/Поглед.инфо/ На „Позитано” 20 не ме чуват, но не съм обиден.

Интервю за “Ретро”, автор Симо Русев

- Г-н Миков, как от малката Кула се стига до голямата политика?

- Кула е малко градче, което е на 12 км от сръбската граница. Там съм отрасъл, там завърших и гимназия. Това обаче е градът на художника Александър Поплилов, на писателя Йордан Вълчев, на министър-председателя Димитър Попов. Димитър Попов и баща ми са били съученици и в училище, и в гимназията, преди да се разделят пътищата им. Димитър Попов отива в Юридическия факултет, а баща ми – в Икономическия на Софийския университет.

- Какво беше детството ви, не ви ли тежеше пионерската връзка, бригадите?

- Имах разкошно детство. С особен сантимент си спомням бригадата в 10. клас. За едно лято успяхме да прокараме каналите за осветлението на парка до крепостта, която е символ на града. Много от тези мои съученици после станаха лекари, инженери. Осветлението се направи с техния труд. Днес всичко е запустяло. Стърчат само пилоните на лампите. Спомням си и бригадите в университета, оттам ми останаха много приятели.

- Как стигнахте до София всъщност?

- Покойният ми дядо, който е учител, завършил Ломското педагогическо училище, все ме съветваше да кандидатствам в Софийския университет. Докато майка ми Венета, която беше учителка по история, смяташе, че трудно ще се състезавам с ученици от езиковите и математическите гимназии на големите градове. Съветваше ме да пробвам в друг университет. До 10. клас ходех на школи по математика, защото тогава беше модерно да се кандидатства или инженерство, или медицина. Обществените специалности не бяха много престижни. Но дядо ми, селският даскал, всяка година ме абонираше за списание „Родна реч“ и за вестник „Литературен фронт“. Това ми беше подаръкът от него за Нова година. Оттогава е и интересът ми към обществено-политическата литература. Така кандидатствах в университета. Приеха ме от първия път история. Учих я две години. Втората година се прехвърлих право и го завърших. Там, в университета, бяхме в един отбор по баскетбол с Краси Минев, с Вили Лилков.

- Осиновила ви е леля ви, защо?

- Леля ми Йорданка Цокова е юристка. Била е прокурор. Отдавна е пенсионерка. Тя е сестра на майка ми. Понеже нямаше деца от брака си, точно преди да навърша пълнолетие, ме осиновиха с вуйчо ми с т.нар. непълно осиновяване. Това означава, че запазваш имената и връзката с родителите си. Това даваше възможност за софийско жителство. По-късно спечелих конкурс в университета, така че проблемът отпадна. Благодарен съм и на вуйчо ми, който си отиде от тоя свят, и на леля ми. С нея се виждаме често. Помагам, грижа се за нея. Около тази история имаше много спекулации. Още като ученик в малкото градче имаше много приказки и злословия. Това продължи и когато влязох в политиката.

- Как се заразихте от социалистическите идеи?

- Дядо ми по майчина линия е социалист, комунист. Той е бил първият шеф на околийската просвета след 9 септември. Още в Ломското училище се е заразил с тия идеи. Бил е заедно с Фердинанд Козовски и с други социалистически дейци. Той ме зарази. Говореше ми често за това. Майка ми също е член на БСП. Фамилията на другия ми дядо са от земеделците на Стамболийски. Баща ми също беше земеделец. Дойде обаче 10 ноември и като се поогледах, тъкмо бях станал член на БКП, видях, че и партийният секретар, и комсомолският ми секретар, лека му пръст – Стоян Ганев, стоят на Кръглата маса от другата страна. Така с колеги от университета, с приятели решихме, че трябва да сме последователни, че това е нашата партия и нашата идея. Самият аз вярвам в идеята за по-справедлив и солидарен живот.

- Бяхте вътрешен министър, какво ви вкара в системата на МВР?

- В МВР попаднах, след като бях две години и половина председател на парламентарната група след 2005-а. Тогава имаше сериозна криза в това ведомство, спомняте си пролетта на 2008 г. Нямаше много желаещи да седнат на този горещ стол. Като председател на ПГ на “Коалиция за България” в тройната коалиция – позиция, по-висока от министерската, променихме два пъти Конституцията. Успях да убедя партньорите – НДСВ и ДПС, а и други групи от опозицията, за нуждата от инспекторат, което беше отчетено от ЕК като сериозна стъпка в реформата в системата на правосъдието. Тогава беше прието Народното събрание да има самостоятелен бюджет. Затова г-н Иван Костов ме обвини, че въвеждам парламентарна диктатура.

- Трудно или лесно ви се удаваше ролята на председател на Народното събрание?

- Бях председател на парламента, когато мнозинството беше 120 от 240. Спомняте си излизанията, бойкота на пленарните заседания. Опозицията работеше не с политически тези, а с техническо проваляне на кворума. Беше доста сложно. Имаше и друга трудност – заместник-председателите бяха само двама. ГЕРБ и “Атака” отказаха. Това беше крайно деструктивно поведение. На инат. Няма друг такъв парламент след 1990 г. Целта беше да се свали правителството на Орешарски. Улицата беше под прозорците на парламента.

- Защо се случи “белият автобус”, защо тогава хората протестираха срещу заема от 1 милиард на Орешарски, а по-късно никой не излезе срещу заема от 16 милиарда?

- Имаше сили, които искаха да свалят правителството на Орешарски. Те бяха и парламентарни – в лицето на ГЕРБ, и извънпарламентарни. Най-вече представителите на градската десница.

- Мит ли е, че многодневните улични протести са се хранели с парите на Сорос?

- Не мисля, че парите на Сорос са мит. И то не само в този период. То е публично ясно във финансирането на много неправителствени организации в последните 25-26 години.

- Как стана издигането ви за председател на БСП?

- Бяхме в криза. Беше лятото на 2014 г., след загуба на европейските избори, която доведе до оттегляне на ДПС от управленския формат. Кърджалийското кафе и не само. БСП беше консумирала тежки негативи от управлението. В този сложен период бях издигнат от много организации. Представял съм си всичките трудности. А и ръководех партията с Национален съвет, избран при предишния мандат, затова трябваше много такт. Спомняте си, че тогава също минахме през балотаж. Аз бях първи, втори беше Драгомир Стойнев, трета беше Нинова. И на проведения балотаж аз спечелих. Тогава кандидат беше и Мая Манолова.

- Колко е истината в твърденията за купуването на председателското място?

- Самият факт, че съм се кандидатирал и съм спечелил, показва как съм се отнесъл към това. Имаше такъв случай. Но такива неща обикновено не могат да бъдат доказани, затова не отдавам такова значение. Така или иначе – приех номинацията и спечелих подкрепа от конгреса. Така се сложи край на този опит за покупко-продажба. После беше трудно, защото партията трябваше да направи промяна в курса. Трябваше да се поеме ляв курс. Минахме през избори, които бяха сложни заради всичките негативи от участието ни в предишното управление. И там взехме 39 мандата. Горе-долу в рамките на това, което взимаме, когато излезем от управлението. Така беше и през 2001-ва, и през 2009 г. БСП трябваше да върне доверието на хората като автентична лява партия, а не като част от неолибералната парадигма, в която социалдемократическите партии обикновено отстъпват от редица свои базисни принципи, за да участват във властта. А след време се вижда, когато загубят властта, че са загубили и обществената подкрепа, и подкрепата на техните членове и симпатизанти.

- Какво от това, което правехте, не бе разбрано от социалистите и на “Позитано” 20? Чувствате ли се обиден от това, че не спечелихте лидерското място на последния конгрес?   

- Не, най-малкото това може да ме обиди. По-добре да загубиш честно и почтено, отколкото да спечелиш с договорки, които после те правят заложник на определени интереси, които в никакъв случай не са политически. Може би хората нямаха търпение. Може би активът на партията искаше много по-бързо да получи победа и участие във властта. Аз смятах, че първо трябва да изчистим политическата платформа. Да се докажем в опозиция като автентична лява партия. Да намерим съюзници. Неслучайно бе създадена и най-широката възможна лява коалиция – „БСП-лява България”. Колкото и да се твърди, че няма ляво и дясно, даже западните политолози казват, че тези, които го твърдят, са десни. Има ляво и дясно, има интереси на капитала, има интереси на труда. Има експлоатация. Много хора го разбират, когато опре до заплащането на собствения им труд, когато опре до неплащане на изработеното от тях.

- Нинова отстранява ешелона партийни дейци, които са отпреди нея в партията, хора законотворци и конституционалисти – и вас, и Янаки Стоилов, и Атанас Мерджанов. Същевременно твърди, че ви чува, че не сте елиминирани. Чуват ли ви?

- Категорично не ни чуват. И не е въпросът толкова до хората. Въпросът е, че постепенно решенията от онзи конгрес, на който тя беше избрана за председател, които бяха приети единодушно, се ревизират. И не става дума само за прогресивното данъчно облагане. Коалицията беше свита. Беше премахнато “Лява България”, което очертаваше политическия профил. В здравеопазването – за необходимостта държавата да запази доминиращото си участие в осигуряване на това право. А частният бизнес да се развива в сферата на по-доброто здравно обслужване. Постепенно това отпада от дневния ред. По същия начин стои въпросът за мажоритарната система. На последния Национален съвет аз попитах кое налага ние да поставяме въпроса за смесена система – с пропорционален и мажоритарен елемент, след като е очевидно, че ГЕРБ сам не може да прокара мажоритарната система, за която са гласували хората на референдума. Кое налага да хвърляме този спасителен пояс на ГЕРБ. Не получих ясен отговор. Смесена система имаше през 2009 г. Само че не беше 50:50. Беше 31 едномандатни района и останалите 209 се разпределяха пропорционално. Опитът оттогава показва какво изкривяване може да се случи в парламентарното представителство. През 30-те години леви депутати са вкарвани в трудови лагери, защото са водели митингите и шествията против мажоритарната система, която дава редица предимства не само на най-големите партии, но и на локалната олигархия.

- Заради тези ваши аргументи ли ви създадоха образа на лидера, надигащ бутилка “Социалистическо пиво”? И не е ли в някакво опиянение в момента ръководството на БСП?

- Това е лесна атака. Там нито може да оспорваш, нито може да опровергаваш. Единствено страдат твоите близки – децата ти, родителите, приятелите, които знаят, че това не е истина. Това е лесно за внушаване. А иначе смятам, че “Социалистическо пиво” беше една чудесна идея. Една добре премислена рекламна стратегия, която даваше свеж и автентичен полъх на левицата. За нормални, живи хора. Но човек трябва да е наясно, че когато влезе в политиката, особено по високите етажи, може да чуе много неистини за себе си. Може да прочете небивалици.

- Как възприемат атаките срещу вас именно най-близките ви хора – децата ви?

- Имам син и дъщеря – Венелин и Лора. Слава богу, успях да ги опазя от публично експониране. Когато станах председател на Народното събрание, месец и половина преди това дъщеря ми дойде вкъщи и каза, че със сина на Деян Донков са успели в класа да спечелят правото те да рецитират “Аз съм българче” за 24 май. Идвали от телевизията. И аз реших, че става дума за детско телевизионно предаване. Няколко дни след като ме избраха за председател на парламента ми връчиха и поканата за честването на Деня на славянската писменост и култура. В нея пишеше – “Аз съм българче” в изпълнение на Лора и на сина на Деян Донков. Беше ми странно. Въобще не знаех, че точно те ще рецитират пред Народната библиотека. И си викам: “Сега всички ще кажат – тоя пък кога стана председател на Народното събрание, кога уреди щерка си да рецитира?”. И както вървеше шествието с Фандъкова и Плевнелиев начело, първата ми работа, като се присъединихме към тях, беше да кажа: “Абе, да ви кажа, че нямам общо. И като я слушам Лора, дано не се издъни”. Беше ми свито сърцето, но тя се представи чудесно. Иначе децата са си като всички деца.

- Не са ли в чужди училища и зад граница, както е типично вече за децата на политическата класа?

- Не, учат в кварталното училище, в махалата. Изпитваме всички минуси и плюсове на българското средно образование.

- Какви са заниманията ви, с които си почивате?

- Обичам да си ходя в Кула при майка ми. Напоследък се занимавам с градинарство, без това да ми е хоби. Занимавам се с филателия още от дете. Баща ми ми остави една много сериозна колекция. Опитвал съм се в годините, колкото мога, да я попълвам. Филателията е нещо, с което можеш да избягаш от ежедневието и да научиш много. Продължавам да чета политическа и юридическа литература. Обичам хубавата музика. Тези дни слушах прекрасен концерт на оркестъра на Мариинския театър с гениалния Валерий Гергиев.

- Не сте прекратили навярно академичните си занимания?

- Да, върнах се в университета. Всъщност в момента ползвам отпуската, която имам отпреди 1997 г. Смятам да продължа с наказателното право. Няма да се откажа и от политиката. И ще заявявам позиции, когато някой ме пита.