/Поглед.инфо/ На E S
От детството всички си спомнят майките си, а аз баба си. Не че не помня майка си, тя беше прекрасна, като всяка една майка.
Но баба беше нещо удивително.
Докато бях дете само го усещах, а като пораснах започнах да го проумявам.
Сега, когато остарях, вече и го осъзнавам.
Тази жена, баба ми, беше обикновена, като съдба и орисия българка, - каквото са преживявали другите, това и тя. Когато избухнало въстанието през 23-та година, дядо ми една вечер грабнал пушката и тъкмо да се стопи тихомълком в мрака, баба ми, тогава млада жена с двегодишно дете на ръце, го погледнала тъжно от прага и само рекла:
- Не мога да те спра, но, заклевам те – върни се жив!
Дядо се спасил, сякаш Съдбата го закриляла – търкал наровете по полицейски участъци и затвори, докато накрай го освободили.
Тогава баба сигурно повярвала, че мъжът й се е върнал жив, тъй като тя го е заклела...
Върнал се в къщи жив, а детето му вече поотраснало.
Дошло време за разказване – по цели дни и нощи.
Така синът тръгнал по пътя на баща си и когато станал студент, вече бил дълбоко убeден в идеите, които изповядвал баща му.
Да, но тогава битката била крайно ожесточена и когато полицията заловила студента, осъдили го. Властта действала трескаво – бързо го осъдили на смърт, веднага изпълнили присъдата.
Когато баба отишла на свиждане на арестувания си син и връчили едно вързопче с дрехите му. Тя била изумена и попитала:
- Вчера ли сте го убили?
Дежурният офицер потвърдил.
- Значи на осми февруари?- дежурният офицер пак потвърдил.
- И аз на този ден ще дойда при теб, синко! – заклела се майката и се прекръстила.
- Моля те, Господи, помогни ми!.. - изплакала тя.
Сетне, с течение на годините, всяка година на осми февруари очаквала да се пресели на оня свят и там да срещне сина си – осъдения на смърт, разстреляния.
Живите й деца започнали да крият календара, но тя винаги на този ден била готова за срещата със сина си, разстреляния.
Когато бях дете, родителите ми ме водеха денем при баба, докато бяха на работа и аз имах отличната възможност да я наблюдавам.
Една година, точно на този ден - осми февруари, вече десетилетия след разстрела, тя ми каза:
- Излез и си играй с децата отвънка, аз днеска ще умирам вече.- целуна ме и ме отблъсна от себе си.
Аз изтръпнах и тръгнах, но не излязох на двора, а застанах до гардероба, откъдето можах да наблюдавам.
Гледах как баба умираше.
Умираше бавно, достолепно, така както живя.
Взирах се в лицето й – в един миг то се озари- дали мъртвата ми вече баба бе срещнала сина си? Не знам, но лицето й така си остана – щастливо....
Как успя точно в този ден да спре жизнените си процеси баба, това и до днес не мога да си обясня.
Научно обяснение няма.
Но майчината душа не може научно да бъде обяснена.
Нали?
__________________
* Разказ на Стоян ВЪЛЕВ