/Поглед.инфо/ Законът е натоварил нас педагозите да носим отговорност за здравето и живота на децата. За мен като учителка, а предполагам и за всички колеги, най-важната от всичките ми ежедневни задачи, е да опазя живота на възпитаниците си.

Преди преподаването, преди възпитаването, преди написването на поредния доклад или справка, това е най-важна отговорност. И затова всеки ден учителите отиваме на работа със страх - със страх за живота на друг. Ние не се безпокоим от това, че ще бъдем нападнати с юмруци и ритници. Изтърпявали сме ги. Безпокоим се от това, че не можем да предвидим детските действия, за да ги предотвратим. Ще илюстрирам този страх. Своенравна 11-годишна ученичка, преди да замине през пролетната ваканция на зелено училище с учителите си в крайграничен град, успява през Фейсбук да се свърже с местни младежи. Целта на девойката е да се забавлява. За кореспонденцията с младежите не знаят родителите, не подозират и учителите, с които детето пътува. В градчето се осъществява срещата на тийнейджърката с момчетата, между които има и мъже над 18-годишна възраст, но по една щастлива случайност ръководителят на групата вижда рандевуто от терасата и се намесва светкавично. Бихте ли ми казали, кой щеше да носи наказателна отговорност, ако тази ученичка бе отвлечена? Или пък изнасилена? Учителят, ще кажат всички, въпреки че той няма как да стои до всеки ученик, във всяка хотелска стая. Камо ли да има достъп до Фейсбука на всеки. Питам се дали при нещастен инцидент някой ще се сети да потърси сметка и на родителите за слаб родителски контрол? Защото отговорността за децата, техните контакти, действия и постъпки трябва да е преди всичко семейна, а след това училищна.

Съвременният български учител има и други страхове. И те са свързани с родителите и с техните неадекватни реакции - напоследък семействата на някои деца се превърнаха в проблем, по-сериозен от този на самите деца. В елитна столична гимназия миналата учебна година ученик заспал в час. Преподавателят и останалите гимназисти забелязали това. Учителят тупнал с тетрадката по чина, за да събуди младежа. Той се сепнал и, разбира се, почувствал се неудобно. На другия ден обаче родителите на сънливеца се жалвали официално, че преподавателят е стресирал тяхното дете и го обвинили, че неговата грубост може да доведе до сериозни здравословни проблеми. Изводът за всички учители е, че трябва да внимават как събуждат учениците от сън, за да не пишат после обяснения. Случката е забавна, но и показателна. Ако моят син бе заспал в час, щях да се запитам какво е правил цяла нощ и защо е бил толкова уморен? И тук отново опираме до родителския контрол. Знаят ли майките и бащите какво правят децата им? Преди няколко години направих изследване за дипломната си работа на тенденциите за изграждане на зависимост при 10-годишни деца от Интернет, компютърни и видеоигри. Анкетата бе анонимна. Оказа се, че 25% от обхванатите ученици са стояли посред нощ пред монитора съвсем необезпокоявани от родителите си, за да се отдадат на любимото занимание. Специалистите посочват, че децата със среднощни волности пред компютъра са разсеяни, с ниска концентрация, раздразнителни, а прагът им на търпимост много нисък, откъдето идва и агресията им.

Всеки учител се страхува за децата. Всеки от нас се страхува и от децата - по-точно от проявяваната от тях агресия. Защото в училище ние носим отговорност не само за своите, но и за техните действия и постъпки.

Агресията при учениците в училище и извън него стана такова ежедневие, че не ме впечатли дори статистиката, която МОН оповести в началото на тази година. Образователното ведомство изнесе информация, че случаите на физическо насилие в българските училища за 2016 година са били 2270, а тези, в които е бил използван вербален тормоз – 2700. От министерството уточниха още, че статистиката им е от официално регистрирани сигнали. Експертите смятат, че има още много случаи на тормоз, но за него не са подадени жалби от родители. И това е напълно вярно.

Аз няма да преповтарям и да нищя драстичните случи на посегателство от страна на ученик върху учител заради оценка или пък на недоволен родител, тръгнал да вдига ръка срещу преподавателката на детето си пред втрещените погледи на невръстни деца. Тези инциденти, както и много други, минаха и заминаха. Само дето в общественото пространство не се чу има ли наказан.

Всеки учител, работещ с деца, може да посочи някои от корените на агресията, без да е психолог. Нейните признаци се долавят още от ранна възраст. И може би и ние, като държава и общество, сме виновни за това. Не е никаква тайна, че в големите градове, особено в София, където има много деца съществува проблем с настаняването им в детските градини. Малките пък и големите детски заведения заради делегираните бюджети приемат в група понякога и до 38 деца. Занималните на старите детски градини са малки. Малчуганите нямат никакво пространство за игри и занимания. Учителите вършат чудеса, за да протече образователен процес, а при такава бройка е изключено да се обърне внимание на всяко дете. В една такава претъпкана и шумна занималня дете с по-нисък праг на раздразнителност няма как да не стане агресивно. То удря, рита, хапе, скубе, пищи, плаче, хвърля, чупи, самонаранява се. Да не говорим за проявите на деца със специални образователни потребности (СОП), чиито родители не вземат мерки с детето да работят специалисти. Те живеят в една такава среда, която ежеминутно ги провокира към агресия – ако някой е седнал на стола им, взета е тяхна играчка и т.н. Поставете се на мястото на учителя. Вместо с уроци и образование, се налага педагогът да се превърне в укротител, усмирител и бранител. Защото той е отговорен за живота на всички свои деца. В случая става отговорен и заради безхаберието на родители. Защото вместо да потърсят пътища за решение на проблема си, те заявяват, че се нуждаят не от логопед или психолог, а от гледач. Всичко това го знам не от разкази на други, а от личен опит.

По-късно в училище подобни деца започват да се чувстват непълноценни, озлобяват се и стават още по-агресивни. Най-опасното при тях е непредсказуемостта. Грабват стол или скачат с юмруци върху някого без причина. В тази ситуация учителят е оставен да се справя сам – по време на час, в междучасие, на двора, извън училище. Да се справи с детето и да опази живота на още 24. Да, училището осигурява подкрепяща среда за такива деца, но няма как един психолог в училище с 1200 ученика да се справи сам с всеки, който има нужда от неговата помощ. Ако в училището има 20 деца със СОП как един психолог да направи индивидуален график на всеки и как да попълни умопомрачителната документация, която се изисква за това. В тази ситуация няма как един учител да не изпитва страх, когато се отправя към работното си място.

Статистиката на инциденти с агресия в училище говорят, че държавата и ние като общество трябва сериозно да се замислим върху превенцията на това явление. Тук е мястото да разкажа още една истинска история. Тя се е разиграла в столично училище в края на миналата учебна година (май 2017 г.). По подобие на телевизионното предаване „Господари на ефира“, където за достойни постъпки връчват приз „Бяла лястовица“, ръководството на споменатото училище решава да изпраща благодарствени писма до семействата на свои ученици, които спазват училищните правила и не влизат в конфликти. Инициативата била предприета като малка стъпка срещу агресията сред подрастващите. Психологът и учителите в школото напълно правилно са сметнали, че в семейството децата получават основното си възпитание. Че родителите са тези, които насочват и помагат на децата да осъзнаят желанията си, мотивите и постъпките си и да ги научат как да решават конфликти. За училището е отредена ролята да подкрепя добрите модели на поведение и да подобри уменията на учениците да спазват етичните норми. Три поредни години благодарствени писма са получили десетки семейства, чиито деца винаги били с подготвени домашни и уроци, винаги са се държали учтиво, нямали агресивни прояви, били отзивчиви, помагали на съученици, работели в екип и не злепоставяли с думи и действия родителите, учителите и съучениците си. Начинанието имало голям успех и се отразило върху поведението на децата. Тази година обаче група анонимни родители на първокласници се почувствали обидени, написали жалба чак до МОН и посочили, че благодарствените писма са ...дискриминация. Извинете, но не разбрах. Да не би да се очаква екипът на въпросното училище да отличи насилници и деца с прояви. А не са ли дискриминация ругатните, псувните и дори ученическите побои над учители?

В последните години се наблюдава растяща тенденция към активизиране на родителското своеволие. Бащи и майки гледат под лупа дейността на всеки един учител. Дебнат за грешка и очакват от преподавателя да им поднесе всичко, което те очакват. Родителят започна да се вживява като клиент. Демонстративно размахва пръст на преподавател, заплашва и крещи гневно пред погледа на детето си, а това също е проводник за вербалната и физическата агресия на подрастващите. Може би институциите, свързани с образованието, трябва да намерят начини и механизми да озаптят родителското своеволие като един от преките пътища за словесното и физическо насилие. Миналата година гледах първокласници на т. нар. лятна занималня. Повечето училища ги сформираха, за да има кой да се грижи за децата и през лятото, докато родителите са на работа. С колежките ми заведохме децата в градинката при Руската църква в столицата, за да играят свободно извън училище. Симпатично и мило момиченце обаче грабна дълга пръчка и започна да тича с нея, размахвайки я срещу съучениците си. Аз, разбира се, веднага прекратих опасната игра, спрях момичето и започнах да обяснявам поучително и строго, че играта с пръчка е опасна - може да нарани и себе си и другите. Паркът бе пълен с хора. Млад мъж в костюм, може би работещ в съседните държавни ведомства, се спря до мен и гневно ми заговори, че имал дете в детска градина и ако неговата учителка си позволи да говори така на отрочето му, щял да й извие врата. Постарах се да запазя самообладание и учтиво го помолих да си върви по пътя. Мъжът обаче сметна, че е редно да продължи и със злобен тон изсъска към мен думите „Пръдла“ - пред децата, пред колежката ми и пред хората наоколо. Честно казано мислех, че учениците ще започнат да се смеят, но за моя изненада те започнаха да се възмущават от „активния“ гражданин. Какво трябва да се направи не знам, но имам усещането, че днешните родители започнаха да предявяват много изисквания, но да носят все по-малко отговорности. На кого да се оплаче един обиждан и тормозен учител? Коя е институцията, на която един учител може да се оплаче от тормоз на родители? Няма такава. Каква защита получаваме ние?

Моите наблюдения, а и на хората, с които общувам и работя, са, че днешните деца живеят в среда на безнаказаност, което открива широк път за непозволени действия. Тази безнаказаност се шири в държавата, в обществото. Подрастващите няма как да се окажат в стерилна среда. Чувството, че каквото и да направиш ще отървеш кожата, не остава далечно и за тийнейджърите. Най-коментираният въпрос сред учителското съсловие напоследък са наказанията на учениците. Според най-новите разпоредби на образователното ведомство най-тежките санкции „предупреждение за преместване“ и „преместване в друго училище“ се прилагат само при наличие на информирано съгласие от страна на родителя. Не е ли това предпоставка за безнаказаност. Колко от родителите ще подпишат такъв документ?

Иска ми се да вярвам, че можем да се справим с агресията при подрастващите – като родители, учители, общество и държава. Иска ми се да вярвам, че един ден нещата ще се случат и всеки от нас ще знае своето място и това колко може да даде от себе си, за да не страдат децата ни. Колкото и часове по спорт да въведем в училище като една от мерките за справяне с агресията, нищо няма да се получи, докато родители превръщат дворовете на училищата в квартална градинка за люпене на семки, по време на час по физическо. Колкото и да са часовете по физическо възпитание и спорт те няма да могат да се провеждат пълноценно, защото материалната база на училищата е стара и недостатъчна чисто като площ за големия брой паралелки.

Колкото и да говорим за агресията нищо няма да се случи, докато има родители, които са пасивни, че синът им си колекционира бойни ножове. Държавата пък е тази, която позволи свободната продажба на хладно оръжие и остави без контрол този процес. Трябва да осъзнаем онази реплика на Чехов, че щом има оръжие на сцената, то неизбежно ще гръмне. И най-агресивното дете не е виновно за своята агресия, защото тя винаги идва някъде отвън – от семейството, филми, телевизия, новини... Няма как да се справим с агресията, ако родителите не осъзнаят, че са основното оръжие срещу нея. Ако в едно семейство има непрекъснати скандали и разправии, няма как детето на това семейство да е мило, кротко и добро. Ако в семейството се заличат цветущите изрази и попържни, ако езикът на това семейството стане мил и приятен, тогава няма как детето да дойде в училище с пъстра палитра от псувни и нагрубявания.

Ние като общество трябва да работим за изграждането на авторитета на училището като институция. Достойно поведение трябва да имат и родители, и учители, и директори. Трябва да се въведат правила, които да се спазват от всички, без да се правят компромиси заради бройката деца. Така е в „белите страни“, където учителят е на почит и уважение.

В миналото преди и след 9 септември 1944 г. в училищата е имало и дърпане на уши, и шамаросване, и бой с пръчки. Дори Левски е бил „възпитаван“ така от един свой даскал. Било е пълно безправие за учениците. Не са имали никакви права, а само задължението – да учат. Не казвам и не искам в никакъв случай в българското училище да се върне мракобесието на шамарите. Но все пак в миналото българският ученик е бил много по-грамотен и образован в сравнение с този от днешния ден, на когото са му дадени толкова права и свободи. И чужденци са наричали образованието ни чудо. А днес сме в чудо от него. /БГНЕС

----------------

Надя Дикова, учителка.

На 6 октомври в хотел Арена ди Сердика, зала "Арена", Информационна агенция БГНЕС организира конференцията "Как да спрем насилието в училище - три стъпки за по-добра безопасна училищна среда". Конференцията се организира със съдействието на Виваком.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели