/Поглед.инфо/ Тъкмо Марина се дипломира като инженер и социализмът бе прогонен от страната.
На няколко пъти все пак успяваше да започне работа по специалността, но предприятията бързо се разтурваха – разграбваха ги, а техниката продаваха, или за скраб, или на други подобни предприятия, но в чужбина.
Постепенно Марина разбра на собствения си крехък гръб, че и тя е част от самоубийството, на нея бе отредена ролята на жертва.
Престана да си спомня за дипломата и работеше какво ли не – шивачка, камериерка, чистачка.... оцеляваше някак си.
- Оказахме се излъганото поколение – казваше приятелката й, която бе побягнала от ужаса тук с такава скорост, че се спря чак в Австралия.
Марина не събра кураж да напусне и си остана все така, борейки се неистово за къшея хляб.
Дъщеря й , още като завърши гимназия, замина за чужбина и там си остана – не общуваха: всяка от тях не можеше да прости на другата: едната, че е заминала, другата, че е останала.
Съпругът на Марина почина млад - сърцето му не издържа на маратона.
Така тя се оказа бедна, стара, сама и никому ненужна.
- Ние, излишните...- казваше тя на съседките, с които заедно обсъждаха пред блока съдбата си.
- Ние, излишните, трябва да създадем партия – най-много сме в тази страна – усмихваше се Емануил, като ги слушаше.
- Ние сме страната – казваше Марина и питаше: – Каква е вината ни, Боже?!
- И питаш?! – намесваше се някоя от дружките й.- Инженер ли си? Излишна си, защото на страната не са необходими инженери, а слуги!
Така си говореха излишните и току някоя от тях се отправяше към другия свят.
Умираха от най-различни болести, някои се самоубиваха.
- От отчаяние умираме – обичаше да казва Емануил и ги оглеждаше, сякаш щеше да разбере коя е следващата жертва.
- Един ден Марина не слезе в беседката пред блока и Емануил въздъхна:
- И инженер Марина Иванова ни напусна.
Качиха се до апартаментчето и я откриха обесена.
Гледаха тялото и усещаха, че са осиротели. Нямаха сили да заплачат, нито да се прекръстят.
______________________
* Разказ