/Поглед.инфо/ Изглежда повече от очевидно, че българската селска психика няма да се притеснява въобще от дефинирането на общността и на всеки един член чрез идеологемите „социалистическа нация“, „социалистически човек“ и „комунистическа личност“ – за градския работник, селянина-кооператор, административно-бюрократичния апаратчик и партийния функционер това не може да е дори предмет за дискусия, още повече, че даже мисленето по този въпрос може да бъде и опасно. За всички тях осигуреното биологично оцеляване, споделеното равенство в „бедността“ и удовлетворяването на традиционните исторически дребно-собственически страсти във времето на „социализма“, се оказват напълно достатъчни, а с оглед тяхната неприкосновеност със сигурност те могат да приемат и „марсианска идентичност“.

Няма как да бъде отказана или дори проблематизирана в някаква степен налаганата чрез пропагандата идеологическа идентичност както спрямо общността като цяло, така и по отношение на всяка отделна личност, тъй като същият този „социализъм“ в крайна сметка се оказва адекватен на дълбините на българската селска колективна психика. А това означава, че всяка съпротива срещу „режима“, дори само като мимолетна мисъл, е невъзможна да се случи в душевните преживявания на огромната част от „обикновените“ български хора през онези 45 години.

Освен това, идеологическата догматика чрез традиционните за всяка пропаганда инструменти – образование, медии, изкуство и литература, по всевъзможен начин ще се стреми да внушава от най-ранна детска възраст представата за „социализма“ като „най-висш стадий на развитие“ не само на света като цяло, но и в историята на българската общност. Дори нещо повече – самата българска история по категоричен начин ще бъде изцяло идеологически преформатирана, за да бъдат възпитавани децата в идейната увереност, че те пребивават във възможно най-хубавия от всички светове. По уникален начин ще се създава убеждението, че в своето историческо „развитие“ България е била три пъти под робство – византийско, турско и фашистко, които взети заедно са се оказвали външна преграда пред нашето естествено развитие, дори в определен смисъл „превъзходство“ пред целия „европейски свят“. Интересно е да се има предвид, разбира се от гледната точка на Критическата психология на българската история, че по определено драматичен начин тази идеологическа догматика се оказва в една или друга степен съзвучна с исторически фундирани, но и непрекъснато преживявани в дълбините на българската колективна психика комплекси, разкрити вече тук в рамките на настоящето изследване.

Така например, внушаваните идеи за „византийското робство“, но и за „ромейското лукавство“, по несъзнаван начин ще възпроизвеждат дори и в условията на тези 45 години отдавна формираният гръцки комплекс в българските душевни преживявания. Средновековната нищета на старата българска „аристокрация“ и управляващия тогава „елит“, ужасяващата поредица от кървави български братски самоубийства и трагичният наш средновековен сепаратизъм в името на властта, невъзможността, в крайна сметка, на тогавашната политическа върхушка да реши основната задача на своето съществуване – да запази целостта на държавата, ще се вменят като вина другиму, а това ще препотвърди гръцкият комплекс в рамките на българската колективна психика. Още повече, че според идеологическата догматика, „византийското робство“ и „гръцката власт“ препятстват българското интелектуално развитие, в което били твърде забележими културни постижения, което, меко казано, е твърде преувеличено /Генчев, 1987/, ако изключим, разбира се, Българската Писменост. Очевидно е, че тази идеологическа диверсия, възпроизвеждаща гръцкия комплекс в българското светоусещане, се оказва съзвучна и с онези неподлежащи на съмнение изисквания от времето на Студената война – Гърция е на страната на вражеския лагер, на „световния империализъм“, а това все пак оправдава внушаваната неприязън, макар че тя продължава да тегне и до ден-днешен върху българската колективна психика.

На свой ред, възпроизвежданото от идеологическата догматика, но и от по-ранните идеологически версии убеждение за „турското робство“, ще закрепва отново и отново робският комплекс в дълбинните български психични преживявания. Всеки един български исторически провал ще намира своето „оправдание“ в петвековното „робство“, а въпросът за нищетата на поредния български политически „елит“, който отново няма да може да гарантира съществуването на държавата, въобще няма да се промисля дори – идеологическата догматика ще се съсредоточи само върху измеренията на „турския средновековен феодализъм“, чрез който ще се опитва, но и ще „обяснява“ българската историческа драма. По твърде абсурден начин ще се вменява илюзията, че „турското робство“ е прекъснало културно развитие и постижения, които предшестват едва ли не Европейския ренесанс?!... Няколко отделни събития от османско време ще се окажат предостатъчното „доказателство“ за „робското минало“ на дедите, а на децата ще бъде спестена всяка възможност да си помислят дори като как така те все пак са останали да съществуват през всичките тези пет века?!... С половин уста ще бъде призната ролята на Българското православие в този процес, но само толкова, защото идеологическата догматика категорично заклеймява християнската вяра, а наред с това въобще ще бъде подминат основателния въпрос, който не само децата, но и техните учители от страх няма да могат да се опитат дори да промислят – как по времето на „турското робство“ същият този ислямски феодализъм допуска близо петстотин години да съществува самото православие?!... „Интелектуалната“ вакханалия през тези 45 години по отношение на „турското робство“ ще изглежда съвсем „нормална“, тъй като Турция по това време също е част от омразния лагер на „империалистическия свят“, а възпроизведената чрез образованието през „социализма“ психична травма на „робския комплекс“ ще продължи да затлачва българската колективна психика и до ден-днешен, но и да полага отново и отново разделителни линии в така и несъстоялия се все още национален организъм. А пък т.нар. „Възродителен процес“, тоест смяната на имената на българските граждани с турски етнически произход към края на 45-те години „социализъм“, ще осигури с цялата си острота абсурдното възпроизводство на противопоставянето чрез неадекватните илюзии, че „българите са наследници на робите“, а пък „турците – на империята на поробителите“?!... Уникална психична драма, която раздира и до днес психичните преживявания и на двете общности.

Не по-малко драматична е и квалификацията на обществото по време на Сакскобурготското Трето царство като „фашистко робство“, с която с лека ръка идеологическата догматика на „социализма“ се опитва да даде „обяснение“ на предходната историческа ситуация. Предложената тук интерпретация на критическия психологически прочит на българската история за този период вече е известна и тя, меко казано, както се видя, никак, ама никак не е ласкава, тъй като в тази историческа ситуация по твърде драматичен начин се възпроизвеждат кървавите братски убийства, катастрофите и комплексите. В същото време обаче, да дефинираш този период като „робство“, както това се опитва да прави през онези 45 години социалистическата догматика, може и някак си да е оправдано идеологически, но във всеки случай подобно убеждение по категоричен начин формира една нова психична травма, нов комплекс в българските душевни преживявания, чиито регулативни функции наблюдаваме както след 1989 г., така и до ден-днешен. Нещо повече – тази травма, наред и със социалистическия комплекс от поредното българско ритуално братско самоубийство, продължава да тегне върху българската психика и все още да проблематизира процеса на формиране на националната идентичност.

Разбира се, идеологическата диверсия по отношение на българската история по време на „социализма“ не се изчерпва с възпроизводството на тези комплекси – коминтерновската идея за „македонски език“ и дори за „македонска нация“, прегърната в началото на периода и от Българската комунистическа партия, което довежда и до насилствено преиначаване на българската идентичност на хората от Пиринска Македония, в края на краищата по уникален начин възпроизвежда както македонският, така и сръбският комплекси в българския мироглед. Тяхното продължаващо и до ден-днешен регулативно действие спрямо политическото, но и ежедневно българско мислене и поведение, отново се оказва непреодолима бариера пред перспективите българската общност да промисли своята собствена цивилизационна принадлежност, а защо не и субектност, благодарение на българската кирилица и произтичащото от нея православие, което означава нито повече, нито по-малко, че всъщност България, Сърбия и днешната Македония, каквото и име „да си избере“ по-нататък, все пак са части на една и съща цивилизация православната. Съвременният политически български васалитет, чрез който „елитът“ си въобразява, че е направил „правилният цивилизационен избор“ спрямо онази западна католическо-протестантска цивилизация, в крайна сметка се дължи, освен всичко друго, и на възпроизведените по времето на „социализма“ не само робски, но и собствено цивилизационни комплекси, които обаче не се изчерпват само и единствено с македонския и сръбския.

Изглежда няма да звучи изненада, ако кажа, разбира се от гледната точка на Критическата психология на българската история, че през онези 45 години „социализъм“ по категоричен начин намира препотвърждение продължаващото регулативно действие и на руският комплекс, фундиран, както видяхме тук по-рано, още във времената около Политическото Освобождение на България от Османската империя. Чрез онази уникална идеологическа реконструкция на традиционното българско русофилство, социалистическата догматика ще се опита да го трансформира в твърде категоричното съветофилство, тоест нашата обща с Русия цивилизационна принадлежност ще бъде изцяло подменена с въобразената съвместност на идеологическата идентичност. Тази възпроизвеждаща се идеологическа диверсия ще продължава да прави невъзможно осъзнаването на първото в историята ни Българско Духовно Постижение, а именно писмеността, тъй като ще се вменява съветската догма, че, видите ли, тя, тази писменост, била... „църковно-славянска“?!...

По рано тук, в рамките на критическия психологически прочит на българската история, беше демонстриран абсурда на тази идеологическа версия, защото не е възможно езикът и писмеността да бъдат идентифицирани чрез институция, пък била тя и православната църква. А пък идеята за славянството, което никога не е било, не е и не е възможно да бъде интерпретирано като етническа идентичност, чрез която да става възможна идентификацията на езика, допълнително прави твърде комична, тоест изцяло идеологическа, конструкцията „църковно-славянски“ по отношение както на писмеността, така и на езика, още повече, както видяхме многократно тук, славянството винаги е било само и единствено политическа идеологема. Всичко това ще продължава, обаче, дотолкова да се закрепва в дълбинните преживявания на българската колективна психика, че тя и до днес няма да може да се отърси от този комплекс, да го осъзнае и после да го преодолее, а това ще продължава да прави невъзможно идентифицирането на нашата собствена цивилизационна принадлежност, дори субектност, тъй като българската кирилица и българският език в масовата психика ще продължават да се вменяват като... „църковно-славянски“?!... В крайна сметка, по този начи и до ден-днешен ще се окаже невъзможен процеса на осъзнаване на взаимната ни с Русия цивилизационна принадлежност, дори собствено българската субектност спрямо тази цивилизация, защото във възпроизвеждащите се ограничени хоризонти на българското идеологическо мислене Русия отново и отново ще се идентифицира със... „социализма“ или „комунизма“?! Със сигурност така е по-лесно на новите либерални идеолози, които по примера на своите комунистически предшественици ще предпочитат пак да рисуват „черно-бялата“ картина на света, защото цветността изисква мисловни усилия и дори смелост да се опълчиш на поредното масово безумие след 1989 г., което зад маската на въобразената ни „европейска идентичност“ ще се опитва всъщност да прикрива традиционния български политически васалитет към новите „спасители“ и „гаранти“ на собствената ни държава и общество – този път САЩ, НАТО и Европейския съюз.

Същата „социалистическа“ диверсия чрез идеологическата догма по отношение на възприятията за света и миналото, ще направи невъзможно и осъзнаването на другите два Български Духовни Приноси в съществуването ни на тази земя, съгласно изведената позиция на Критическата психология на българската история, а именно Богомилската Духовна Конструкция и Религиозно-Философската Концепция на Учителя Дънов. Парадоксално е, например, вменяваното и до днес дори, отношение към богомилството, което ще се формира единствено чрез позоваването на средновековните църковни анатеми и на текста на Презвитер Козма, без, особено по време на „социализма“, да се промисли даже, че в голяма степен тези 45 години всъщност реализират тъкмо исторически положените в дълбините на българската колективна психика богомилски представи за структуриране на човешкото общество и мястото на човека в него. По същия начин ще се възпроизвежда и отношението към уникалното, но българско, религиозно-философско учение на Петър Дънов, което ще продължава да бъде, от една страна, абсолютно непознато, но, от друга страна – еднакво заклеймявано и от бившите комунистически, и от днешните либерални адепти. Какво да се прави – когато българското мислене бъде вкарано в оковите на цялата идеологическа догматика, било „лява“ или „дясна“, тогава самото то не е в състояние дори да се опита да започне да осмисля света и себе си от позициите на националното достойнство и самочувствие!...

Разбира се, руският комплекс, превърнат чрез идеологическата догма в съветски, ще предпостави и множество други проблеми в българската колективна психика, които ще пречат на процеса на осъзнаването на собствено българската национална идентичност, особено чрез идеята за бъдещото „по необходимост“ отпадане ролята и мястото на националната държава. Вероятно читателите вече са в състояние да прозрат връзката между по-старата комунистическа и днешната либерално-демократична идеологическа догматика по отношение на тяхната обща подозрителност към перспективите за съществуването на националната държава, тоест абсурдната на пръв поглед приемственост между двете привидно тотално противоположни идеологически конструкции спрямо споделяната от тях „задължителност“ на отпадането на националната държава. В нашия, в българския случай, тази приемственост очевидно ще продължава да пречи на процеса на осъзнаване на собствено нашата българска национална идентичност и до ден-днешен, да не говорим за времето на „социализма“ през всичките онези 45 години. Друг е въпросът, че тази драма въобще не се проблематизира в измеренията на българската колективна психика, тъй като гарантираното биологично оцеляване, осигуряването на равенството в „бедността“ и осъществените исторически дребно-собственически страсти се оказват напълно достатъчни за щастливото преживяване на личното и семейно-родовото съществуване в епохата на държавния капитализъм или ако щете на „социализма“.

Оказва се, в крайна сметка, че процесът на социализация на децата, а и в по-късна възраст, въобще през цялото индивидуално съществуване, по категоричен начин подчинен на идеологическата догматика във времето на „социализма“, ще прави абсолютно невъзможно промислянето на други български хоризонти за осмислянето на света и себе си, а заедно с това и на полагането на общността в историческата и съвременната ни тогава действителност. Същата невъзможност носят със себе си и „парадоксът на българския социализъм“, тоест задоволяването по това време на дребно-собственическите страсти, фундирани през вековете в дълбините на българската колективна психика, заедно с удовлетворените мечтания за биологичното оцеляване, равенството в „бедността“, справедливостта и отсъстващото разделение на обществото на господари и роби. С други думи, практическата липса на каквото и да е организирано дисидентско движение, някаква що-годе съпротива срещу „тоталитарната власт“ и дори само мисълта, че те са възможни, са следствие тъкмо от спецификата на българската селска колективна психика. Новата идеологическа диверсия след 1989 г. – „либерално-демократичната“, дори близо тридесет години по-късно и до днес, се опитва да обяснява това драматично отсъствие чрез собствената си абсурдна идеологема, че, видите ли, това не се е случило, защото България през тези 45 години била... най-верният съюзник на Съветския съюз?!...

Това, последното, може, а и със сигурност е вярно в строго определен смисъл, но пък е абсолютно неправдоподобно по този начин да се обяснява не само несъстоялото се, но и непромислящо се дори българско дисидентство във времето на „социализма“. Още повече, че в онези години в страната няма никакви съветски войски или военни бази на Варшавския договор, чрез които да се обяснява възпроизводството на типичния български страх спрямо всяка мисъл за съпротива срещу която и да е власт, тоест те да са причината за отсъстващото дисидентство по нашите земи – за разлика, да речем, от Унгария, Чехословакия /тогава/ и Полша, в които имаше съветски войски, но въпреки това беше на лице и организирана съпротива срещу „комунистическия режим“. С други думи, отново и за пореден път можем да твърдим, че не идеологически, а тъкмо психологически са причините за невъзможните дисидентски мечтания почти до края на „социалистическия период“ в нашата история, тъй като изглежда правдоподобна версията на критическия психологически прочит на българската история, че селският по същество тогавашен елит съвсем ясно съзнава невъзможността българската селска психика да се опита дори като мислене, да не говорим за действия, да се опълчи срещу властта. И може би тъкмо заради това „комунистическият елит“ няма нужда от допълнителни подкрепления, каквито могат да се окажат съветските войски или евентуалните бази на Варшавския договор, макар че страната граничи с вражеския „империалистически лагер“ в лицето на Турция и на Гърция.

Вероятно, след като в огромната си част „обикновените“ български хора не могат и да си промислят някаква „дисидентска идея“, то може би очакванията това да се случи поне като опит, се насочват към тогавашната българска интелигенция. Заедно с това обаче, ако се съгласим, че и новата „социалистическа интелигенция“ също така произлиза от дълбините на българското селячество, то тези очаквания следва също да се минимизират. И това е точно така – скъсването на приемствеността на интелектуалните елити с предходната историческа ситуация, с традициите на онази стара възрожденска, но и последващата я по-късно българска интелигенция, ще предпостави формирането на съвсем нов пласт от образовани хора, които няма как да не бъдат подвластни на регулативните функции на същите тези традиционни български етно-културни, екзистенциални и политически представи, представляващи съдържанията на българската селска психика като цяло. Разбира се, че с първостепенно значение сред тях е старата идея за биологичното и физическото индивидуално и семейно-родово оцеляване и в някаква степен благополучие, през чиято призма ще се пречупва както осмислянето, така и полагането в действителността и на тази съвсем нова „социалистическа интелигенция“.

От такава гледна точка, като психични характеристики, тя няма да се различава твърде съществено от останалите прослойки в тогавашното наше тотално идеологизирано общество – „социалистическата работническа класа“, „социалистическото трудово селячество“ и „социалистическата държавна и партийна бюрокрация“. В огромния си брой, новата интелигенция ще бъде чисто и просто твърде съществена част от обслужващия персонал на управляващия „елит“, чиито основни функции ще се насочат към идеологическото осигуряване на тази власт, тъй като, в противен случай, тя няма да има никакъв шанс не само да „твори“, но и най-вече да оцелява дори на биологично ниво. В края на краищата, особено „априлското поколение“ на българската интелигенция, тоест формиращия се след утвърждаването на властта на Тодор Живков през 1956 г. „интелектуален елит“, ще бъде почти изцяло подчинен на идеологическата догматика на „социализма“, за него „всяка крива, която е успоредна на априлската линия на партията, е права“, като по този начин той ще възпроизвежда себе си непрекъснато като обслужващ персонал, а това по никакъв начин няма да даде възможност да започне да се осмисля българската национална идентичност и цивилизационна принадлежност, тъй като в ограничените хоризонти на тази интелигенция те ще се смятат за „социалистически“ или „комунистически“.

С особена острота тази лакейска функция на новата „социалистическа интелигенция“ проличава в областите на социалното, хуманитарното и историческото познание, което не е случайно, тъй като тъкмо те са с най-силна идеологическа натовареност. За пореден път българската идея за философия, психология, социология и история ще намери своята външна и чужда конкретизация – в случая съветската, след като в отминалия етап тя е била германската, а след 1989 г. – американската, тоест по същия начин, по който „елит“ и „народ“ припознават външни гаранти за страната в лицето на Германия, Съветския съюз и САЩ, българската интелигенция в областите на социалното, хуманитарното и историческото познание ще припознава непоколебимо в тях и несъмнените световни научни образци. С много малки изключения, които могат да се изброят най-много на пръстите на двете ръце, макар че тук няма да ги споменавам заради риска да изпусна някой, „социалистическата“ социална, хуманитарна и историческа мисъл ще обяви за своя пътеводна светлина „съветската наука“, а на практика това ще означава, че тя е лишена не само от дисидентски импулси, но и от всякаква промисъл за национално достойнство в рамките на познанието, поне. Тази ситуация ще се промени след 1985 г., но това пак няма да бъде собствено български интелектуален проблясък, тъй като е следствие от стартиращия по това време и провокиран в Съветския съюз от Михаил Горбачов процес на „перестройка“.

На пръв поглед парадоксално, но пък съвсем логично от гледната точка на критическия психологически прочит на българската история, българските интелектуалци дисиденти от тези три-четири последни години на „социализма“, ще се окажат в един лагер с „перестройчиците“ от висшата българска партийна комунистическа номенклатура, чиито основен враг е Тодор Живков, което в крайна сметка ще определи съдържанието и на времето след 1989 г. С едно или две изключения – синдикатът „Подкрепа“ на д-р Константин Тренчев и „Дружеството за защита на човешките права“ на Илия Минев, останалите „дисидентски“ сдружения в една или друга степен ще си взаимодействат с новата комунистическа номенклатура, която се готви след „промените“ да съсредоточи икономическата власт сред 300-те водещи комунистически фамилии по онова време. Може и да са прави онези, които твърдят, че в случая става дума чисто и просто за сделка – поне психологическата логика на Критическата психология споделя такава позиция. И в двата случая, обаче, да не говорим за другите дисидентски ориентации в едва ли не последния момент от съществуването на „комунистическия режим“, ще става дума единствено за оспорване на властта на Тодор Живков и на неговия приближен „елит“, без въобще да има каквато и да е мисъл, в една или друга степен, за собствено българската позиция по отношение на историческата ситуация тогава. Какво означава това, нека да видим...

Абсурдните кореспонденции с „опозицията“ от преди или около 9-ти септември 1944 г., било „буржоазната“, било на бившите партньори на същата „комунистическа партия“ в Отечествения фронт тогава, се оказват впрочем поредният исторически възпроизвеждащ се типично по български напън към възможното овладяване на властта с оглед очертаващата се нова външно-политическа ситуация. Иначе казано, нито една претендираща да оспорва властта на Тодор Живков, било „опозиционна“, било „казионна“, тоест в рамките на „перестройчиците“ от висшата номенклатура, мисъл, може да си представи, че е в състояние да предложи на цялото българско общество исторически опит за неговото национално и цивилизационно дори в минимална степен самоосъзнаване. Не, в типичните български традиции и в този случай става дума само и единствено за борбата за власт, която по някакъв странен начин има в основата си същата тази идеологическа догматика, макар и твърде комична, тъкмо защото е идеологическа, било противопоставяна като „лява“ и „дясна“, било като „проевропейска“ или „анти-руска“, въобразена като „анти-комунистическа“?! Изглежда няма как да бъде друга българската социална, хуманитарна и историческа нова „социалистическа интелигенция“, освен тотално подчинена на същите тези регулативни функции на българската селска психика, освен може би с най-открояващото се различие – проф. Николай Генчев, който така и си отиде от този свят, неразбран от българската мизерия!...

Що се отнася до другата основна и евентуално дисидентстваща част от същата тази „интелигенция“, тоест т.нар. „художествено-творческа“, с други думи в областта на литературата и изкуството, то тя се оказва в непомерна степен подчинена на старите български селски традиции – да се стреми да запази службата си, въобразена като дълбоко интелектуална, но в никакъв случай да не се опълчи срещу оногова, който й е предоставил тази възможност, а именно партийната и дори едноличната власт на Тодор Живков. Наличието на театри във всеки окръжен град, на множество опери и всякакви други състави, които носят екзистенциалното спокойствие за биологичното оцеляване, правят по принцин невъзможна опозицията на властта, която осигурява всичко това, още повече, че тя регламентира по всякакъв начин и подкрепата за съществуването, осигурена от селската рода по цялата гама на „културата на бурканите“. Обстоятелството, че е твърде нормално на сцената да играеш Хамлет, защото такъв е планът на съответния театър, докато след това си свободен да се разгърнеш било като производител на лютеница, ракия или туршия, било като обикновен, но твърде значим роднина, комуто всичко това е осигурено от селската рода, се възприема като абсолютно нормално поведение, което със сигурност не носи със себе си никакво дисидентство.

В още по-голяма степен тази зависимост от властта характеризира творчеството и поведението на онази въобразяваща се като „елитарна“ литературна, поетична, художествена и всякаква друга интелигенция в София и окръжните градове, групирана в различни „творчески съюзи“, а нейната фундаментална цел се свежда до запазване на личното й статукво в тях, което ще осигури както публично оповестяване на творческите й... постижения, така и самото й биологично съществуване. С други думи, да се очаква от нея някаква дисидентска спрямо „режима“ и властта мисъл, да не говорим за опит за осмисляне на извън идеологическата, собствено българска национална идентичност, се оказва почти изцяло невъзможна мисия. В редките изключения от правоверното „априлско поколение“ на художествено-творческата интелигенция ще става дума най-много за осмиване на отделни проявления на раздиращата се по това време градско-селска двойственост, на полагането на българския гражданин-селянин в новата „социалистическа“ действителност и... нищо повече. Подобно на своя „интелектуален събрат“ – социалната, хуманитарната и историческа интелигенция в областта на научното познание като цяло, „художествено-творческата интелигенция“ ще се събуди от идеологическата догматика на „социализма“ едва през последните му три-четири години, разбира се под влиянието на съветската „перестройка“. Откъсването от летаргията на „социализма“ обаче, се заменя постепенно с яростна критика тъкмо по отношение на онова, което е правило възможно самото съществуване на интелигенцията – партийната и дори еднолична власт на Тодор Живков, а това несъмнено е резултат от регулативното действие на социалистическия комплекс, фундиран в психичните хоризонти както на наследниците на старата „буржоазия“, така и на социалистическия интелектуален „елит“.

Разбира се, че с огромно значение за разбирането на невъзможните дисидентски мечтания по време на „социализма“ се свежда до факта, че след като българската общност за първи път в своето историческо битие си гарантира биологичното оцеляване, споделя равенството в „бедността“ и осигурява реализацията на традиционните дребно-собственически страсти, тоест тя не може да си помисли дори някаква опозиция спрямо властта, която прави възможно тъкмо подобно съществуване, то в огромната си част предполагаемият субект на евентуалните съпротиви срещу т.нар. по-късно „тоталитарна система“ – новата „социалистическа“ интелигенция, по същия начин не може да си представи, че ще оспори „режима“. Много от нейните представители са обикновени адепти на „социализма“ поради чисто екзистенциални причини, други са откровени членове на същата тази комунистическа партия, а трети са приобщени и към структурите на най-верния авангард на комунистическата власт – вездесъщата Държавна сигурност. Остава една твърде незначителна част от тази интелигенция, която ще изпадне в незавидната ситуация, хем да дефинира себе си като марксистка, хем да се опитва да бъде съзвучна с надеждите на огромната част от „обикновените“ български хора в навечерието и след промените от 1989 г. за един „по-справедлив социализъм“, макар че в същото време ще се опитва да говори за демокрация. По един уникален начин тази драма фокусира в себе си лидерът на новопоявилото се през кратките години до 10 ноември българско дисидентство – д-р Желю Желев, иначе твърде почтен и добър човек, който дори и в ситуацията на избора за президент, и то първия демократично избран в нашата история, продължаваше да се самоопределя като... марксист, настоявайки в същото време за пазарна икономика, многопартийна политическа система и „връщане на земята в реални граници“, тоест разрушаване на селско-стопанските кооперативи, а зад всичко това се прокламираше панацеята, наречена „приватизация“, чрез която ограничените български хоризонти на част от интелигенцията си въобразяваха, че ще се присъдинят много скоро към „модерния либерален свят“, тоест към пазарната джунгла /Георгиев, 2002/.

В крайна сметка, „парадоксът на социализма“ или решаването през тези 45 години на фундаменталните исторически тежнения на българската селска психика като гарантираното оцеляване, равенството, собствеността върху средствата за производство, справедливостта и удовлетворяването на дребно-собственическите страсти, заедно с цялостната социалистическа догматика по формирането на въобразени идеологически идентичности, правят невъзможни каквито и да е дисидентски мечтания, да не говорим за реална опозиция, поставяща на дневен ред чисто български проблеми, свързани най-вече с националната идентичност и цивилизационната принадлежност, дори и субектност. Оказва се, типично по нашенски, че действителната опозиция, която оспори и преодоля едноличната власт на Тодор Живков, макар че тъкмо под негово управление бяха осъществени вековните български желания и нагласи, се намира в редиците на самата управляваща върхушка, тоест на партийната номенклатура.

Използвана литература:

  1. Генчев, Н. (1987). Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;

  2. Георгиев, Л. (2002). Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура, в: Годишник на СУ „Свети Климент Охридски“, Философски факултет, Книга – Психология, София, 2002;

  3. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2014.

(Този текст е самостоятелен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе от печат през есента)


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели