/Поглед.инфо/ Пристигна в последния момент и успя да я изпрати до гробището.
А когато хората си разотидоха, си даде сметка, че е много изморен и няма никакъв смисъл да потегля отново обратно.
Свечеряваше се и машинално посегна към старовремския ключ за лампата.
Натисна копчето, но лампата не светна. Сигурно е изгоряла, помисли си и отиде до друг ключ, щракна – резултатът бе същия.
Нещо с елинсталацията сигурно се е случило, каза си.
Точно в този миг съседката подвикна, беше се показала иззад полурухналата ограда.
- Защо няма ток? – попита той.
- Ти не знаеш ли?! - удиви се съседката. – Майка ти от години я кара без ток. Веднъж й го отрязаха, тя се пробва без ток и като видя, че може, така я караше...То и аз си викам – тъй ще е най-добре, що не взема да се откажа от тока....
- Тъй ли било? Не знаех. Е, добре, ами как си светеше вечер все пак?
- С кандилцето, сине, с кандилцето. Не го ли виждаш? – и тя прекрачи през полуразрушената ограда и влезе в дворчето на майка му. Влезе в къщата и подвикна: - Ей, сегинка ще го светна!
И наистина нещо светна – с мигаща, трепкаща светлинка.
Отиде до него и го зараглежда - една чашчица, в която имаше някаква течност и фитилче потопено в нея.
Припомни си, че на газената лампа и кандилцето бе писал първите си домашни работи, но то бе толкова отдавна, а ето че майка му отново се е върнала към това време, за което се считаше, че е безвъзвратно отминало.
Легна и бързо заспа. На другия ден дълго разглежда кандилцето.
Откри, че над него майка му е поставила икона на Богородица. И си представи самотната жена, която всяка вечер коленичи пред иконата над кандилцето и заплака, внезапно осъзнал вината пред майка си и пред нещо друго. Не можеше да формулира какво е то, но усещаше, че е нещо съдбовно.
______________________
Разказ