/Поглед.инфо/ Какво ли е усещането, когато твое произведение излиза от печат? Фактите ли водят автора през основаната на документи история, или неговите чувства? За тези и други неща си мислех на излизане от книжарница «Гринуич», където бе представянето на «Атентатът 1925. И се отвориха портите Адови» - последната творба на Велислава Дърева. Доколкото мога, следя изявите на именитата журналистка и публицистка. Допадат ми нейният хъс да се добере до истината и стилът й, съчетал точен изказ и сдържана, но искряща емоционалност. И макар да съм в ролята на обикновен читател, ще си позволя волността да потвърдя, че винаги е полезно да чуеш мнението на човек, който е видял много и се старае да защитава принципите си.

Още не съм прочел споменатата книга, сега желая да нахвърля на хартия впечатленията си от чутите изказвания на литературната среща.

Наистина идеологията на фашизма е проста – тя предлага лесни и действени решения, такива, че дори последният кютюк да си обясни световното положение и да поеме грижата по оправянето му в своите ръце. Никакви сложни въпроси, научно обосновани теории и морални ценности. Може би това е една от причините пагубните убеждания да увлекат мнозина по целия свят. Между другото, скандинавците още преди немските си съмишленици, някъде в двайсетте години на миналия век, почват да прилагат програми за изчистването на обществото от непълноценни елементи.

Що се касае до българския фашизъм – опитите да се оспори неговото съществуване е кощунство спрямо паметта на жертвите и борците за демокрация. Изобщо, странни типове се мяркат сред родната интелигенция – изкривяващи действителността, газещи по кървавите доказателства. Не умни глави, а исторически хиени. И не е важно как ще се нарече криминалният режим, донесъл безброй беди на нашето отечество: прогермански, монархофашистки или легионерски, защото названието не променя същността му.

Винаги съществува избор как да постъпиш – доброто ли да приемеш, или злото. Така е било и тогава, същата дилема тегне ежеминутно и над нас. Среден вариант няма, защото бездействието пред грешното не те прави по-малко виновен за случващото се. Не им трябва на нашите мекосърдечни съвременници да оплакват престъпниците от онова време – слава Богу, по-голямата част от тях си е получила заслуженото! Колкото до избегналите възмездието – те накрая побеждават, поне у нас.

Като че ли разломът в българското общество, разделил ни на жертви и недосегаеми властимащи, се е образувал много преди 1925 година. Освобождението не носи голямо облекчение на обикновения народ – на всеки осем – десет години избухват войни, междупартийните дрязги редовно преминават в кървави сблъсъци и преврати, преживяваме две национални и няколко икономически катастрофи. Виновни за нестабилността са новоизпечените първи люде на младата държава. Мнозина от кръга им са живеели охолно и по турско, а когато получават властта, почват да си играят с нея така, както са се научили от бившите поробители – без мисъл и милост към онеправданата рая.

Известно социално умиротворяване и обединяване настъпва едва след края на Втората Световна война. Ала с преврата в 1989 год. започва реставрацията на стария режим. Наследниците на онази уж победена и забравена сган отново изпълзяват най-отпред... Очевидно внучетата и техните съмишленици не са по-свестни от своите предци, щом набързо ни вкараха в трета национална катастрофа (как другояче може да се нарече разрухата, в която живеем?).

За почти век и половина нашето общество не е придобило инстинкт за самосъхранение. Липсва система за филтриране на кадрите. По-рано социумът е оцелявал, защото е разполагал с повече жизнени сили, съществували са морални норми и идеи за развитие. Сега той сякаш се крепи единствено от набраната отпреди инерция.

Не на място прозвуча изказването на присъстващия на литературната среща депутат, че са проява на неофашизъм стремежът да имаме силна родина и привързаността ни към изконните народни и христиански ценности. Е, всеки има право да бъде глупав. Тъжното е, че фанатиците на глобалсоциализма, които се готвят за избори, нямат нищо общо с нашите интереси. Иначе, именно като фашисти се държат знайните и незнайни брюкселски чиновници, изискващи сляпо подчинение от 513 милиона човека на европейския континент. Членството в ЕС не може да бъде цел или идеал за никой народ, защото носи преди всичко загуба на суверинитет и обезличаване. Толкова по този неприятен въпрос, тъй като рискувам да се отклоня от темата.

В наше време не се ли открехват пак портите адови? За кого ли? Накъде ще поемем, зависи единствено от нас. Все пак, винаги съществува избор как да постъпим – доброто ли да приемем, или злото, нали така?


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели