/Поглед.инфо/ Слово на Минчо Минчев произнесено на Международната славянска конференция, проведена в София на 22 април 2017 г. под надслов "Славянската духовност и национална идентичност".

Уважаеми дами и господа,

драги приятели,

Позволете ми в края на Светлата седмица да ви поздравя с Христос воскресе, поздрав, олицетворяващ извечната неумираща човешка надежда за пребъдност.

Нашата конференция се провежда под надслова "Славянската духовност и национална идентичност", и трябва да отбележа, че това е правилно подбрана тема от страна на нейните организатори, които, не се съмнявам, че са имали предвид и 140-годишнината от началото на великия подвиг на братския славянски народ на Русия - Освобождението на България от оковите на едно чудовищно 500-годишно робство. И аз се надявам, че всички ние в тази зала, които сме направили своя съзнателен избор да бъдем радетели на славянската идея като съюз, опора и братство на правдата и истината, ще издигнем глас над бездната на бездуховността, над вледеняващата пустота на клевети и сквернословия, за да изразим непреходното чувство на преклонение и признателност към историческия подвиг на братята освободители.

Да прогласим, за да се знае и чуе, че със своята самопожертвувателност те отхвърлиха безнадеждността и обречеността на роба и откриха хоризонтите на неговата надежда за нов живот в богохранимата земя на България. И наистина, съвременникът на българското освобождение, френският интелектуалец и държавник Луи Леже, възкликва, че чудото на 19 век не е изобретяването на локомотива, а възкресението на българите за държавен и национален живот.

Великият Фьодор Михайлович Достоевски, в края на своя знаменит опус "Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос" пита: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?”, - и отговаря на сведущи и несведущи: „За какво ли? За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея, да въплъти и създаде в края на краищата великия мощен организъм на братския племенен съюз, да го създаде не с насилие, не с меч, а с убеждения, с пример, с любов, безкористност и светлина.”

И продължава великият писател: "Ако нациите не живеят в името на висши безкористни идеи, в името на висшите цели и в служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-високи цели от тия, които си поставя Русия, няма. Тя служи на славяните безвъзмездно и не чака от тях благодарност, труди се за тяхното нравствено (а не само политическо) обединение в едно велико цяло. Едва тогава всеславянството ще може да каже своето изцерително слово на човечеството." И заключава провидецът: "Няма в света по-високи цели от тези".

Всичко това, разбира се, Достоевски пише по време на самата освободителна война. Но високите цели, за които говори, са всъщност целите и идеите на славянските комитети, в които влизат най-видни представители на руската интелигенция.

Трябва да кажем, че за разлика от кръговете, свързани с Императорския дом, които трудно изживяват шока от загубата на Кримската война, руските славянофили осъзнават още в първите години след нея, че единственият лек за руския дух и потреса на обществото може да бъде само една голяма, мобилизираща идея. И те я откриват във великата мисия на Русия и руските хора за освобождението на техните поробени братя.

Но по същество тази идея не е нова за руския народ. През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване "Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски". В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници най-тих сред царете. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: "Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?". И като чул утвърдителния отговор, добавил: "Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг". И както свидетелства архидякон Павел Алепски, "проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите - сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя."

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност намират своята щастлива среща в идеите на славянските комитети. Тази златна амалгама на благородната мисия отприщва енергията на обществото, придава му блясък и благородство, окриля го за славата и величието на Русия. След Москва славянски комитети спонтанно изникват в Петербург, Киев, Одеса, Самара и други руски градове. Идеите проникват в най-близкото обкръжение на императора, споделят се от престолонаследника Александър Александрович, от императрицата Мария Фьодоровна. Интересна и малко позната е благородната роля за освобождението на България на секретаря на Петербургския славянски комитет капитан Николай Киряев, загинал на 6 юли 1876 г., начело на хиляда доброволци българи във войната на Сърбия срещу Османската империя; на брат му, адютант на брата на императора; на сестра му - знаменитата съпруга на граф Новиков, посланик на империята в Лондон. За нея, за заслугите й, за връзките и влиянието на тази прочута красавица Олга Новикова, организирала с руска щедрост и блясък най-прочутия салон на висшето общество в Лондон, може да свидетелстват и думите на самия министър-председател на правителството на Нейно величество - Бенджамин Дизраели, лорд Биконсфийлд, който я нарича депутат на Русия в Британския парламент.

Така въпросът за българското Освобождение, което е предмет на тези мои бегли бележки, излиза от рамките на своята непопулярна регионалност, и от непродуктивните усилия в търсенето на неговото мирно уреждане. Междувременно в пределите на поробеното ни отечество кипи и съзрява процесът на националното Възраждане. Събуждат се съпротивителните сили на народа, оплодени от идеите за църковна независимост. Организират се и придобиват ясен профил Цариградският и Букурещкият кръг, и се открояват идеите им за българска съпротива и освобождение.

Дълги години, поради съображения за ненавременни рискове, борбата за църковна независимост и особено политическите аспекти на българската битка за държавно възкресение, остават сякаш незабелязани или с подчертана негативност от страна на официалните власти в Петербург.

На тази конференция трябва непременно да споменем още едно име с особени заслуги за българската кауза, това е името на граф Николай Павлович Игнатиев, който пръв проумява смисъла на борбата на българския народ за църковна независимост като етап от процеса за политическото освобождение на България. След 1870 г., когато българите вече сами, със собствени сили, бяха извоювали освобождението си от духовното иго на Вселенската патриаршия, докладите на граф Игнатиев до Азиатския департамент и до император Александър Втори способстваха Русия да излезе от своето прочуто съсредоточване, по израза на княз Горчаков, и да преосмисли позицията си на пасивност спрямо освободителните тенденции сред балканските славяни и конкретно сред българите. Великата страна не можеше да остане глуха за българските надежди. Десет войни бе водила Русия с Османската империя и освободителната мисия на Дядо Иван бе посяла очакване и надежди, които никое руско сърце не можеше повече да загърбва. Руският народ бе поел месианския кръст на своята праведност и бе готов за хекатомбата на своята безкористна самопожертвувателност, осветена от пламъците на българския Април, с погромите, с кланетата и безчинствата над българските мъченици през 1876 г.

Това бе и основанието на Царя Освободител в речта му пред московското дворянство на 11 ноември 1876 г. да заяви, че ако предстоящата Цариградска посланическа конференция не разреши българския въпрос, единствената възможност за това остава силата на руското оръжие.

Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: "Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия единствено са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността - с вярата, свещената старина - с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни - да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото нашите собствени свещени предшественици са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи".

Както се вижда, акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента.

Като контрапункт бих посочил примера на цитирания от великия писател на славянските и кирилски народи Фьодор Михайлович Достоевски за основанията на така наречения английски прагматизъм и морал по повод на една публикация на известния английски журналист Форбз, военен кореспондент на в. „Дейли нюс”. Като признава достойнствата на "прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле", Достоевски съобщава, че Форбз искрено признава, че турците имали "пълно право" да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. Форбз, пише Достоевски, почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и демократичните принципи на нашите нови партньори да се запитаме как и защо този наистина тъй образован човек като Форбз, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците. Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация - пита великият писател, и продължава: "Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, "английските интереси", го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнезда на дървеници по старческите одъри. Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тези източни славяни се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място".

Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално на нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли „гнездата от дървеници” за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т. нар. нов цивилизационен избор. Сатанинската мелница, която премила народа ни вече 27 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на онзи далечен военен кореспондент на в. "Дейли нюс". От тези непроменими възгледи на Форбз и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била някакво „гнездо на дървеници”, а винаги е била колос, гигант и сила, която не може да не се признае. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: - Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!"

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 140 години? Да разказваме ли отново неговите пророчества за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето? Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Да си подадем ръце, и макар и малки, но обединени, да станем силни.

Да воскреснет Бог и пуст расточатся врази его!

И ако ми позволите, ще споделя, че и аз имам една мечта. Да пребъде България! И да дочакам Великия ден, когато ще се разтворят небесните двери и сам Спасителят ще призове от небесния свод: Лазаре, стани!

И аз ще видя, че българи и руси, сърби и словаци, чехи и поляци ще се възправят в едно мечтано единство.