/Поглед.инфо/ Доклад за юбилейната конференция "45 години специалност психология в СУ "Св. Климент Охридски", която ще се проведе на 2 и 3 юни 2017 г. /петък и събота/ в Алма матер.

Теоретичната основа на анализа е предложението на автора за нова психологическа парадигма – Критическата психология. Става дума за фундаменталното регулативно значение на общностни психични структури от етнически, политически, религиозен, идеологически, цивилизационен и исторически порядък, както върху индивидуалното и колективното мислене и поведение изобщо, така и върху научната и образователната практика в частност. На тази основа се прави естествената връзка между „цивилизационните избори“ на българските политически елити през последните 139 години с реалните „избори“ на българската психология. Ако българската общност последователно смята, че Германия, Съветският съюз и Варшавският договор, и НАТО и Европейският съюз ще гарантират нейната държавност, то конкретизациите на българската идея за психология са германската психология, после съветската психология и през последните 27 години – американската психология.

Ключови думи: Критическата психология; идеята за психология; цивилизационни избори; българските конкретизации на идеята за психология.

„Истината не се научава, защото истината се случва“

Сьорен Киркегор

„Победата на Хегел над Кант нанесе най-тежкия удар на разума и на по-нататъшното развитие на немския и съответно на европейския дух“

Карл Густав Юнг

Мисля си, че ако един психолог не усеща случването на истината било в ограничената по необходимост индивидуална екзистенция, било в исторически възпроизвеждащото се съществуване на общността, в чиято едновременна пулсация тази истина може да бъде само прозряна, но не и овладяна, значи той е подвластен или на смазващите окови на съответната идеологическа догматика, или на собствената си илюзия, че познава неща, до които всъщност не се е и докоснал. Фундаменталната трагедия не само на българските, но и на днешните психолози в цялата западна цивилизация е нашия драматичен отказ да се опитваме да се занимаваме с основанията на нашето собствено познание, да си поставяме животрептящите въпроси за неговата въобразена универсалност, което в процеса на психологичното образование ни дава абсурдната увереност, че предоставяме на студентите истини от крайна инстанция. Разбира се, че тази уникална драма не може да бъде провидяна от позициите на безкритично възприеманата догматика в психологическото познание и образование, между впрочем резултат от властващата идеологема за универсалния характер на същата тази западна цивилизация. Подобни рефлексии са по силите единствено на една твърде различна и философски осмислена психологическа методология, възможно конструирана върху теоретичните принципи на Критическата философия на Имануел Кант. През последните близо 20 години се опитах и си мисля, че успях да предложа точно такава психологическа парадигма, а именно Критическата психология (Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014), която за моя радост намери признание както в чужбина (Георгиев, 2017), така и в самата България (Георгиев и кол., 2017). Нека съвсем накратко да припомня за какво всъщност става дума.

Фундаменталните основания на идеята за Критическата психология се съдържат в базисния принцип на Кантовата критическа философия, че същността на нещата, които изследваме, е дадена на разума a priori като чисто разсъдъчно понятие, поради което тя е непознавама чрез твърде ограничените емпирични схеми на опита. Онова, което ние можем да опознаваме, всъщност е само безкрайната поредица от проявления на тази същност a posteriori, тоест в самия опит. Пренесена върху терена на всяко едно психологическо познание тази философска позиция предполага необходимостта да си спестяваме илюзиите, че сме опознали същности, тъй като всъщност ние опознаваме само проявления. А това означава, че е възможно и психологическо познание, което не се ограничава единствено върху индивидуалните психични преживявания и върху индивидуалното ниво на психичната регулация на мисленето и поведението, както това прави традиционната западна психология. Значи не само е възможно, но вероятно е необходимо и друго психологическо познание, чиято отправна точка да бъдат общностните или колективните психични преживявания и общностното или колективното ниво на психичната регулация на мисленето и поведението както на индивида, така и на самата общност. Още повече, че такава традиция съществува в историята на западната психология не само от периода на нейното възникване, но и след това, а тя намира своите конкретизации в народопсихологията на Вилхелм фон Хумболт, в народопсихологията или другата психология на Вилхелм Вунд, в теориите за колективните представи на Емил Дюркем и Люсиен Леви-Брюл, в концепцията на Зигмунд Фройд за религията, културата и табу-то, в аналитичната психология чрез архетипите на колективното несъзнавано на Карл Густав Юнг и в относително съвременната теория за социалните представи на Серж Московичи. Иначе казано, илюзия е да си мислим, че е възможно само едно единствено психологическо познание, което на свой ред да си въобразява, че е в състояние да опознава същности и да се опитва да предлага универсални модели на човешките психични факти. За да бъда по-конкретен ще кажа, че идеята за психология е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori, поради което е невъзможно съществуването на едно единствено универсално психологическо знание. С други думи, идеята за психология като чисто разсъдъчно понятие има своята безкрайна конкретизация от проявления a posteriori в опита, което прави съвсем естествено съществуването на множество психологически познания и психологии, различаващи се от догматиката на традиционната западна психология, която в случая е само конкретно проявление на идеята за психология и психологическо познание. Това означава, нито повече, нито по-малко, че Критическата психология като конкретизация на идеята за психология и психологическо познание, за което изходен пункт са общностните или колективните психични преживявания и общностните или колективните психични регулатори на мисленето и поведението, както и всяка една друга психология и психологическо познание, реализиращи себе си извън догматиката на съвременната западна психология, са съвършено естествени проявления на самата идея за психология, за които възможните анатеми на западната психология нямат абсолютно никакъв смисъл и значение. Нещо повече, такъв критически подход може да ни даде наглед и за универсалистките претенции на догматичната западна психология, защото извиращите от него особени критически рефлексии ще направят непосредствената връзка с културната претенция на западната цивилизация да бъде универсално значима за всички цивилизации на света. Този критически психологически подход и базираната на него Критическа психология ще настояват и настояват да имаме предвид непрекъснато регулативното влияние на общностни психични структури от етнически, политически, религиозен, идеологически, исторически и цивилизационен порядък не само върху мисленето и поведението на отделните индивиди и самите общности изобщо, но и върху спецификата на научното мислене, познание и образование конкретно (Георгиев, 2014, 2016, 2017).

От гледната точка на Критическата психология изглежда и съвсем разбираем фактът, че илюзиите на догматичното западно психологическо познание безболезнено се имплантират в парадоксите на цялото западно психологическо образование. Например, никой не се замисля над факта, че към момента са налице множество дефиниции на едно или друго явление, на един или друг социален факт, всички те претендиращи да задават тъкмо тяхната същност – над 200 дефиниции за социална общност, над 200 дефиниции за етническа общност, над 200 дефиниции за култура, над 150 дефиниции за религия, и т.н. Очевидно самото познание става прекалено съмнително, тъй като борави с понятия, които твърде нахално се смятат за отразяващи същността, макар че всяко едно следващо определение и по-скоро неговият автор претендира, че именно той, а не предишните, задава тъкмо тази лелеяна същност на нещото, което се изследва. Драмата стига пълния си абсурд тогава, когато същите тези „крайни истини“ стават основата, върху която се полага образователният процес не толкова в средното образование, но дори и в Университета, чието основно кредо по-скоро би трябвало да бъде не простото възпроизводство на тези „истини“, а свободата на мислещия човек, която е възможна чрез критическото преосмисляне на „истините от крайна инстанция“. Ситуацията е твърде комична, разбира се за този, който има възможността и смелостта да я осъзнае – от една страна, самият изследователски процес категорично води до извода, че е невъзможна познаваемостта на нещото, което опознаваме, като същност, нито е възможна единствена и окончателна дефиниция, която да ни се представя като крайна истина; от друга страна обаче, образователният процес в западния Университет борави с дефиниции, които претендират да представят на студентите тъкмо същности и крайни истини, вменявайки им задължението те да бъдат възпроизвеждани като неподлежащи на съмнение. Безспорно е, че върхът на фундаменталните абсурди в психологическото образование като следствие от илюзиите на самото психологическо познание е идващата от американската практика тестова форма на проверка на „знанието“, тоест проверката на това как студентите по психология са научили наизуст вменените им като крайни истини психологически факти. Едва ли ще бъде преувеличено, ако се каже, че тестовата форма на проверка на усвоените психологически знания по драматичен, макар и неосъзнат начин, затваря кръга на парадоксалните заблуди, в чиито полета пребивава съвременната американизирана западна психология, и като познание, и като образование. Оказва се, че цялата тази догматична съвременна американизирана западна психология по абсурден начин е институционализирала себе си като механизъм, по който триадата познание – образование – власт, изглежда почти непробиваема, дори съм категоричен, че Вилхелм фон Хумболт, Вилхелм Вунд, Емил Дюркем, Люсиен Леви-Брюл, Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг и плеяда видни изследователи в историята на психологията не биха могли да защитят не само малък докторат, но и дипломна работа в тези условия на днешната психологическа доктриналност (Георгиев, 2016). Къде сме ние, къде са българските психолози и българската психология в цялата тази уникална история?

Ако следвам логиката на моето предложение за нова психологическа парадигма – Критическата психология, за която общностните психични регулатори на мисленето и поведението, в т.ч. и научното, имат решаващо значение, най-напред би трябвало да сме наясно с някои фундаментални измерения на българската национална психика, формирани някъде далеч в историята, но продължаващи да оказват своите регулативни функции, още повече, че психологията на историята е един от трите основополагащи раздели на самата Критическа психология. Вече имах възможността да подчертая преди време, че в българската история е уникален фактът, че за последните 139 години от създаването на Третата българска държава, нашата българска общност преживява три фундаментални прехода, три драматични състояния на социална аномия, макар че от образуването на Дунавска България през 681 год. тези преходи със сигурност са поне седем (Георгиев, 2002). Може би най-важното психично съдържание на тези преходи, на тези състояния на социална аномия, се свежда до обстоятелството, че старите норми вече не съществуват, новите се изграждат бавно и мъчително, а в тези ситуации общностни психични регулатори на мисленето и поведението се оказват дълбинни етно-културни представи, които характеризират цялата история на общността. Въпросните три последни прехода са: след 1878 г., когато българската общност осъществява трансформацията от пребиваването си в чужда държава /Османската империя/ към ситуирането на собствена държавна самоличност; след 1944 г., когато българската общност изживява преход от монархическа и капиталистическа към социалистическа тоталитарна обществено-политическа система и планова икономика; след 1989 г., когато българската общност реализира преход от социалистическа и тоталитарна към демократическа и пазарна социално-политическа и икономическа система. В самите преходни ситуации обаче, в състоянията на социална аномия, независимо от тяхната времева дълготрайност, като дълбинни общностни психични регулатори на българското мислене и поведение се манифестират три двойки амбивалентни по своето психично съдържание традиционни български етно-културни представи: първата е драматичната недоразвитост на българската представа за общност и някак си уникалното съпреживяване на изключителната значимост на своите собствени индивидуални стратегии за справяне и оцеляване; втората е тази ужасяваща представа, ако не за тотален отказ, то поне на съвършено крайна подозрителност към държавността и като следствие от всичко това е самозатварянето в семейно-родовите и приятелските структури; третата е представата за необходимата краткосрочност на всяка промяна, която ще доведе много бързо българската общност до въображаемия във всеки един исторически момент „цивилизован свят“, която носи първоначален краен ентусиазъм, преминаващ постепенно в драматичен песимизъм относно невъзможността за нейната реализация (Георгиев, 2002). Еманацията на тези уникални за българската общност етно-културни представи е фундаменталната и за общността, и за нейните „елити“ представа, че ние не сме в състояние самостоятелно да гарантираме и да осигурим възпроизводството на самата българска държавност, че ние непрекъснато се нуждаем от покровителство на силния за съответния исторически момент „външен фактор“, скривайки тази отвратителна безпомощност зад маската на необходимите „цивилизационни избори“?! Нека да повторя – осъзнатата екстраполация на „цивилизационните избори“ на българската общност е всъщност общностното психично средство, чрез което да бъдат потиснати несъзнаваните български комплекси, да бъде потиснат онзи твърде ужасяващ страх от перспективата самата общност да се изправи пред всяко историческо предизвикателство да гарантира своята собствена държавна самоличност. И всичко това при положение, че българската общност е Историческият субект на Цивилизацията на кирилицата и православието – българската драма е абсурдна, защото исторически субект на цивилизация да прави „цивилизационни избори“ е просто признак на тежко общностно психично заболяване, на уникално общностно раздвоение на идентичността, с други думи на неповторима колективна шизофрения. Ето защо, в условията на първия преход за външен гарант за българската държавност се приема Германия, в ситуацията на втория преход – Съветският съюз и Варшавският договор, а през третия преход – НАТО и Европейският съюз (Георгиев, 2002). Наистина драма, уникална българска драма!

Що се отнася до българското психологическо познание и съответно образование, независимо, а може би и парадоксално защо последното съществува само 45 години, най-вероятно защото българската политическа догматика е усетила, че в Съветския съюз няма да има идеологически наказания, от позициите на Критическата психология и нейните естествени критически психологически рефлексии мога само да кажа, че те препотвърждават a posteriori онова, което беше предпоставено a priori, а именно тъждествеността между културната и политическата история, между общностните психични регулатори на мисленето изобщо, от една страна, и всяко едно историческо съдържание на представата за българска психология конкретно, от друга страна. Защото, ако от моите критически позиции ние имаме a priori една идея за психология въобще, то българската конкретизация на тази идея a posteriori в началото на ХХ век е германската идея за психология, след 1944 г. българската конкретизация на идеята за психология е съветската психология, а след 1989 г. българската конкретизация на идеята за психология е американската психология. Оказва се, че по един драматичен начин ние, българските психолози, може би несъзнавано, а най-вероятно съвсем съзнателно, възпроизвеждаме както културните основания на самата българска общност, така и културните характеристики на собствените ни политически елити, припознавайки в една или друга историческа ситуация като универсални съответни отвън наложени ни политически модели, но и настоявайки в тези ситуации, че действително научни са отново външни конкретизации a posteriori на онази дадена на разума a priori идея за психологическо познание и за психологическо образование (Георгиев, 2016). Със сигурност едно от най-будещите недоумение следствия от тази драма е отказът през тези 45 години да се създаде Факултет по Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. С други думи същото, каквото е нежеланието или неспособността на т.нар. „политически елити“ да формулират българска национална доктрина, българска дългосрочна визия и да напълнят със съдържание толкова необходимата българска мечта. Вярно е, ще кажете, че мога да си позволя подобни умопомрачителни обобщения, тъй като в общи линии не очаквам нищо особено, но не по-малко вярно е, че всички ние, българските психолози, трябва да се опитаме задружно да реализираме авторитета на нашата наука, който минава, нито повече, нито по-малко, през ситуирането на Факултет по Психология към Алма матер! И нека да не чакаме още 45 години това да се случи, моля ви!

В заключение, перифразирайки думите на Зигмунд Фройд за самата психоанализа, мога да кажа, че Критическата психология не цели да създава убеждения, а да разтърсва предразсъдъци. Със сигурност няма да бъде никак пресилено, ако се каже, че фундаменталният въпрос пред българската общност изобщо и към българските психолози конкретно се свежда до това – ще имат ли някога сили да гарантират самостоятелно както българската конкретизация на идеята за държавност, така и същата тази българска конкретизация на идеята за психологическо познание и образование? От позициите на онази специфична рефлексивност на моето предложение за психологическа парадигма – Критическата психология, мога само да изразя съмнението си в положителния отговор на този въпрос. Но дано времето ме опровергае!...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Георгиев, Л. (1999, 2013). Критика на етнонационалния рационализъм. София: УИ „Свети Климент Охридски“

  2. Георгиев, Л. (2000, 2013). Критика на политическия рационализъм. София: УИ „Свети Климент Охридски“

  3. Георгиев, Л. (2002). Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура. В: Годишник на СУ „Свети Климент Охридски“, Том 95

  4. Георгиев, Л. (2013). Критика на историческия рационализъм. София: УИ „Свети Климент Охридски“

  5. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята. София:УИ „Свети Климент Охридски“

  6. Георгиев, Л. (2016). Психологическото познание и образование – между илюзиите и реалността /Критиката на Критическата психология/. Пленарен доклад на ХV Международна конференция „Приложна психология и социална практика“, ВСУ „Черноризец Храбър“, 24-26 юни 2016 г.

  7. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории. Москва: Издательство „Российский институт стратегических исследований“

  8. Георгиев, Л. и колектив (2017). Творческите предизвикателства на Критическата психология. София: УИ „Свети Климент Охридски“ (под печат).