/Поглед.инфо/ Вероятно вече изглежда обясним фактът, че за пореден път един психолог се опитва да се намесва в обяснението на мащабните социални, политически и исторически събития, тъй като известна част и от нашата, и от аудиторията в чужбина някак си възприеха моето предложение за нова психологическа парадигма – Критическата психология /Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014, 2017/.

С две думи – ситуирана върху принципите на Критическата философия на Имануел Кант, тази Критическа психология предполага естественото съществуване на много психологии, явяващи се конкретизации a posteriori на онази дадена на разума a priori чиста идея за психология изобщо. Една Критическа психология, различаваща се от идеологическата догматика на традиционната западна психология, която си въобразява, че познава същности, а не проявления, ограничавайки себе си върху онзи измислен „обобщен и абстрактен човешки индивид“ и неговите психични преживявания, настоявайки абсурдно, че в същото време те са универсално значими за всички хора по света, за различните културни, религиозни и цивилизационни общности. Една Критическа психология, която преобръща онази традиционна парадигма на западната психология и настоява, че не само е възможно, но е и твърде необходимо и психологическо познание, което полага за изходна позиция регулативните функции на общностни психични феномени от етнически, политически, религиозен, идеологически, цивилизационен и исторически порядък не само върху индивидуалното, но и по отношение на общностното мислене и поведение. Една Критическа психология, за която е несъмнена толкова откровенната едновременност на психичните преживявания между всяка обективно ограничена във времето индивидуална човешка екзистенция със собствената относително „извечна“ културна и религиозна общност, чието историческо възпроизводство може да бъде гарантирано единствено при положение, че тя отново и отново се оличноствява във всеки един свой член, независимо от историческото време на съществуването /Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014, 2017/.

От позициите на Критическата психология, следователно, може да се каже недвусмислено, че българският антикомунизъм в прехода след 1989 г. не може да бъде разбран в дълбочина извън нашите български традиции на реалния или въобразен антифашизъм след 1944 г., а и на същите тези наши културни традиции спрямо пребиваването на общността в Османската империя след ситуирането на Третата Българска държава от 1878 г. Очевидно тук става дума за последните три прехода в нашата история през последните 139 г., макар че по всяка вероятност в цялата ни история от ситуирането на Дунавска България през 681 г. тези преходи са поне седем, тоест няма да бъде пресилено, ако се каже, че българската история всъщност е история на преходи. Ако по разбираеми причини се ограничим единствено върху последните три прехода след 1878, 1944 и 1989 г., то със сигурност можем да кажем, че това са състояния на социална аномия, в които старите норми са изгубили регулативното си значение, докато новите се изграждат бавно и мъчително. В тези ситуации от гледна точка на Критическата психология като общностни психични регулатори на мисленето и поведението се манифестират три двойки амбивалентни в своето психично съдържание, но и традиционни етно-културни представи, които вече имах възможността да формулирам: недоразвитост на културната представа за общност и заедно с това приписване на изключителна значимост на индивидуалните стратегии за справяне и оцеляване; културната представа, ако не за отказ, то поне на крайна подозрителност към държавността и естественото самозатваряне в семейно-родовите и приятелските структури; културната представа за необходимата краткосрочност на всяка промяна, която носи ентусиазъм в началото, който впоследствие преминава в драматичен песимизъм относно невъзможността за нейната реализация /Георгиев, 2002/. В политически план тези традиционни за българската общност етно-културни представи предполагат невъзможността нито народът, нито неговите „елити“ да осъзнаят собствената си отговорност за съхранението и възпроизводството на собствената си държава и на собствената си идентичност. Ето защо, както е известно, българският народ и неговите „елити“ със зле прикрито облекчение трансферират тази отговорност на силните за съответната историческа ситуация външно-политически фактори – в началото на ХХ в. на Германия, след 1944 г. на Съветския съюз и Варшавския договор, а след 1989 г. на НАТО и Европейския съюз. Широко разпространеният, но и ужасяващ български комплекс, че „такава е съдбата на малките държави“, се прикрива зад идеологически прокламираните „цивилизационни избори“, които народът и неговите „елити“ непрекъснато правят през последните 139 г. /Георгиев, 2017/.

Едва ли ще бъде преувеличено, ако се каже, че едно от най-важните следствия от възпроизвеждащия се трансфер на отговорност за държавата във вътрешно-политически план се манифестира чрез представата за може би задължителна подкрепа за участниците в „елита“ от съответния за всяка историческа ситуация външно-политически гарант, за който е достатъчно безусловното подчинение на неговите собствени интереси. В такъв случай чрез ограничените хоризонти на българското мислене властта се разглежда като най-сигурния начин за осигуряване на собствената екзистенция, което адекватно кореспондира с дълбоко вкоренената представа за приоритетите на индивидуалните стратегии за справяне, тоест властовите структури във всички възможни проявления, не само политическото, се интерпретират на индивидуално ниво като единствено възможния начин за осигуряване на личното и семейното оцеляване и благополучие. Повече от естествено е, че в такава психична среда декларираната „осанна“ спрямо „ценностите“ на актуалния външно-политически гарант, към когото вече е реализиран съответния „цивилизационен избор“, ще звучи и звучи едновременно с „разпни го“ относно ценностите и гаранта от предходната историческа ситуация. Забележителен, но и твърде омерзителен е фактът, че подобно типично българско шизофренно раздвоение е характерно за мисленето и поведението не само на „новите“ и на „старите“ политически и всякакви други „елити“, но и на по-голямата част от народа, всички те прикриващи собствените си уникални комплекси зад въобразеното и декларирано като твърде необходимо „модернизиране“ на индивидуалния начин на живот, на самата общност и на цялата държава. Тъжно, но и стряскащо, нали?

С други думи, общото културно колективно психично родство между поборничеството след 1878 г., активната борбеност срещу фашизма и капитализма след 1944 г., и съвременния антикомунизъм след 1989 г., е все същата традиционна българска интерпретация на властта във всичките й разновидности като най-сигурния гарант за реализация на индивидуалните стратегии за справяне и оцеляване, за личното и семейното благополучие. Къде шега, къде истина, но се оказва, че, ако всички поборници след 1878 г. са били реални революционери преди това, то със сигурност ние щяхме сами да се освободим от Османската империя; ако всички АБПФК след 1944 г. преди това бяха реални партизани, то ние сами щяхме да победим фашизма и капитализма; ако всички антикомунисти след 1989 г. бяха реални дисиденти по времето на социализма, то със сигурност ние щяхме сами да размажем физиономията на „омразния комунизъм“. Освен това, тоталното отричане на предходната историческа ситуация като гаранция за участие във всички конкретизации на властта се придружава и от съответните финансови измерения на тази яростна съпротива срещу демоните от миналото, било чрез допълнителни пенсии или стипендии, било чрез директно външно финансиране. В този пункт днешният български антикомунизъм има особена специфика, която го отличава от предишните му исторически събратя – фактът, че той е твърде щедро спонсориран от такива външно-политически институции като „Америка за България“ и „Отворено общество“ придава оригинален характерен блясък на съвременните „борци срещу комунизма“. Със сигурност западното идеологическо вдъхновение за формирането и възпроизводството на един античовешки образ на „комунизма“ черпи сили както от необходимостта да бъде прикрита истината за днешния ужасяващ капитализъм, така и за бъдещите гаранции, че следващите поколения по никакъв начин да не си помислят, че е възможно премахването на частната собственост върху средствата за производство и национализацията на банковия и финансов капитал – този най-отвратителен съвременен източник на експлоатация и неравенство. Интересното в нашия случай е, че тази далечна във времето идеологическа западна кампания намери българските си съюзници днес в лицето на наследниците на бившата комунистическа „аристокрация“, на университетски преподаватели по научен комунизъм, на интелектуалци, пряко свързани с комунистическото управление и неговите тайни служби, на хора и техните деца от обслужващия персонал на същата тази червена олигархия, които дори създадоха свое собствено партийно формирование, управляващо страната през последните осем години. Може би няма да бъде преувеличено, ако се каже, че този уникален български феномен има своите психични основания в дълбините на колективното ни светоусещане и в предаващите се от поколение на поколение в историята драматични български етно-културни представи, които взети заедно не предполагат никакъв опит общността и нейните „елити“, било политически, било интелектуални, да се опитат да осмислят собствената си отговорност за възпроизводството на държавата и на българската идентичност.

Изключително трогателно примитивен е българският антикомунизъм в началото на ХХІ век, особено след реализирания съвременен трансфер на отговорност за българската държава на НАТО и Европейския съюз, много широко прокламиран като „нов цивилизационен избор“, но реално твърде зле прикриващ традиционните български комплекси на безпомощност по отношение на нашето минало, настояще и бъдеще. Ужасяващ е фактът, че всички политически партии в страната изживяват себе си като правоверни, тъй като са обявили непоколебимата си привързаност към идеологическите западни „евро-атлантически“ ценности, но за някои това изглежда не е съвсем достатъчно, поради което разчитат на антикомунизма като може би допълнително доказателство за принадлежност към западния „модерен“ свят. И ако за българските политици това вероятно е обяснимо, то по отношение на т.нар. „български интелектуалци“ се появяват известни недоумения, които обаче се разсейват моментално, имайки предвид регулативните функции на традиционните ни културни представи и спрямо едните, и по отношение на другите. Що се отнася до „ценностите“, тук със сигурност проличава тежката безпросветност и на политическите, и на интелектуалните „елити“, доколкото това признание спрямо всички тях е реално, а не фабрикувано в медийната българска нищета.

Идеята политическото говорене да минава през „ценностите“, чрез което да се противопоставят „евро-атлантическите“ с „комунистическите“ ценности, е показателна за идеологическата догматичност на мисленето на днешните български субекти на общественото мнение – интелектуалци, политици, журналисти, коментатори, анализатори и т.н. Парадоксът тук е отчайващ, разбира се за този, който има смелостта и възможността да го осъзнае – замяната на една идеологическа догматика с друга не е признак на модерност, а е израз на фундаментална посредственост. Още повече, че и комунистическата, и либерално-демократичната, и националсоциализма, и фашистката, и социалистическата идеологически конструкции, имат обща базисна претенция като рожби на същата тази западна цивилизация – че те и само те носят със себе си единствено правилната и универсално значима идея за начина на структуриране на човешкото общество, което ще направи хората свободни, щастливи, равни и хармонични. Впрочем това е психичното средство, чрез което идеологическата догматика заменя религиозните основания на западната цивилизация – ако християнството ти предлага Рая или Ада в Отвъдното, то всички идеологически системи ти обещават Рая тук, на Земята. Какво ужасяващо безумие, а? В този случай, от гледната точка на Критическата психология, противопоставянето на различните идеологии от позициите на „цивилизационен“ и „ценностен“ избор е проява на тежко психично заболяване, на колективна политическа шизофрения, чрез която по никакъв начин не може да бъде осъзната истината за действителността. Само като пример – днешният див български капитализъм за благозвучие се нарича „бизнес, предприемачество или работодателство“, което обаче въобще не може да скрие истината за трагичното положение, в което се намира българската работническа класа, хората на наемния труд и всички пенсионери. За тях „евро-атлантическите ценности“ са фундаментално лицемерие, тъй като универсалната човешка ценност е самия човешки живот.

И накрая би трябвало да подчертая още една уникална драма на днешната българска ситуация – бракът на съвременния нашенски антикомунизъм с пещерното русофобство е друга фундаментална проява на същата колективна политическа шизофрения, защото да привиждаш в съвременна Русия призрака на комунизма е израз на тежко раздвоение на личността и на неповторимо психично разграждане. Впрочем днешната българска невъзможност да осъзнаем факта, че съвременна Русия е може би най-консервативната християнска, и то православна държава в света, със сигурност има отношение и към собствено българската идентичност. С други думи настояването, че България, която е Историческият Субект на Цивилизацията на Кирилицата и Православието, трябва или е направила днес „цивилизационен избор“ спрямо западната антирелигиозна и твърде идеологически догматична западна цивилизация, е също така проява на онази фундаментална колективна шизофрения на българската общност, която като психична диагноза е несъмнена за Критическата психология /Георгиев, 2017/.

В заключение би бил интресен един поглед към бъдещето, в което при евентуалното разпадане на НАТО и Европейския съюз със сигурност следващите български „елити“ ще се окажат последователни „анти-евро-атлантици“ и убедени радетели на членството на страната в един възможен „Евразийски съюз“ – просто такава е психичната логика на българския исторически процес. От гледната точка на Критическата психология тази последователност може да бъде преодоляна мъчително и продължително само при положение, че час по-скоро и „елитите“, и самата общност могат да формулират условията за постепенното осъзнаване, възприемане и практическо осъществяване на разбирането за България като Исторически Субект на Цивилизацията на Кирилицата и Православието. Това разбиране следва да бъде облечено в стройна национална доктрина, във формулиране на българската визия за миналото, настоящето и бъдещето, в дефиниране на българската мечта. Иначе днешният български антикомунизъм в бъдеще ще прерасне в „евразийски цивилизационен избор“. Такава е прогнозата на Критическата психология.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Георгиев, Л. /2002/. Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура, В: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Книга – Психология, Том 95, УИ „Св. Климент Охридски“;

  2. Георгиев, Л. /1999, 2013/. Критика на етнонационалния рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“;

  3. Георгиев, Л. /2000, 2013/. Критика на политическия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“;

  4. Георгиев, Л. /2013/. Критика на историческия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“;

  5. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“;

  6. Георгиев, Л. /2017/. Критическая психология политики и истории, Издательство „Российских институт стратегических исследований“, Москва;

  7. Георгиев, Л. и колектив /2017/. Творческите предизвикателства на Критическата психология, УИ „Св. Климент Охридски“ /под печат/;

  8. Георгиев, Л. /2017/. Религиозният реваншизъм на историята днес, В: Пленарен доклад на ХVІ Международна научна конференция по приложна психология, ВСУ „Черноризец Храбър“, Варна.