/Поглед.инфо/ Световната премиера на „Анжел Вагенщайн: Изкуството е оръжие“, документален филм на американската кинематографистка Андреа Саймън, продукция на САЩ/България, 84 мин., се състоя тази година през януари в Ню Йорк. Публиката реагира с интерес и възхищение на портрета на Анжел Вагенщайн и прожекциите на филма продължиха с голям успех на екраните на американски и международни филмови събития. Портал Култура публикува статия на Димитър Камбуров (статията е свалена по етични причини – б.р.) за филма през месец септември. Встъпителният ѝ параграф отчита добрия прием на филма на международната сцена и предвижда положителен бъдещ прием в България от страна на „много хора“, вероятно не само от „левия политически спектър“. Веднага след това авторът изразява силно удивление, че американски филм е направен за българин: „Американски филм за българин звучи като небивалица: доайен на културата ни разпознат като достоен за център на пълнометражен документален филм?!“. Димитър Камбуров поставя въпросителен знак и удивителна.

В началото се натъжих, като видях удивлението и пунктуацията на Димитър Камбуров. Чух един глас от нашата малка страна, който мисли за нас като за „малки хора. Историческите потисничества, упражнявани върху народа ни от големите нации, са интернализирани и трансформирани в чувство за малоценност и съмнения в собствената ни стойност: не може да сме достойни за такава чест. Димитър Камбуров продължава да определя нашата страна като „малка“ и „пренебрегвана“ на много места в статията, а към края ѝ слага окончателен етикет: „бялото поле на културната карта с името България“. Това възприятие на България е в рязък контраст с едно от основните послания на филма, изразени много ярко от Рана Дасгупта, международно признат и награден писател и есеист от Великобритания и Индия, един от участниците във филма, който казва: „За мен ключовата гледна точка към България е това, че тя не се намира някъде другаде. Променената перспектива, която България ми дава, ми помага да пренаредя мисленето си за център и периферия“.      

Тъжното мастило на комплекса за малоценност е видно в цялата статия. Например два пъти Димитър Камбуров споделя разочарованието си, че кинематографистката Андреа Саймън, която той познава, очевидно не е обърнала внимание на собствените му идеи за това какво трябва да е съдържанието на филма и как трябва да бъде направен. За съжаление, споделя авторът, „Виждам, че не ме е послушала“. Тук комплексът за малоценност показва обратната си страна – нахалство и арогантност. За кого се мисли Димитър Камбуров? Какво му дава право да смята, че е редно да дава акъл на един творец/кинематографист как да изгради творбата си?  

Докато комплексите за малоценност на Димитър Камбуров не са от обществен интерес и важност, неговата статия развива конструкция, която разкрива проблем със сериозна обществена значимост: антисемитизъм. Конструкцията на статията е обобщена от автора в едно изречение: „Този американски филм би бил невъзможен, ако героят му беше просто българин със същите качества, постижения и заслуги“. В неговитe очи „Изкуството е оръжие не е нищо друго освен филм за един евреин, направен от една еврейка: „Завръщането у дома на Вагенщайн и Саймън“. И кой е този дом? Димитър Камбуров го определя ясно: „лоното на еврейството“. Докато етническият произход на Анжел Вагенщайн е важна част от историята на живота му, представена във филма, откъде Димитър Камбуров знае какъв е специфичният етнически произход на американската режисьорка? Тя е творец от многоетническа нация. Нека му се доверим и приемем, че американската режисьорка е действително от еврейски произход. Направила е филм за български евреин, антифашист, виден сценарист и писател. И какво от това? Защо Димитър Камбуров го проблематизира и щеше ли да го направи, ако етническите произходи на участниците бяха други, да речем френски или немски? В чест на еврейския хумор (не, не съм еврейка, обикновен филолог) нека цитирам едно еврейско определение за антисемита: човек, който мрази евреите повече, отколкото е необходимо. Възприятието на Димитър Камбуров на Анжел Вагенщайн като по същество не-българин, който няма как да е представител на българската история и дух, е типична расистка конструкция, описана в международни правни документи.

В „Изкуството е оръжие Анжел Вагенщайн говори за „комшулука, тази наша уникална турско-българска дума. Той обяснява нейното значение от времето на своето детство и младост (20-те – 40-те години на ХХ век) в родния си град Пловдив, в красивата ѝ дуалност на метафора и конкретен материален предмет: „Съществуваше понятието „комшулук“. Това е турска дума. Буквално преведено, „комшулук“ значи „добросъседство“. Но има и друго значение думата „комшулук“. Това е тая вратичка в дуварите, в стените, която свързва дворовете. Единият двор е на турчин, другият на евреи, третият е на българи, на арменци“. Това е същността на Анжел Вагенщайн, това е България, за която се е борил цял живот, до днес. И къде се намираме като нация сега през 2017 г., XXI век, обществено отразени в статията на Димитър Камбуров, публикувана от Портал Култура, водещото национално издание, формиращо обществено мнение по въпросите на културата, изкуството и обществото?

ANGEL WAGENSTEIN: ART IS A WEAPON Trailer from Arcadia Pictures on Vimeo.

Димитър Камбуров окачествява „Изкуството е оръжие като откровен жест на „ционистки културен супрематизъм“ и продукт на „световната еврейска солидарност“. Обвиняването на евреи в „ционизъм (означава подкрепа на държавата Израел) е един от примерите за изява на антисемизъм в обществения живот, даден от Парламентарната комисия на Европейския съюз по антисемитизма, както следва: „Обвиняването на еврейски граждани в по-голяма лоялност към Израел или към предполагаемите приоритети на евреите по света, отколкото към интересите на техните нации. (EU Parliament Working Group on Antisemitism, Working Definition on Antisemitism, 2017; http://www.ep-wgas.eu/about/mission/).        

По отношение на „мрежaта на световната еврейска солидарност“ на Димитър Камбуров, с която той обяснява единствената възможна причина за съществуването на филма, запозната съм с факта, че след промените книжният пазар в София се наводни с литература за еврейската конспирация. Книжни рафтове и маси са наредени с разсъжденията на чужди и местни автори по темата, в съседство с издания на Mein Kampf на Хитлер. Но запознат ли е Димитър Камбуров с това, че „стереотипни обвинения към евреите като такива или относно мощта им като колектив – например, но не само, за мита за глобалната еврейска конспирация или за евреите като контролиращи медиите, икономиката, правителствата и други социални институции, също е дадено като пример за антисемитизъм в обществения живот от Парламентарната група на Европейския съюз? Аз не съм правен експерт, но Портал Култура сигурно има адвокати, които могат да направят оценка, включително за това къде стоят границите на отговорност между изданието и публикувания автор.      

Антисемитизмът и фашизмът не са въпрос на мнение, те са международно доказани престъпления. Като смел млад мъж, Анжел Вагенщайн се включва в българската въоръжена съпротива срещу тези престъпления, с голям риск за живота си. Разбирането на Димитър Камбуров за тази част от биографията на Анжел Вагенщайн води до етикета „терорист. Тук той се завръща към дома на езика, използван през 40-те години на ХХ век от българските фашистки власти, официални съюзници на Хитлер. Но Димитър Камбуров не спира дотук. Продължава с тежко обвинение към Анжел Вагенщайн относно „съучастието му в клеветническото фабрикуване на доказателства за нуждите на процеса срещу Никола Петков“. И обвинява филма в премълчаване на този факт. Отново казвам, аз не съм правен експерт, но дали Димитър Камбуров е подготвен със сериозни доказателства, които могат да подкрепят обвинението му в съдебно разглеждане по случай на клевета? Ако Димитър Камбуров вярва в своите обвинения, защо се е съгласил да допринесе към филма за Анжел Вагенщайн с преводи и т.н., за което режисьорката Андреа Саймън му благодари в кредитите на филма? Защо чака толкова дълго време и използва статията за филма като възможност да хвърли публично правни обвинения? Поради честност и принципност, излизащи на повърхността чак сега? Не е убедително.        

Аз съм преводач на английски на два романа на Анжел Вагенщайн в партньорство с Елизабет Франк, носител на литературната награда Пулицър, професор по литература и един от участниците във филма. „Сбогом, Шанхай беше публикуван през 2007 г., а „Петокнижие Исаково през 2008 г. в Ню Йорк от Other Press, уважавана издателска къща. Преведох двата романа, защото са чудесни и исках да ги споделя със света. Много от моите колеги филолози в София също обичат романите. Те са широко-мащабни панорами на историята на света през ХХ век, представена чрез интимните и вълнуващи истории на евреи, украинци, поляци, руснаци, германци, японци, китайци и други хора. Имам колекция от повече от 20 положителни коментари за романите, публикувани в американската преса, които сравняват Анжел Вагенщайн с Ярослав Хашек и Шалом Алейхем, наред с други световни писатели. Влизала съм в обществени библиотеки в Ню Йорк и Вашингтон, на чиито рафтове съм виждала книгите на Анжел Вагенщайн. Говорила съм с непознати хора в метрото в Ню Йорк, които са чели романите му и са силно впечатлени. Получавала съм писма от известни американски писатели, които изразяват възхищение от романите.

Димитър Камбуров характеризира романите на Анжел Вагенщайн като „мемоарни романи на еврейска тематика“. Твърди, че те са останали неразпознати за българската аудитория, докато в същото време са преведени на много езици и са получили три международни награди. Как е възможно? Може да познаете – само поради онази мрежа на „гобалната еврейска солидарност“. За съжаление на Димитър Камбуров това не се отнася към преводите на английски, защото преводачката тук не е еврейка. От статията не става ясно дали Димитър Камбуров е чел романите. Съмнявам се. В неговите очи романистиката на Анжел Вагенщайн след промените не е нищо друго освен „познатото“ (за кого?) „завръщане към произхода“. Има предвид етнически произход, еврейски. Дали Димитър Камбуров разбира, че Анжел Вагенщайн нямаше как да продължи работата си като сценарист след промените, защото в началото на 90-те години българската филмова индустрия стана мъртва, студен труп? Погребението беше последвано от демократичната капиталистическа приватизация на студио „Бояна, където днес американски филмови продукции, холивудски звезди и прочие, снимат за по-евтино.  

Не искам да разглеждам в детайл многобройните пластове на себеомраза, невежество, високомерие и злоба, присъстващи в статията на Димитър Камбуров. Те засягат негови лични проблеми, които нямат обществена значимост. Ще дам само няколко примера. Димитър Камбуров казва, че българската комунистическа система е нанесла непоправими поражения върху „социалната тъкан и интелектуалния капацитет“ на нашата нация. Моля, забележете, че тук той говори за системата, в която самият той е отраснал и се е образовал, от началото до университета. Димитър Камбуров нарича Анжел Вагенщайн „никой“ за предпенсионните поколения на България. Вижда го като „герой при залез“, намеква за сенилност и го характеризира като човек с „маниакално его и безмерен нарцисъм“. Тези възприятия и разбирания, отново, са отражения на лични проблеми и не са от обществен интерес. Същото се отнася и за булевардния му стил на писане. Лексикалният му багаж съдържа следното описание на България: една едва „назнайнава“ страна. Глаголът „започне за него е „почне. Избира да се заяжда с преводачите на филма относно превода на една фраза: „политическо действие като „political morality. Поздравления, колеги преводачи, за сполучливия смислов превод на фразата, а не просто буквален превод, явно предпочитан от Димитър Камбуров.

Тук ще спра с тези скучни работи и ще ви помоля да погледнете това, което е наистина важно – финалното заключение на Димитър Камбуров по отношение на документалния филм. Той започва с колеблива мисъл относно това как може би е „по-хубаво еврейско-американски филм за А. Вагенщайн и България, отколкото никакво нищо за никого от бялото поле на културната карта с името България“. Следва категоричното му заключение: „Не мисля така“. Пак в чест на еврейския хумор, нека приведа цитат: „Мнението е като задника, всеки си има по едно. Но хуморът, за съжаление, не е приложим към случая на Димитър Камбуров, защото антисемитизмът не е форма на мнение, той е престъпление. Расистката реторика и фашистките афилиации, съпроводени с кърваво насилие и убийства, в момента набират сила в Съединените щати, където Димитър Камбуров се появява от време на време, като човек на свободна практика. Предполагам, че тези явления му дават кураж, както и среднощните декламации на неонацистите в град Шарлотсвил, щата Вирджиния: „Евреите няма да ни изместят! Но в България – страна, призната от международната общност като исторически герой в съпротивата и с по-добър разум, неолитните драскулки на Димитър Камбуров би трябвало да са No pasarán! Kaкво е вашето мнение?    

Деляна Симеонова е филолог, преводач на Ангел Вагенщайн на английски език, жител на щата Ню Йорк, САЩ.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели