-браковете“ и всякакви подобни постижения на либералния европеизъм се сблъскват челно с онези вековни регулатори на българското мислене и поведение, на българското и православното виждане и разбиране за хората и техните взаимоотношения, сякаш за да демонстрират за пореден и по недвусмислен начин нашата собствена исторически сложена цивилизационна раздвоеност.

Така например:

– средновековният български болярин ще се облича подходящо и публично ще демонстрира привързаността си към християнските норми и правила, но вечерта в семейния и приятелския си кръг ще се отдаде с неповторимо удоволствие на паганистичната традиция;

– българският чорбаджия по времето на Османската империя ще раболепничи пред бея и с радост през деня ще носи феса, но вечер, вкъщи, ще го запокити в ъгъла и ще се моли „Дядо Иван“ да го освободи от омразната власт;

– малко по-късно „свободният български политик“ ще се погнуси от присъствието на онзи, който го е освободил, ще „преодолее“ русизма си, за да си въобрази германската идея за държавата;

– по време на социализма партийният секретар ще обяснява през деня правата линия на партията, но вечер, под юргана, ще разправя на жена си вицове за партийните ръководители;

– днес „българският европеец“ ще се кълне всеки ден в „евроатлантическите ценности“ и ще споменува на всеослушание ползата от „европейските фондове“, но вечер, на трапезата вкъщи или пред приятелите, ще се смее и ще се подиграва на „европейските будали“, които за пореден път е излъгал и преметнал.

Тази типична българска цивилизационна раздвоеност ще продължава да се възпроизвежда, докато ние самите не сложим началото на процеса на самоосъзнаване на собствено българската цивилизационна субектност, докато не промислим основанията на нашето собствено историческо съществуване, ако щете на българската мисия в историята, докато не осъзнаем истините за самите себе си и постепенно да започнем да преодоляваме всичко онова, което непрекъснато затлачва българската национална психика, за да можем

да се отнасяме най-после с достойнство към себе си и света!…

Повече от 14 години пиша и говоря, че началото на този процес може да се случи чрез осъзнаването на факта, че България е Историческият Субект на Цивилизацията на Кирилицата и трансформираното чрез Нея Православие. Съвсем наскоро тук, в Клуб „24 май“, писателят Димитър Томов го каза още по-директно: „Да обявим, и то в рамките на българското председателство на Съвета на Европа, че Кирилицата всъщност си е Българската Азбука!“. Парадоксалното в случая е, че дори това безспорно българско историческо постижение, се оказа предмет на хиляди дискусии и дори несъгласия, и то от претендиращи да бъдат интелигентни хора. Звучаха и звучат заклинания от „Осанна“ до „Разпни го“, дори абсурдни обвинения, че това, видите ли, било „националистически напън“?!…

Вие можете ли да си представите, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, за каква собствено българска парадоксалност става дума?!… Да се съгласяваш с абсурдната руска средновековна идеологема, че езикът и писмеността били „църковнославянски“ – един невъзможен от всякаква научна гледна точка термин, а в същото време да не заявиш гордо, че Русия и руският народ са станали държава и народ тъкмо благодарение на българската кирилица и на българското православие, поради което те са наша естествена рожба?!… Да се обиждаме и унижаваме взаимно, вместо да извикаме в един глас, че, да,

България е Цивилизационен Субект,
заради което тя трябва да бъде уважавана

Хей, хора, българи, спрете се за момент, спрете се и помислете, помислете как в психологически план е възможно след няколко поколения да преодолеем тази наша драматична и исторически положена цивилизационна раздвоеност, тези непрекъснати наши „цивилизационни избори“, които винаги са се оказвали трагични за съществуването както на народа, така и на държавата?!…

Логичният отговор на последния въпрос от позициите на Критическата психология се свежда тъкмо до перспективата да осъзнаем себе си като Исторически Цивилизационен Субект на Българската Кирилица и произтичащото от Нея Православие. Разбира се, към това Българско Духовно Постижение могат да бъдат прибавени и няколко други – например Богомилството и Учението на Учителя Петър Дънов, за които се надявам да стане дума на предстоящата дискусия на Клуб „24 май“!

Разбира се, перспективите за подобно случване са разположени спрямо няколко поколения напред, когато повечето от нас отдавна ще сме се преселили в по-добрия от световете, тъй като от гледната точка на Критическата психология преобразуването на фундаментални и сложени далеч в миналото етно-културни представи изисква достатъчно дълго историческо и психологическо време. Но това въобще не отменя, а тъкмо напротив – задължава ни още днес, макар че трябваше да се случи много време по-рано, да започнем да се опитваме да сложим началото на подходящи условия, за да е възможно това да се случи след три-четири български поколения.

Тук се сещам за онази знаменита книга на Кен Киси, „Полет над кукувичето гнездо“, и сцената, в която Макмърфи се опита да вдигне каменния блок, не успя, но промълви: „Поне опитах!“, а малко по-късно индианецът вдигна блока, счупи вратата на лудницата и хората вече бяха свободни…

С други думи, за да я има България в бъдеще и някои от следващите поколения българи да успеят да счупят със самочувствие оковите на традиционното ни малодушие, комплекс за малоценност и омерзителната българска цивилизационна раздвоеност, още сега,

ние, все още живите духом, трябва да сложим началото днес

Защото утре може и да се окаже късно!… Признавам си, че съм безкрайно щастлив от факта, че с моите приятели и колеги от Клуб „24 май“ си поставяме такива фундаментални задачи, които на пръв поглед могат и да изглеждат нерешими или дори утопични, но пък поне се опитваме и ще се опитваме, защото на прага с Отвъдното поне можеш да си кажеш, че си направил нещо достойно!…

В противен случай, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, в една следваща историческа ситуация при евентуален разпад на Европейския съюз и НАТО, най-вероятно нашите бъдещи „елити“ ще трябва със сигурност да правят нови и нови „цивилизационни избори“, чрез които всъщност да възпроизвеждат отново и отново нашата българска цивилизационна раздвоеност. А това ще значи, че при отсъствието на собствено българска положителна идентичност, все повече български поколения ще напускат държавата, докато накрая последният отишъл си не сложи катинара на вратата.

Това е положението, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари!

_______________

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки. От 2000 г. е професор по…