/Поглед.инфо/ Най-общо казано, митът е устойчиво предание, което обикновено не се основава на реални събития и явления. В него може да се съдържа някаква достоверност, но тя е повече като предполагаема възможност, а не като безспорно доказан факт. Понеже носи в себе си възможност и изразява непомръкваща надежда и упование, вяра във всемогъществото на съдбата или дори на отделната, но непременно изключителна личност, митът е устойчив и се предава от поколение на поколение, от епоха на епоха.

Никой не търси реални и конкретни доказателства за това дали съдържащото се в мита се е случило – важното е, че няма и доказателства, че не се е случило. Т. е. той е една неопределена и имагинерна истина за също такава неопределена и имагинерна реалност. Такива са и съвременните митове. Те са много, защото времето тече бързо, трупат се събития, извършват се промени и човек няма възможност да помни и проверява фактите. Повтаряш едно и също, измислено защото е лесно и удобно, и толкова – пък дали е вярно, няма значение. Различното е, че не са поетични, а са груби и некрасиви.

Митове колкото щеш – особено в политическия живот. Българската политика съществува комай единствено в митовете. Без тях би била твърде скучна, елементарна, като на длан, а и логична, та дори и честна. Самата тя е мит.

Един от повтаряните до втръсване е митът за провалите на БСП във властта. Привидно той почива на истина: след 1989 година БСП три пъти печели парламентарни избори, управлява сама или в коалиция, но мандатите й биват или предсрочно прекратени или завършващи с дълги и постоянни критики, протести, обсади на парламента, след което виновно и катастрофално губи следващите редовни или предсрочни избори и трудно се съвзема. И най-чудното, което аз поне не мога да си го обясня, тя вярва, че се е провалила. Сама си внушава, че грешала прекалено, като не е изпълнила предизборните си обещания и не е следвала идейно-политическите си принципи. Това и днес се повтаря от новите лидери на левицата, като произнасят заклинания, че сега е друго време, друго ръководство, други хора и те в никакъв случай не ще допуснат отново да се случат предишните грешки. Онези преди нас грешаха, а сега ние ще покажем, че е възможно БСП да не се проваля и ще се разсее злокобният мит.

Ако се задълбочим над фактите от времената, когато БСП е управлявала, едва ли ще изровим нещо повече от това, че левицата се е коалирала с ДПС и това й е нанесло огромен морален удар. Но БСП се съюзи с ДПС, най-напред защото твърдо следваше изработената още от Георги Първанов линия на осъществяване на социално-либералния модел на обществено и икономическо устройство на държавата (партията възприе убедено този модел – за какво нарушение на принципи тогава става дума), а след това и защото просто нямаше с кого другиго да управлява заедно. Но и при т. нар. „тройна коалиция” (какво нелепо название), а и по-късно, когато премиер бе Пламен Орешарски, бе провеждана (криво да седим, право да съдим!) лява, доколкото условията позволяваха, социална политика, увеличиха се пенсиите и социалните помощи; постигнат бе ръст на брутния вътрешен продукт, намаление на външния дълг, а и на безработицата, започна изпълнението на сериозни инфраструктурни проекти. Не само не правилно да се говори за провал, но трябва да признаем безспорните успехи на това управление. Въпреки това и двата пъти властта бе разклащана, компрометирана и демонизирана, а Орешарски предсрочно сложи пълномощията си на министър-председател. Причините за „провалите” обаче са външни, а не защото БСП е провеждала (по свое желание или по настояване на коалиционните й партньори) дясна политика и е изменяла на лявата си идентификация – както твърдят либералните политолози и политици. А и както охотно повтарят от БСП. Спомнете си протестите от платени от чужди фондации „умни” протестиращи, окупациите на СУ „Св. Климент Охридски”, на улици, площади, зоната около Народното събрание. В столицата се шумеше, но в провинцията бе тихо и спокойно. Спомнете си как чужди посланици се произнасяха по ситуацията в страната, как съветваха тогавашната опозиция, как я окуражаваха и връзваха ръцете на властта, за да я направят безсилна и я принудят да се предаде. Нима не е показателно, че в самия край на управлението на Орешарски дори в страната ни спешно довтаса известен американски сенатор, за да спре проекта „Белене”, което малко преди това правителството задвижи. Още същия ден обаче то подаде оставка именно под натиска на този сенатор, а и не само на него.

Но дайте да се запитаме: нима десните партии и техните правителства са управлявали по-добре от БСП? Или са направили повече от нея за доброто на българите? Та всички те, особено двете правителства на Борисов, напълно се провалиха и се опозориха със своята антисоциална и антинационална политика, със своя про европейски слугинаж.

Не левицата, а десницата се проваля в управлението на държавата, защото идеологията на десницата е противонародна, нечовешка, предателска и насочена към унищожаването на нацията и националната държава. И защото десните нито са подготвени, нито притежават умения да управляват. Те са способни единствено да разрушават, да грабят и трупат печалби за себе си. В това не може да има никакво съмнение.

Затова БСП трябва най-сетне да се отърси от този комплекс и да погледне с трезви очи собствената си близка история, за да не лъже себе си и се омаломощава със самобичуване и чувство за вина. И да предава този унизителен комплекс върху членовете, симпатизантите и избирателите си. Още повече че сега евентуалният натиск отвън няма да е толкова силен и груб, за да стимулира напреженията, на които бяха подлагани предишните социалистически правителства. Натискът сега ще е от медиите, където левицата почти няма влияние и не е в състояние да им въздейства така, както им въздейства десницата. Има какво да се направи, за да се изолират факторите, породили и пораждащи и сега пречки и трудности пред левицата – в това число и такива, които са свързани с кадровото обезпечаване, пропагандата сред обществото, тежкото материално и духовно наследство, оставено от Борисов и министрите му. Доколкото у Борисов и ГЕРБ има нещо духовно.

С болка в душата и с ръка на сърцето ще кажа: не съм сигурен, че този път левицата ще успее да управлява добре и в интерес на обществото и нацията. Защото виждам, че не осъзнава реалностите днес и не е подготвена да върши онова, което историята й повелява. Несъмненият и неизбежен успех на предстоящите избори ще й даде енергия, ще й вдъхне самочувствие, но е възможно да главозамае и заслепи нейното ръководство. Програмата на бъдещото ляво правителство не бива да повтаря сляпо управленската програма, приета на последното заседание на партийния конгрес, защото ще се изкриви посоката и ще се отстъпи от социалния характер на лявата власт. Сега е крайно нужно да се отрече изцяло моделът на ГЕРБ, но не само в икономическата му част или във външнополитическата област, а най-вече като човеконенавистен, арогантен и просташки модел на принизяване и унищожаване на човека, нацията и националната държава. Това няма стане само с въздигане на икономиката и данъчната политика. Дори и с повишаването на доходите. Трябва да се смени моделът в здравеопазването, образованието и културата, но не просто като се увеличават парите са тях, а с качествено ново отношение към тези сфери. Дух и човещина са необходими в бъдещата лява политика, а не прагматизъм и грижи за бизнеса.

С една дума – задължително е да се отрече с думи, но още повече с практически действия неолиберализмът и да се работи по създаването на нов модел на общественото устройство, съобразен с националните традиции, българския дух и начин на мислене.

И в духа на новото следлиберално време.