/Поглед.инфо/ Пристигна в последния момент и успя да я изпрати до гробището.

А когато хората си разотидоха, си даде сметка, че е много изморен и няма никакъв смисъл да потегля отново обратно.

Свечеряваше се и машинално посегна към старовремския ключ за лампата.

Натисна копчето, но лампата не светна. Сигурно е изгоряла, помисли си и отиде до друг ключ, щракна – резултатът бе същия.

Нещо с елинсталацията сигурно се е случило, каза си.

Точно в този миг съседката подвикна, беше се показала иззад полурухналата ограда.

- Защо няма ток? – попита той.

- Ти не знаеш ли?! - удиви се съседката. – Майка ти от години я кара без ток. Веднъж й го отрязаха, тя се пробва без ток и като видя, че може, така я караше...То и аз си викам – тъй ще е най-добре, що не взема да се откажа от тока....

- Тъй ли било? Не знаех. Е, добре, ами как си светеше вечер все пак?

- С кандилцето, сине, с кандилцето. Не го ли виждаш? – и тя прекрачи през полуразрушената ограда и влезе в дворчето на майка му. Влезе в къщата и подвикна: - Ей, сегинка ще го светна!

И наистина нещо светна – с мигаща, трепкаща светлинка.

Отиде до него и го зараглежда - една чашчица, в която имаше някаква течност и фитилче потопено в нея.

Припомни си, че на газената лампа и кандилцето бе писал първите си домашни работи, но то бе толкова отдавна, а ето че майка му отново се е върнала към това време, за което се считаше, че е безвъзвратно отминало.

Легна и бързо заспа. На другия ден дълго разглежда кандилцето.

Откри, че над него майка му е поставила икона на Богородица. И си представи самотната жена, която всяка вечер коленичи пред иконата над кандилцето и заплака, внезапно осъзнал вината пред майка си и пред нещо друго. Не можеше да формулира какво е то, но усещаше, че е нещо съдбовно.

______________________

Разказ