/Поглед.инфо/ Почти всички български премиери, които не успяха да изкарат докрай мандатите си, дължат много за провала си на своите съветници. Те ги капсулираха, откъсваха ги от реалния свят, за да могат по-лесно да ги манипулират. По всичко си личеше, че Бойко Борисов по време на втория си мандат не се вслушва в никакви съвети. Но неформални съветници той имаше, те сами се хвалеха с близостта си до всесилния премиер. Но явно не са го подлагали на никаква критика. Напротив, внушавали са му колко е велик, сравнявали са го с цар Симеон, със Стамболов. Докато се откъсне напълно от земното притегляне.
После се пада лошо…
През нощта на първия тур от президентските избори казах в телевизионното студио, че за Борисов е по-добре да си подаде оставката бързо, отколкото да агонизира дълго и да загуби всякакви шансове да се завърне в политиката. Казвам „ в политиката“ , а не на премиерския пост.
Една социоложка , която не е на ти с истината, изопачи тезата ми и написа в един вестник, че съм предрекъл как ще се завърне „на бял кон.“ Интересен похват, да припишеш позиция на някого и после да го оборваш!
Борисов все пак постъпи именно така, подаде оставка. Не защото ме е послушал, просто е проработил остатъка от неговата прословута интуиция. До тук добре. Но той отново е в плен на илюзиите. Цялостното му поведение е насочено към създаване на катастрофична обстановка, след което той да се появи отново на „бял кон“.
Нещо като през 2013 година… Но не е същото!
Последиците от ефекта „обръщане на палачинката“ се проявяват сега по познат начин. На първо място довчерашните слагачи сега громят диктатора. О-о-о, колко са смели те днес! Все още зависимите от режима анализатори пък се мъчат да обезсмислят победата на Радев и БСП.
Оказва се обаче, че има и свестни хора, които все още са обладани от „магията Бойко Борисов“ и сега ни убеждават, че загубата на изборите е била „хитър ход на Бойко“, който бил „калкулирал предварително“ загубата на Цецка Цачева. Не трябвало да тълкуваме този развой на събитията единствено като „глупост, самозабравяне и самонадеяност и да изключваме от уравнението далновидността и актьорския талант на бившия пожарникар“. С една дума, Бойко бил „достоен за наградата „Оскар“ за актьорското му изпълнение“.
Ето на тези уважавани от мен хора, които трудно се разделят с илюзиите, искам да възразя.
Да, Борисов вероятно ще се завърне в играта. Може да спечели изборите дори. Това никак не е изключено, макар че психологическата обстановка след тежката загуба не работи в негова полза. Избирателите усетиха своята сила. Работи и обратната тенденция – дали пък не сбъркахме. Но тя е по-слаба. Във всички случаи Борисов няма да остане в политиката дълго. Образът му е загубил своята магия. Хората отдавна не му вярват.
Бях убеден в това още преди повече от година, когато в Народния театър публиката се смееше подигравателно на образа, който напомняше за него- гласово и като манталитет. Както навремето се смееше на всеки намек за Тодор Живков. Неведнъж в българската история присъдата над властниците се е произнасяла първо в театъра. Когато хората започнат да се смеят без страх на един владетел, той е обречен.
Публиката и сега се смее на Бойковите „достойни за Оскар“ изпълнения, с които иска да докаже какъв мъж е той. Само че защо не си подаде оставката като лидер на ГЕРБ, както е редно и както са постъпвали другите партийни лидери при катастрофални изборни поражения? Какво общо има премиерското управление с президентските избори? Виж партийното-да.
Наблюдаваме как неговите най-близки съратници - Цветан Цветанов, Томислав Дончев, дори Владислав Горанов се дистанцират от Борисов в публичните си изяви като заемат по-реалистични и отговорни позиции. Битката за наследството в ГЕРБ е започнала още преди изборите. Но на Борисов не му пука за ГЕРБ, ако е без него. За него партията е само инструмент за взимане на властта. Или за връщане в нея, в конкретния случай. Затова прави крачка назад, за да направи после две напред. По ленински. Една подробност — подзаглавието на Ленин е „Кризата в нашата партия.“ Но дали това интересува Борисов?
Той никога не е имал идеология. Избра „дясното“ просто защото бе по-сигурния път към властта. Гледаше на властта като на средство за лична изява. Изживяваше се като българския Хуан Перон. Говореше за управлението само от първо лице. Дори за разпределението на държавните пари казваше „аз дадох“. Само че си остана без Евита…
Ще си позволя още един съвет към Бойко Борисов. Най-доброто, което той може да направи за себе си, е именно сега да се оттегли от активната политика като запази някаква почетна партийна длъжност. Защо да не се довери на по-опитните? Преди да е изживял нови поражения, преди да изпие до дъно чашата на разочарованието от внезапно изчезналата народна любов. Неговото оттегляне би дало шанс на партията му да оцелее и би дало повече шансове на българската десница. Пък и на България като цяло.
Лошото е, че склонните към самовластие управници страдат от един и същи синдром.Те смятат, че са незаменими. Властта ги замайва и те губят чувство за реалност. Затова и си отиват така мъчително и унизително. Имам доста примери в моите професионални спомени.
През 1975 г. в атинския затвор „Коридалос“ започна процеса срещу водачите на гръцката хунта, която бе поставила Гърция „в гипс“ в продължение на седем години. Гледах ги отблизо — страшилищата, които бяха изпратили танковете да премажат бунтуващите се студенти от Политехниката, които бяха изгонили в странство Мелина Меркури, бяха хвърлили в затвора Микис Теодоракис, бяха потъпкали демокрацията в нейната люлка. Сега те бяха едни жалки отрепки.
Спомням си водачите на БКП на един от процесите, които водиха срещу тях, за помощите ли беше, за апартаментите ли? Те, недостъпните от Политбюро, сега бяха изпотени, трепереха, отговаряха на съдиите с тънки гласчета.
Спомням си Тодор Живков в затвора — един немощен старец, безсилен, смазан. Съжалих, че го показахме в „Панорама“.
И затова, без да правя пряка аналогия, не мога да забравя и лицето на Бойко Борисов на интервюто, което даваха заедно с Цецка Цачева по телевизията. Да, той вече предчувстваше загубата, но нямаше ход назад. Изглеждаше обречен, отчаян.
Ако един политик разбира наистина народа си, трябва да се отстрани, преди да предизвикал гнева му. Защото след смеха идва презрението, после наказанието. И накрая - гневът.