/Поглед.инфо/ Нов опит за прокарване на ратификацията на Истанбулската конвенция или кой състави становището на Висшия адвокатски съвет по к.д. №3/2018 на КС на Република България

На 17 или 18.05.2018г. в интернет-страницата на Висшия адвокатски съвет бе публикувано СТАНОВИЩЕТО НА ВАС ПО К.Д.№3/2018 на КС на Република България.

Като член на адвокатската колегия в София от 1998г., професионална гилдия на защитниците на гражданските права и свободи, гарант на конституционното право на свобода на мисълта, убежденията, на събиране и разпространение на информация, искам да изразя дълбокото си учудване от СТАНОВИЩЕТО НА ВАС. Това становище влиза в дълбоко противоречие с моето вътрешно убеждение и нагласа на лице, за което защитата на правата и интересите на българските граждани от години се е превърнала в професионално задължение.

Случаят повдига сериозни въпроси за начините, по които ВАС реализира законовите правомощия като върховен представителен орган на правозащитната общност в България и степента, в която ВАС отразява позицията на адвокатската общност. Но тези въпроси излизат извън предметната цел на този коментар, поради което няма да се спирам на тях.

Колеги, не мога да скрия своето дълбоко професионално несъгласие със СТАНОВИЩЕТО НА ВАС ПО К.Д.№3/2018.

Считам, че то не само не отразява професионалната позиция на мнозинството адвокати в страната, но влиза в дълбоко противоречие със самата правозащитна функция на адвокатската професия. Противоречията се свеждат до следното:

Първо – правозащитната функция може да се осъществява единствено на базатата на правната норма. Мотивировки и обосновки на правна позиция, които изхождат от идеологически предпоставки, са чужди на правозащитната функция на адвокатурата. В контретния случай, Становището на ВАС изобилства с елементи и мотиви, почерпени от идеологията на феминизма. В частта „1.Анализ на спорните разпоредби на ИК…..“, се посочва директно, че ИК е полезна от гледна точка на борбата с „идеологията на сексизма“. Абсурдността на този текст е явна - подобни идеологически обосновки нямат място в правна полемика.

Второ –правозащитната дейност изисква изначално много добро познаване на правната материя в конкретната област, т.е.познаване предмета на регулация. В случая става дума за две области на Международното публично право: международното договорно право и международно-правната регламентация в областта на защита правата на човека, които очевидно не се познават от авторите на Становище. Анализът на правната материя е повърхностен и непълен. Допуснати са сериозни професионални грешки. Не се прави разлика между препоръчителните актове и обвързващи актове в МПП, което в конкретния случай има ключово значение за анализа.

В резултат от това, Становището замъглява факта, че Истанбулската конвенция е първия обвързващ международно-правен акт (договор) в съвременното МПП в областта на защитата правата на човека, в който нетрадиционната сексуална ориентация и половата самоидентификация на индивида се признават като правен критерий за оценка на равенството между половете и свободата от дискриминация.

Не ми е известен нито един друг международен договор (обвързващ универсален или регионален европейски международно-правен акт) преди ИК, който да легализира нетрадиционната сексуална ориентация и половата самоидентификация като критерии за свободата от дискриминация. В този смисъл, ИК влиза в безспорно противоречие със съществуващите обвързващи (договорно закрепени) норми на международното публично право в областта на правата на човека, а с това и с чл.24(3) на КРБ.

До приемането на ИК, защитата на жените от насилие и от домашно насилие беше уредена в универсалните договори за защита правата на човека. Регламентацията е добре развита, многопланова, покриваща трите нива на международна регулация – двустранно, регионално и универсално. Тя включва Международния пакт за гражданските и политическите права (1966г.), Международния пакт за икономическите, социалните и културните права (1966г.), Конвенцията на ООН за премахване на всички форми за дискриминация на жените (КПДЖ, 1979г.), Конвенция на ООН за политическите права на жените (1952г.), Конвенция №111 на МОТ, Конвенция №156 на МОТ, Конвенция №182 на МОТ, Конвенция №183 на МОТ, Конвенцията на ООН за правата на детето (1989г.), Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (2006г.), Конвенция на ООН за гражданството на омъжената жена (1957г;), КОНВЕНЦИЯ за съгласието за брак, минимална възраст за встъпване в брак и регистрация на браковете (1962г.), КОНВЕНЦИЯ на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1984г.), Хагските и Женевските конвенции по международно хуманитарно право, Конвенцията на ЮНЕСКО за борба против дискриминация в областта на образованието (1962г.), Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Протоколите към нея, Европейската социална харта, Хартата на основните права на Европейския съюз. Към това трябва да се добавят регионалните конвенции в областта на правата на човека, правата на жените и правата на детето, като Азиатската харта за правата на човека, Американската конвенция за правата на човека, Африканската конвенция за правата на човека и народите и др.

Тези десетки правно обвързващи международни актове хармонично допълват националната правна уредба: наказателното право и специалните нормативни актове - за равенство между половете, за защита от домашно насилие, за защита на децата и др.

При наличието на тази разгърната регулация, естествено възниква въпросът каква е необходимостта от още един международен договор в същата област и защо съществуващата регулация не е довела до осезаеми резултати.

Авторите на становището съвсем съзнателно избягват въпроса каква е предметната разлика между съществуващото днес обвързващо МПП и въпросната ИК, разширява ли тя правната регулация и ако да – с какво, внася ли тя нови правни институти. Тяхната позиция по въпроса е представена незадоволително, в едно единствено изречение. На фона на това, да се твърди, че главната цел на ИК била защитата на жените от насилие е меко казано професионално неубедително.

Уважаеми колеги, международно-правната база за защита на жените от насилие безспорно е налице. Дори в Становището е казано, че „задълженията вече съществуват за България по силата на конкретни международни договори като Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените и ЕКПЧ, но и по силата на обичайното МП“. Може ли някой да каже коя форма на насилие срещу жени, посочена в ИК, не се преследва днес по силата на чл.3 на ЕКПЧ за забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отношение и наказание, чл.7,т.1,б. „Е“ и „Ж“на Римския статут на международния наказателен съд, чл.5, т.“А“ на Виенската конвенция за консулските отношения, чл.2 и чл.7 на Международния пакт за гражданските и политическите права, чл.3 на Международния пакт за социалните, икономическите и културните права и по другите гореизброени международни договори. Може ли някой да каже кои престъпления против жени не се преследват по наказателно-правна, гражданско-правна, административно-правна линия. Може ли някой да каже кое престъпление срещу жени не е наказуемо по линия на чл.29(1)КРБ и др. конституционни норми, НК и специалното законодателство в предметната област.

Уважаеми автори на Становището на ВАС, кои права на жените, защитени по ИК, не са защитени предварително в действащото днес международно договорно право? Какво ново правно съдържание внася ИК, освен защитата на лица с нестандартна сексуална ориентация и полова идентичност? ОТГОВОРЪТ НА ПРИВЪРЖЕНИЦИТЕ НА ИК Е ЕДИН – КОНТРОЛ НАД ИМПЛЕМЕНТАЦИЯТА НА КОНВЕНЦИЯТА. Именно, в областта на имплементацията обаче са най-сериозните слабости на ИК. Те касаят спорното екс-териториално прилагане на ИК, прилагането по време на война, прилагането на неясни и недефинирани терминологични понятия, механизмът за финансиране на имплементацията и др. Няма никакви гаранции,че един международен договор ще успее да ограничи насилието над жени, след като дори Наказателното законодателство до момента се е оказало неефективно.

Горното дава основание на добрите специалисти по тази международна материя да твърдят, че главната цел на ИК не е защитата на жените от насилие, а прикритата легализация на правата на ЛГБТИ общностите под формата на равенство на половете (видно от чл.4 от Интерпретативния доклад към ИК - т.53:  гейовете, лесбийките и бисексуалните, транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“).

ТОЗИ ФУНДАМЕНТАЛЕН МЕЖДУНАРОДНОПРАВЕН ИЗВОД ЛИПСВА ОТ СТАНОВИЩЕТО НА ВАС. Вместо него се повтаря голословно – главната цел на ИК е защитата на жените от насилие и от домашно насилие. Голословността на втория извод се вижда с невъоръжено око в онези страни по ИК, които до ден днешен не са дори ограничили сексуалната експлоатация на жени по своите улици, трафика на жени с цел сексуална експлоатация, трудовата експлоатация на жени, жестокото отношение към жени в малцинствените групи, нарушенията на правата на жените по време на въоръжени конфликти – използването им като сексуални робини, като жив щит при военни действия, нарушенията против психическите и духовни права на жените и др.

Една от основните причини за аналитичния дефицит на Становището е липсата на договорно-правна оценка на Истанбулска конвенция като международно-правен акт. Няма оценка нито на вида, нито на предметното поле, нито на мястото в международно-правната йерархия, нито на правните институти в Истанбулската конвенция. Това обезмисля конституционното задължение външната политика на България да се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право (по чл.24(1) на КРБ). Това не е обикновена правна норма, а конституционен императив. Как ще се реализира той, ако законодателните, правораздавателните и правоприлагащите органи в РБ не познават всестранно, пълно и точно ИК и нейното място, роля и особености в МПП?

В този смисъл, оценката на съответствието между нормите на Конвенцията, и международното публично право в областта на закрила правата на човека, има най-пряко и непосредствено отношение към въпроса за съответствието на ИК на КРБ (по смисъла на чл.24(1) КРБ).

Колеги, ноторно известно в правните среди е че, защитата на една или друга теза в правната полемика може да се води изключително на основата на Конституцията и закона. В това отношение, Становището показва явна дефицитност. В неговия първи раздел „Анализ на спорните разпоредби на ИК. Липса на противоречия с българската Конституция“, правният анализ е заменен със социални и идеологически оценки. Авторите се упражняват върху определения за „мъж“ и „жена“. Интерпретира се върху „социални, изкуствени, идеологически по своята природа, обслужващи целите на неравенството дефиниции за „жените“ и „ мъжете“ – познати според авторите като полови стереотипи, социален пол или „джендър“. Твърди се буквално следното: „Да бъдеш „мъж“ не е същото като да си мъж. В противен случай на мъжете не би се казвало „Бъди мъж!“ То би било безпредметно. Мъж е всеки със съответните анатомични особености, а „мъж“ е този, който отговаря на обществените очаквания за „мъж“. Ядрото на обществените очаквания е той да се налага - на първо място, над „жената“, защото „жената“ е конструирана като негов главен Друг, негова антитеза и, следователно, изначалното й място е под него, тъй като в примитивните парадигми на патриархалното мислене, ако той не е „отгоре“, значи е унизен….Поради тези очаквания, които произтичат от патриархалните социални определения за „мъж“и „жена“, обществото борави вместо с хора от мъжки и женски биологичен пол, със стереотипи. Тези стереотипи са традиционно раздадени карти, съгласно които жените предопределено губят играта, като заплащат на победителите - „мъже“, с живота или здравето и/или (част от потенциала си)“.

За мен правен дебат върху подобно становище е безсмислен. Трудно би могло да се демонстрира по-очевидна правна безпомощност и по-изявена екстремистка феминистка идеология. Тук няма и грам професионален анализ на международен договор. Сигурен съм, че това становище не е представително за огромната част от адвокатите в страната. Категорично възразявам моето отношение към института на равенството между мъжете и жените, както и отношението на хиляди мои колеги, да бъде свеждано към елементарен феминистки екстремизъм. Разграничавам се от този екстремизъм.

Не мога да пропусна още един основополагащ факт – всяка правна оценка на един международен договор, в т.ч. и на неговото съответствие на Конституцията, е невъзможна и правно нищожна, ако се основава на неточен и неправилен превод на български език. В конкретния случай, юристите от Правителството, Народното Събрание, Конститицуонния съд, до момента са работили именно върху неточен и неправилен превод, обектвирано в признание на Bridget T.O’Loughlin, официален представителна Съвета на Европа, отговорен за мониторинга на приложението на Истанбулската конвенция. Това обстоятелство правно опорочава целия досегашен процес за присъединяване и подготовка за ратифициране на ИК и прави невъзможен, дори нищожно, всяко бъдещо Решение на Конституционния съд за съответствие на ИК на КРБ. Това е изходна правна предпоставка в анализа на ИК за целите на к.д.№3/2018 на Конституционния съд. Нейното отсъствие от Становището на ВАС буди силно недоумение и създава основателни съмнения в безпристрастността на Становището.

Дължа да кажа две изречения и за понятийния апарат на ИК. Коментарът на понятието „джендър“, използвано в ИК и Интерпретативния доклад към нея, е юридически еклектичен.Това понятие и неговите производни не са ясно и категорично разграничени от понятието „пол“ в биологичния смисъл. Както в превода на ИК,така и в Интерпретативния доклад към нея, така и в Становището на ВАС, са допуснати многобройни замествания на „джендър“ със „социален пол“, „джендър-основано насилие“ с „насилие, основано на пола“ и др.. Нещо повече, в Становище се твърди абсолютно невярно, че „джендър“ не означавало, че “човек може да замени по свое желание биологичния си пол с „джендър“ или с другия биологичен пол, а още по-малко с трети пол или трети „джендър“. Цитирам Становището: „“джендър“ не обозначава свободно избираем пол, различен от биологичния. Напротив, това понятие бележи принудително наложен от обществото модел на пола“.

Май авторите на Становището на ВАС не познават правната действителност в десетки европейски страни, които от години допускат доброволна смяна на пола във физически и правен смисъл съобразно свободата на сексуална ориентация и полова самоидентификация на лицата. За тях явлението „трансджендър“, „бисексуален“, „транс-хора“, както и широко разпространената практика на смяна на пола на деца и възрастни във Великобритания, Канада, Швеция, Норвегия, Финландия,Холандия, Германия и др. сякаш не съществуват в обективния мир. За Становището на ВАС сякаш не съществуват Gender Recognition Act от 2004г. във Великобритания, Gender Recognition Act (1972:119) от 1972 , с поправки от 2012 г. в Швеция, Gender Recognition Act вНорвегия от 2016г.Law on transgender rights 2013 на Холандия и др.подобни законови актове.

В Становището се твърди, че ратификацията на ИК нямало да доведе до приемане на законодателство за еднополовите бракове. Възниква въпроса, какво тогава доведе до приемането на закони за признаване на еднополовите бракове в Германия, САЩ, Швеция и др. Защо тогава Министърът на правосъдието на РБ заявява в свое официално писмо, което стана публично известно, че чрез приемането на ИК България ще бъде принудена да заобиколи Конститиционната забрана за еднополови бракове в чл.46(1). Защо ще се заобикаля нещо, което според Становището на ВАС не съществува?

КРБ никъде не предвижда правото на самоидентифициране на пола и правото на промяна на пола в рамките на семейна общност. КРБ никъде не предвижда право на еднополови бракове. КРБ никъде не предвижда равенство между гражданите на основата на сексуалната ориентация и половата самоидентификация. В това отношение, тя влиза в пряко противоречие с ИК. Нещо повече, нито един друг международен договор (правно обвързващ България акт) не предвижда гореизброените правни възможности. А препоръчителните актове нямат задължителна сила за държавите. Тази обективна фактическа и правна действителност се прикрива от Становището на ВАС.

Тук няма да се спирам на многобройните недостатъци на ИК като международен договор, който де-факто и де-юре не може да бъде прилаган от България. Това са и липсата на самоизпълняващи се норми, липса на правни дефиниции на конкретни термини в ИК, липсата на еднообразен превод на „джендър“-терминологията, прекомерни финансови задължения за прилагането на ИК, възможности за злоупотреба с разпоредбите на ИК, невъзможност за изпълнение на конвенционните задължения с правните средства, предписани в ИК ( например, екс-териториално изпълнение по отношение на български граждани в чужбина; изпълнение чрез механизмите на консулската помощ в чужбина и др.).

Но задължително трябва да се спрем на противоречието между ИК и основни договорни инструменти, имащи обвързваща правна сила на България. Освен противоречието по отношение на принципа на свобода на половата самоидентификация и на сексуалната ориентация, ИК противоречи на редица задължителни МП-актове в областта на правото на образование.

Основополагащ елемент на правото на образование е правото на родителите да предоставят на своите деца образование в съответствие със своите собствени убеждения. (т.1,б на Конвенция на ЮНЕСКО срещу дискриминация в образованието от 1960 –най-старият международен договор относно правото на образование). Същото право е закрепено в друг правно-задължителен международноправен акт – Харта на основните права на ЕС. В чл.14, т.3 на Хартата се казва: Свободата да се създават учебни заведения, при зачитане на демократичните принципи, както и ПРАВОТО НА РОДИТЕЛИТЕ ДА ОСИГУРЯВАТ ОБРАЗОВАНИЕТО И ОБУЧЕНИЕТО НА ДЕЦАТА СИ В СЪОТВЕТСТВИЕ СЪС СВОИТЕ РЕЛИГИОЗНИ, ФИЛОСОФСКИ И ПЕДАГОГИЧЕСКИ УБЕЖДЕНИЯ, СЕ ЗАЧИТАТ съгласно националните закони, които уреждат тяхното упражняване“.

В същото време,чл.14 на ИК предвижда “страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като …нестереотипните полови роли…, „джендър“- основано насилие… в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“. В резултат на това отношение към образованието, през последните 10 години в български детски градини, училища от основното и средно равнища, Министерството на образованието, в сътрудничество с няколко „джендър“-НПО, внасят тестови учебни планове и програми за всички, без изключение, деца от тези учебни заведения. Няма и спомен от предварително проучване на убежденията на родителите – програмите се прилагат спрямо всички учащи се. В много случаи тези планове и програми се прилагат дори без знанието на родителите.

Конвенционният израз „където е подходящо“ в редакцията на нормата на чл.14 в конкретните случаи може да се използва произволно, както е било в случая с Министерството на образованието и НПО, без знанието и съгласието на родителите. Така МО и НПО сами са определили, че внедряването на тези програми е подходящо имено в тези училища и именно за техните деца. Правата на родителите по т.1,б на Конвенцията на ЮНЕСКО срещу дискриминацията в образованието от 1960 г. и по чл.14, т.3 на Хартата на основните права на ЕС са грубо нарушени. Нещо повече, цитираният израз не забранява, а само поставя известна“модалност“ на правото на страната да внася подобни планове и програми. Тази модалност е безмислена сама по себе си, защо и без нея властите ще внасят тези програми и планове там, където преценят за подходящо. Явно става дума за мъртва правна норма.

Но истинско стъписване предизвиква отношението на авторите на Становището към чл.46(1) на КРБ. Откровено и директно, там се твърдят абсурди, основани на неправилно цитиране на КРБ, а именно: „Тази норма (на чл.46(1) КРБ) е основание да бъде ратифицирана ИК като инструмент за защита на брака според конституционното му определение като доброволен съюз на равноправни партньори за разлика от механизъм за узаконяване на предходно сексуално насилие от мъжа над жената(чл.158 НК) и/или на механизъм за подтискане и контрол на жената като неравноправна, какъвто е всеки брак, в който се упражнява насилие основано на пола. КРБ предполага държавни мерки за запазване доброволната, свободна природа на брака и равноправието на жените в него. Ратификацията на ИК е такава мярка.“

Тези твърдения остават у мен впечатление, че авторите на Становището не познават чл.46(1) КРБ (където няма нито дума за партньори), не знаят за принципите на брачното производство, за правото на прекратяване на брака като гаранция за неговата доброволност, не знаят за това, че в българското семейно право насилието над жените е основание за разтрогване на брака, за законовата забрана на всякакви форми на изтезания, и т.н. Загадка остава за мен и твърдението, че Ратификацията на договор, който легализира партньорските интимни отношения между лица от един и същи пол, легализира нестандартната сексуална ориентация и свободата на половата самоидентификация, би доразвила нормата на чл.46(1)КРБ, която дефинира брака като доброволен съюз между мъж и жена. Наистина се затруднявам да разбера как интимните партньорски отношения между гейове и между лесбийки биха доразвили брачните отношения между мъж и жена. Все повече се убеждавам, че тук няма нищо за разбиране, ако останем верни на професионалната логика.

Раздел ІІІ „Международното право по правата на човека задължително за РБ, което изисква ратификация на ИК“ е абсолютен професионален провал за авторите на Становището.

Първо – невярно по дефиниция е твърдението, че която и да било КРБ може да изисква ратификация на международен договор. Спорът би ни върнал в първите години на университетското образование по международно право, поради което няма да влизам в него.

Второ – не по-малко невярно е и поредното твърдение: „обвързващото международно право по правата на човека изисква от България ратификация на ИК“. В негова подкрепа са приведени Заключителните препоръки от 2012г. по комбинирания четвърти-седми доклад на България по Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените. Драги колеги, Препоръките, та дори те и Заключителни, никога не са обвързващ международно-правен акт. Същото се отнася до цитираните Указания за международна закрила, Резолюции, Доклади, и др. подобни. Препоръките не са и не могат да бъдат част от Конвенцията. В МПП няма понятие „правото на конвенцията“, което вие използвате. Конструкцията не издържа обикновена професионална критика.

ЕКПЧ, като основополагащ международен договор в областта на правата на човека, естествено закриля субектите на защита от всяка форма на насилие. Тук спадат както жените, така и мъжете, децата, възрастните хора. ЕКПЧ не дава никаква специална защита на жените, различна от тази на децата и мъжете.

И в последна сметка, трябва отново да се повтори за сетен път, че идеята за защита на жените от насилие няма нищо общо с идеята за свобода на сексуалната ориентация и половата самоидентификация на отделни лица. И ако защитниците на правата на ЛГБТИ общностите се откажат от камуфлажа да прикриват своите цели зад тезата за защита на жените от насилие и от домашно насилие, те ще намерят повече разбиране в обществото.

Жените могат и трябва да бъдат защитени от насилие, но това не означава съгласие да се легалириза принципа на свободната полова самоидентификация. Онези, които съзнателно смесват двата въпроса, очевидно преследват собствени професионални цели, които нямат нищо общо с широко прокламираната рекламна цел – защита на жените от насилие.