/Поглед.инфо/ Възгледът ми и сега е, че изкуствените зидове, ограждали националния ни живот, вместо да изпишат вежди, вадят очи, казва известният публицист, писател, литературен критик, който днес става на 85 години.

"Макар и да съм по природа скептик, не мога да живея без вяра"

Интервю на Димитър Томов

- Като се обърнеш назад в годините, кое човешко качество те отвращава най-вече и без какво не би могъл да съществуваш?

- Най-отвратително за мен е предателството, а най-върховният ми стремеж е да остана верен на каузата, в която съм повярвал. Макар и да съм по природа скептик, не мога да живея без вяра. Като ученик слагах знак на равенство между моята вяра на юноша и вярата-образец на Вапцаров.

- Интелектуалците сме "сложни" натури, нерядко правим немалки отклонения от разбиранията си. Причините - различни. При тебе как стоят нещата?

- Никога не съм изневерявал на социалните си убеждения, на своята представа за лява идея. По един парадокс признавах необходимостта от използване на насилието в революционната борба, смятайки същевременно, че над всяка идея трябва да има "небе", нравствена оценка и присъда, близки до 10-те Божи заповеди.

Оттук започнаха разминаванията ми с така наречената идеологическа рамка на социалистическото ни развитие. Факт е, че не съм се съгласявал с мнения, които приемам за неверни, независимо дали идват от литературни бонзи или апаратчици на ЦК. Сигурен бях, че моят дълг пред идеята на социализма е изравнен с този на висшепоставените кадри, даже е по-голям.

- Наистина ли? Трудно е ми да повярвам.

- Напротив, неведнъж съм изразявал своите несъгласия с догмите, които официално се налагат. Чужд бях на имагинерните дисидентски настроения, избуяли особено през 80-те години, по-скоро бих могъл да нарека себе си "нонконформист". На Любо Левчев, по негови думи, Милко Балев му бил казал, че на мене може да се има политическо доверие и никакво в областта на идеологията. Едва по-късно, в зряла възраст, се досетих, че това мое поведение и тези мои настроения имат корен първоначално и в недрата на ямболския анархизъм, в интелектуалния блясък на философа и водача на българския анархизъм Георги Шейтанов, с чиито статии се запознах още през 50-те години.

- Щом си склонен да подлагаш на критика лявото движение, към което принадлежиш, ще формулираш ли някоя значима вина, допусната от компартията през времето на социализма?

- Не зная дали е природна даденост или придобито познание, но за мен водеща категория в триадата свобода - справедливост - солидарност, продължава да е свободата. Голямата грешка/вина през ХХ в. на комунистическото движение се състоеше в игнорирането, пренебрегването на фактора човешка свобода за сметка на насилието. А също, че личността изпадаше в прекалена зависимост от номенклатурата до степен обезличаване. Оказва се, че новият свят не може да бъде изграден от хора, които ги учат на стаден манталитет, лишени от самостоятелност и лична етика. Оттук една крачка до увековечената роля на "вожда" с възвръщане на социално-психологически рецидиви от миналия обществен строй.

- Това твое умонастроение довеждаше ли до по-сериозни последици? 

- На няколко пъти попадах в по-остра конфронтация с властовите механизми, най-напред като театрален критик, който на IV национален преглед на българската драма и театър през 1969 г., защити "антипартийната" пиеса "Ние сме на 25" от Недялко Йорданов; втория и третия път заради участието ми в публикуването и сценичното претворяване на две повести на Валентин Распутин, които очерняли съветския начин на живот, в смисъл, че показват бедняшкия живот на сибиряците. Първия път на Павел Вежинов - главния редактор на сп. "Съвременник", и на мен, неговия заместник, ни се размина да ни разследва комисия от кабинета на Живков благодарение на застъпничеството на съветски дипломат. Той на всеослушание заяви, че Распутин е писател от ранга на Толстой, Достоевски и Чехов, така че  "ребята" дерзайте. В същото време няма как да не изтъкна, че културната политика на Живков беше гъвкава и целесъобразна - обикновено след съответните санкции той правеше едва ли не всичко възможно "провинилият се" интелектуалец да се завърне безпроблемно в своята среда.

- Завършил си висшето си образование в Будапеща. Можеш ли да споделиш къде твоите схващания придобиваха яснота и релефност? У нас или в Унгария?

- Всъщност моите разбирания кристализираха главно в Унгария. Там попаднах в кръжок по световна драматургия, главно немска, ръководен от  световно признатия философ, естетик, крупен ляв интелектуалец и общественик - Дьорд Лукач. Влияние за цял живот. Запознах се с видни унгарски писатели, просто разбрах, че действителността е далеч по-сложна, отколкото съм си представял, че без търпимост няма литературен прогрес, че Сталиновата система е зло, което трябва да бъде погребано. През 1954 година в   университета ни "Лоранд Йотвьош" взех участие в обсъждането на две извънредно нашумели книги - "Само с хляб не се живее" от Дудинцев и "Размразяване" от Еренбург, дори направих изказване.

- Като се завърна в България през 1955 година, намери ли различия между тогавашния живот в Унгария и в нашата страна?

- Първото стъписване, след като се завърнах в България, беше изненадата ми, че еталон за литературен успех у нас бяха автори и творци, които според моя вкус са крайно уязвими откъм човекознание и художническа защита. От Лукач бях научил, че в литературата, конкретно в прозата, от определяща важност е да се прави анализ на живота, да се държи на реализма. Лукач беше си позволил едно остроумие: "Докато социалистическият реализъм е зайче, което се намира на планински връх, критическият реализъм е слон в долина".

- Как посрещна случилото се на 10 ноември 1989 година? Реализираха ли се твоите надежди за мащабно реформиране на нашенския социализъм? Промените отразиха ли се върху творческите ти намерения?

- Още през 70-те години бях наясно, че социализмът, зрелият, се нуждае от сериозни реформи. Затова с огромна надежда посрещнах периода на преустройството. Но след 1989 година бързо се разочаровах от него. Усетих нужда да реагирам на събитията, които протичаха пред мен като на филмова лента. Така се насочих активно към жанра политическа публицистика. Исках да разкажа за тревогите си, за разочарованията и моментите на отчаяние, които трябваше да превъзмогвам, но и да дам кураж на моите другари. Още в края на 1989 година написах "Писма до приятеля" във "Вечерни новини", а след това започнах редовно да сътруднича на в. "Дума", оглавен от Стефан Продев. По-късно  публицистиката ми намираше място във в. "Нова зора" и в други седмичници и всекидневници.

- Кои са любимите ти литератури образи в световната и българската литература?

- Не един или двама. И все пак ще посоча няколко от тях: Антигона на Софокъл, Хамлет на Шекспир, Иван Карамазов на Достоевски, княз Андрей Болконски на Толстой, Гамлен на Анатол Франс, Иван Кондарев на Емилиян Станев. Български писатели на ХХ в., които за мен са пример и упование: те са поети - Гео Милев и Никола Вапцаров. В нашия театър близък като мислене и чувстване ми е режисьорът Леон Даниел. Изпитвам дълбок респект пред трима унгарски поети - Шандор Петьофи, Ендре Ади и Атила Йожеф. През изминалите години ме потресе романът на Михаил Булгаков "Майстора и Маргарита".

- Всъщност кой си ти? Какво си отстоявал в българския ни живот? На какво си държал? Идеи, намерения, пориви?

- По-близки до мен в културата са радикалното мислене и действие. Още с първите си публикации заявих привързаност към урбанизма и модернизма. Давал съм израз на разграничаването си от пословичните български компромиси, от естетизирането на приспособяването (историческото също). Възгледът ми и сега е, че изкуствените зидове, ограждали националния ни живот, вместо да изпишат вежди, вадят очи. Противопоставях се на внесените у нас възгледи на руските славянофили почвеници и пр.

- Завръщането в отечеството след дълго пребиваване в чужбина, особено в ранна възраст, е придружено с немалко трудности. Как еволюира твоят светоглед, за да стигнеш до това да напишеш най-респектиращата монография за един от най-българските романи - "Време разделно" на Антон Дончев?

- Може би изглежда странно, но моето родолюбие се укрепи върху любими световни творци, върху велики духове на руската и унгарската култура. Бих допълнил, че пътят ми към особеностите на българското самосъзнание не е пряк. Той премина преди това през съпреживения независимия характер на испанеца Лорка, с неговото родолюбие и модерно претворяване на фолклорните наследства; през модернизма на немеца Брехт; през унгарския Ренесанс, Просвещение, Сантиментализъм, Революционна естетика; през уроците на руското човеколюбие и на руското преклонение пред родината.

Така стигнах до истинските стойности на българския ни свят, до осъзнаването, но и до своята възхита от подвига на Кирил и Методий и на техните ученици, от безподобната философска и социална съпротива на българските богомили, от светлината, която излъчва Паисий, от революцията на Ботев и Левски. След епохата на нашето Възраждане и епопеята на Априлското въстание българският народ през ХХ в. даде два нови примера на национална непримиримост и революционен активитет - Септемврийското въстание (1923 г.) и Антифашистката съпротива (1941 - 1944 г.). А това е достойно за уважение и преклонение.   

* Чавдар Добрев е роден на 21.08.1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е около 40 книги, между които "Реализмът на Вахтангов", "Лирична драма", "Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)", "Всекидневният Леон Даниел", "Еретичният ерос", двутомникът "Ранено време", "Окосена болка", "Възхвала на разума" и др.