/Поглед.инфо/ Кой лъже? Десислава Атанасова - депутат от ГЕРБ, обвини в свое изявление, че "видни фигури на БСП се изказват в подкрепа на Конвенцията". Казва също така, че това е лицемерие и деменция.
По повод нейното изказване, проф. Иво Христов - депутат от "БСП за България", направи следното изявление: "Г-жа Атанасова е патологичен лъжец. Нека извади точните ми думи от някакво изказване, в което аз съм казал, че подкрепям въпросната конвенция. Аз съм се изказвал единствено на събитие, на което се обсъждаше насилието срещу жените. Нормално е да се изкажа против насилието на жените, но никъде не съм говорил за конвенцията. Да видим какво ще стане сега, ако г-жа Атанасова не може да извади подобно твърдение, за което така упорито говори".
А ето и доклада на проф. Иво Христов, изнесен на 25.11.2017г., във връзка с кръгла маса на движението на жените-социалистки от София и Смолян ”Насилието през очите на жената”, проведена в Смолян по повод Деня за борба срещу насилието над жените, в който, според г-жа Атанасова, е подкрепил Истанбулската конвенция.
Ние не се харесваме, когато се виждаме в огледалото на обществения образ
Темата, формулирана по този начин: „Политически контест на насилието в България“, е сложна тема. Вече бе показано едно от измеренията на насилието в българското общество - в отношенията между половете, в семейството и т.н. Истината е, че това е само едно от проявленията на това явление, в едно общество, което по своя характер е изградено на насилието. Множество изследвания, по различни поводи в различни сфери в обществото показват, че агресията и насилието са основен конституиращ елемент на отношенията между хората в България. Всички ние страдаме или участваме в такъв тип отношения, които са станали норма.
Проблемът на България е, че един от най-важните стълбове на едно цивилизовано и демократично общество, каквото е правото, служи по-скоро като декор, а не като реален регулатор на човешките отношения. И нещо повече - много често правото е декор не само за властимащите, които и да са те, но и за голяма част от хората. Те не виждат в правото средство, чрез което да се изразяват техните интереси. Те не виждат в закона начина, по който тези интереси да бъдат защитавани и следователно те гледат на цялата тази работа като един каламбур. Ето защо и Народното събрание е институцията, която се ползва с най-ниска обществена подкрепа. Колкото и да е странно, огромна част от хората дълбоко мразят Народното събрание и също така огромна част от хората не знаят какво прави Народното събрание. Но, както се казва, едното не пречи на другото.
Тази изчерпателност на дебата разкрива едни такива дълбини и „красоти“ на българския национален характер, които ще ни заведат много далече. Те са ни довели дотам, че България за 30 години в условията на така наречения „преход“, един оксиморон без съдържание, тази България е на път да изчезне. И като една от причините за това изчезване, много често дават външна механична причина - изнесоха се 2,5 милиона души за този близо четвърт век, но не казват защо са се изнесли. Разбира се, изтъкват се икономически аргументи, които безспорно са водещи, но наскоро ми попадна един текст, който един дядо, емигрирал преди доста време в Канада, казва на млада журналистка, последна реколта, която го попитала, а вие от тоталитарния режим ли сте избягали, той отвърна: не, избягах от вас. Тия дето, казва, се махнахме оттук, се махнахме от вас. Това е метафора, което иска да ви покаже, че една от основните драми на нашето общество е това, което голямата писателка Свобода Бъчварова беше дефинирала преди време в книгата си „По особено мъчителен начин“: „Милост няма между българите“. Ние сме врагове един на друг.
Всъщност, ако трябва да бъдем точни при използване на социологически категории, в България няма общество. Ако под „общество“ се разбира не просто купчина от хора, събрани на едно място, под общество се разбира интегративна общност, с общи интереси, с общи цели, с общи идеи, с общи каузи, което да е готово да ги изнася по някакъв начин, да води битка за тях, да се брани или да напада, да ги формулира по един или друг начин. В България такова нещо няма. И в рамките на тези 30 години върви процес не просто на сриване на обществените връзки, а на атомизация на социалния организъм, на разпадането на всякакви видове форми на социална солидарност.Българите не виждат своето спасение - лично, индивидуално или групово през уреждане на общите работи. За средното българско съществувание „общите работи“ са химера, нещо, което не съществува. Това е така, тъй като държавата, всички държавни механизми са дълбоко чужди за нашия човек и той дори за секунда не може да си представи, че през функционирането, формирането, формулирането на тези механизми може да бъде подобрена неговата лична индивидуална съдба. Ето защо българската емиграция не е просто емиграция, това е екзодус – библейско изнасяне, спасение от територията. Изнасяне в буквалния смисъл на думата. Вече възниква още един парадокс: омраза между „вътрешните“ и „външните“ българи. Това може да го видите във всеки хейтърски сайт, където се казва: „вие дето избягахте в чужбина и ни оставихте тук да умираме, вие няма на нас акъл да ни давате.“ Това беше по повод ако си спомняте псевдодебата за електронното гласуване. Защо този, който е в Сиатъл, или в Пърт, или в Сидни, или във Франкфурт ще ми определя съдбата? Което стои в основата, това което Елин Пелин е формулирал: ако има гений по българските земи, това ще бъде гения на завистта. Нищо, че същите тези хора превеждат всяка година по 4 милиарда лева, за да издържат останалите си майки, бащи или роднини, че това е най-голямата инвеститорска група в България. За съжаление тази група ще изчезне в момента, в който се изтъняват и накрая се скъсат нишките на общото битие. Когато бабите, дядовците, майките, роднините тук по една или друга причина си заминат. Тогава ще се скъсат и биологичните връзки, които досега по някакъв начин заместват или изпълняват ролята на социални връзки. Съвършено накратко: имаме едно разпаднало се общество. Когато имате едно разпаднало се общество, тогава имаме по „Левиатан“ – война на всеки срещу всеки. Война с всички възможни средства. Дали тази война ще бъде ако откраднеш общото, дали това ще бъде използването на държавните механизми като на плячка, няма значение. И много често когато справедливият обществен гняв е насочен срещу крадливата върхушка, която и да е тя, тук се изхожда от мотива – защо краде той, а не аз.
Ето защо насилието е абсолютно закономерно в българското общество. Неговото разрастване не е злощастна случайност, а е закономерност. То се е превърнало в особена форма комуникация между хората, и това насилие не е само в грубите форми на физическо насилие, то може да бъде политическо, то може да бъде биологическо, то може да бъде психологическо, то може да бъде всякакво. Ние не се харесваме, когато се виждаме в огледалото на обществения образ, който и да е той. Не се харесваме, но нищо не правим по въпроса. Ние изпускаме страната си и собствената си съдба и съдбата си на народ, буквално както изтича пясък от ръцете ни.
Разбира се това може да го сложите на моята сметка за това, че съм мизантроп, черноглед, не виждам нищо хубаво в живота и т.н. Може и така да е. Но първото условие за разрешаване на какъвто и обществен проблем е, първо да видиш проблема. Въобще да го разбереш като такъв. Е, проблемът е в това, че ние не виждаме проблема. Ние не сме съгласни, че има такъв проблем. А първото условие за неговото решаване е да го привидиш, да го разбереш.
Второ - да осъзнаеш драматизма на проблема. Той е много дълбок. А защо е така? Много просто, защото няма такова нещо като обективно съществуващ проблем. Тук любимият ми пример е аз ви бъркам в джоба. Това проблем ли е, според вас. За този, на когото му бъркам, е проблем, за мен е манна небесна, ако имах начин, щях да бръкна и в другия му джоб. И така да я карам до второ пришествие. Т.е. ситият на гладния не вярва. Когато проблемът е на този, който страда от тази ситуация, проблемът е, че от тази ситуация се облагодетелства някой и не облагодетелства мнозина, но мнозината не виждат проблемната ситуация, а по-скоро виждат само нейни следствия. Само и единствено.
Няма друга страна в Европа, например, в която да видите такова варварско нещо като това да си карате децата на предната седалка демонстративно и без колан. Като елементарното правило на закона е да ги сложиш отзад, защото ги спасяваш по този начин. Какво демонстрираш? Ти не обичаш най-милото си. Хайде, оставяме настрана такива имагинерни неща като държава, общество и прочие. Детето ти. Или пък същото това дете без каска го слагаш отзад на мотора и триумфално преминаваш през селския мегдан да покажеш какъв си бабаит. Къде в друга страна в Европа има такова нещо ти да оставиш детето си на най-крехката възраст 8-9-10-11 години и да отидеш да береш маслини в Испания като го оставиш на баба му с аргумента: аз изкарвам средства за тях. Когато се върнеш, детето вече е престъпник. Кого залъгваме?!
Когато обаче се посочват подобни неща, те се възприемат на нож. Хората искат друго: излъжи ни, както казваха героите на Елин Пелин в „Косачи“. Излъжи ни нещо, кажи ни някоя красива лъжа, не ни казвай истината. Народите са като деца, те обичат да бъдат лъгани. Както беше казал Ботев: „лъжливи уста слушат с вяра, търпи, моли се, докато те бият, кожата да ти одере звяра и змии кръвта да изпият, на Бога само ти се надявай!“
Само за четвърт век България от 28-29 индустриална сила в света се срина до нива от 70-80-о място по всички класации – икономическо, индустриално, качество на живот, образование... Ако не вярвате на думи, вижте поне статистиката. За четвърт век от „лошия“ социализъм от 9-и септември 1944 година до 1970-а година селска България катапултира в индустриална, градска, урбанизирана страна, беше извършена социална и образователна революция. 1971-1972 година България финишира с ядрената електростанция в Козлодуй, която и в момента ни топли. Само за четвърт век България влезе сред водещите индустриални и икономически цивилизовани страни в света. Сега само за четвърт век пред очите ни, както обичам да казвам, с широко затворени очи извървяхме обратния процес и то с такава страховита скорост в обратна посока. Но всеки казва: мен това не ме засяга. И сега, изправени пред счупените грънци, си задаваме класическия въпрос: как допуснахме всичко това. Кой е виновен? Ние всички го допуснахме и всички сме виновни. Не само тези „горе“. Защото се шири едно такова удобно извинение.
А ти къде беше?
Къде беше, когато те водеха за носа и ти унищожаваха индустрията?
Ти къде беше, когато те излъгаха да ти съберат боновете за приватизацията?
Ти къде беше, когато рухнаха банките и ти занулиха всичките натрупани нещастни левчета в ДСК или ДЗИ? Тоест направиха те пауперизиран голтак в рамките на 5 години.
Ти къде беше, когато бе унищожено българското образование?
Ти казваше: мен това не ме интересува, мен тази работа не ме засяга, това от мен не зависи.
Ние се държим като посетители в супермаркет, в който влизайки, смятаме, че някой е длъжен да ни представи добрата стока. Никой за нищо не ти е длъжен. Народите, към които само на думи се стремим, са извоювали това с борба, с усилие, с настойчивост, с дисциплина. Друг тип хора, хора с изправен гръбнак, хора, които могат да поемат отговорност, хора които не са големи само на големите приказки, но и на големите дела, хора които извадиха тая страна от калта на посредствеността, а ние гледаме с широко затворени очи как тя потъва в нея, опакована в сладки приказки. Големият проблем на българите е огромният исторически страх, който е натрупан в нашите хора. В резултат на това, че живеем на това проветриво място, исторически е вървяла отрицателна социална селекция, вървял е процес на това, че само преклонената главица, само конформизмът може да ни спаси. Както казва Иво Андрич, на едно място българите са овладели до съвършенство изкуството да оцеляват, само че са забравили защо оцеляват. Оцеляване заради самото оцеляване.
Разбира се, когато имаме всичко това, когато сме изправени пред тази тихо пълзяща социална трагедия, за която или имаш сетива и те боли, или ги нямаш, и тогава ги запълваш с високопарни приказки за голямо социално и политическо и всякакво друго развитие, човек е изправен пред две алтернативи – или да се махне с болка оттук, или да почне да вика от болка.
__________________
* Докладът на проф. Иво Христов е взет от стенограмата на кръглата маса на движението на жените-социалистки от София и Смолян ”Насилието през очите на жената”, проведена в Смолян по повод Деня за борба срещу насилието над жените, проведена на 25.11.2017г..
* След доклада на проф. Иво Христов, публикуваме и докладите на проф. Христо Монов и на проф. Ваня Добрева от същата кръгла маса в гр. Смолян.
- Проф. Ваня Добрева: Агресията в образованието
- Проф. Христо Монов: Медиите и насилието или...насилието на медиите
- Проф. Иво Христов: Ние не се харесваме, когато се виждаме в огледалото на обществения образ
* Уважаеми приятели и читатели на Поглед.инфо! За да бъде гарантирана връзката ви с нашия сайт и да следите новините, които ви интересуват, включете се в новата Фейсбук група на Поглед.инфо и добавете вашите приятели: https://www.facebook.com/groups/227850304424018/