/Поглед.инфо/ "Опитвам да се преодолея. Да приема нещата такива, каквито са. Но се оказа, че е много тежко да се освободя от мисълта за събитията от последните шест месеца.

Всичко около мен е свързано с Мария. Все си казвам: Айде, Ламбо, стегни се, стига глупости! Работя със студентите, имам ангажименти в политиката. Обаче все ме тегли към къщи - да седна на стол и да гледам в една точка. Все още ми липсва тонусът да се видя с приятели. Но нямам намерение да се предавам. Аз съм оптимист", сподели Стефан Данаилов пред Петя Дикова по bTV. Професорът доказа, че духът му е все така силен след спечелената битка с рака и загубата на любимата му жена. В понеделник вечер той изигра блестящо своя Дулитъл в "Пигмалион" в Народния. Публиката посрещаше и изпращаше с овации всяка негова поява. Аплодисментите след финала продължиха с минути, а цветята валяха от всички страни. "Преди представлението бях доста притеснен. Дори бях взел успокоителни. Исках да докажа на себе си, че мога въпреки терапията и всичко останало. Все пак си мислех - да не се случи като миналия път. Тогава на обед бях при Мери в болницата. Тя вече беше леко замаяна. Казах й, че трябва да тръгвам, за да играя, а тя ме запита: А, ти не игра ли преди две вечери? Върви, върви, да не закъснееш!. Репетицията мина, а след това сърцето ми излезе от ритъм заради тахикардията. Не беше ставало отдавна. През това време с нея са се случвали страшни неща. Тя просто ме повика." Обръщайки се назад, Мастера признава, че не е бил достатъчно често със съпругата си вкъщи. "Но кариерата ме теглеше. А и жена ми все ме аплодираше, караше ме да се реализирам, да правя и още, и още... Особен човек беше. И когато разбрах за болестта ми, си казах: Е, егати, трябва да си заминавам. Мъката ми беше за нея - как тя ще се оправи без мен. А то стана обратното! Сега трябва да довърша онова, което на нея й се искаше. Изиграл съм много смърти в киното, напоследък изпратих някои от най-близките си приятели. И си въобразявах, че ще посрещна по-реалистично събитията. Но ще си нося болката винаги. Ние, които оставаме, се съвземаме. Жалко за онези, които вече ги няма", категоричен е Стефан Данаилов.