/Поглед.инфо/ Кой каквото ще да казва, да храчи и плюе, но през социализма израстнаха големи български писатели – едва ли след още 50 години ще има такива: Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Богомил Райнов...Поети като П.Пенев, Д.Дамянов, Павел Матев, Георги Джагаров, Христо Фотев, Константин Павлов...спирам! Хайде, стига толкова! То само един е достатъчен.
И сега си имаме велики писатели: виждаме ги в таблоидите – пияният Калин Терзийски си показва задника край басейна, страхотно нали?
Е, имаше и класици графомани на яка хранилка на държавната софра, партийно заслужили – Ст.Ц. Даскалов, Караславов / макар че има няколко талантливи творби!/, Димитър Гундов, Ангел Тодоров – едва ли сте ги чували, но издаваха книга след книга, която не се купуваше, залежаваха по книжарниците, обираха ги, пращаха ги за претопяване и пак им издаваха нова книжка...Такива видни представители на този високохудожествен процес бяха последните двама.
Ангел Тодоров сам се е иронизирал как някъде в началото на 60-те години, отива на баня – обществената, наема теляк, оня търка и го заговорва: като какво работите?
– Е, писател съм, скромно отвръща бай Ангел.
- А как се казвате?
– Ангел Тодоров!
Телякът търка и мисли, мисли и търка и след малко отсича:
- Няма такъв писател, аз знам Иван Вазов!
В десетката. Та Ангел Тодоров и Димитър Гундов, посредствени писатели, приятели, добре охранени...
Един ден Димитър Гундов му дума:
- Ангелчо, що не вземем по едно командировъчно, па да се разходим една седмица до Пловдив, Стария град, къщата на Ламартин...
- Митко, ти луд ли си? Един ден да ни няма в София и ще ни забравят!
И е прав, безпощадно прав.
Ех, какви писатели имаше някога...