/Поглед.инфо/ (Този текст е параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе през есента)

Със сигурност няма да бъде изненада фактът, че фундираното още по време на Политическото Освобождение от Османската империя и после в първите опити за изграждане на новата държава русофилско – русофобско противопоставяне, пронизващо цялото българско общество, има същите регулативни функции и по отношение на зараждащата се с неимоверни мъки българска интелигенция – както старата възрожденска, така и новата, появяваща се след драматичния призив на онзи селски мислител от двора с черепите: „Учи сине, за да не работиш!“. И това е точно така.

От една страна, постепенно се осъществява преобръщане на интереса към образованието: ако в началото на Възраждането, когато в страната бива зарязано гръцкото за сметка на руското просвещение, а интересът към образованието в чужбина е съсредоточен основно в Русия и Франция, то към края на ХІХ в. Германия и Австро-Унгария са основните притегателни центрове за получаване на висше образование, като по този начин в началото на ХХ в. се „оформя пласт от висша интелигенция с германска школовка, на която щеше да се разчита както в чисто духовната област, така и в производствено-техническата сфера“ /Генчев, 1987, с. 153/. Друг е въпросът, каква част от интелигенцията въобще представлява този неин „най-висш“ пласт, особено по отношение на производството, тъй като в България просто няма никаква тежка индустрия, а до края на 1945 г. инженерите и архитектите са около три процента от цялата интелигенция, която на свой ред е около три и половина процента от населението на държавата като цяло – под „интелигенция“ тогава се имат предвид завършилите образование изобщо, най-вече средно и значително по-малко висше образование. Показателно е, че едва около процент от същата тази интелигенция образуват преподавателите в откритите български висши и полувисши училища, и изследователите в Българската академия на науките в съответните й институти /Генчев, 1987, с. 151/.

От друга страна, както дълбокомислено е предвидил онзи селски чичо от двора с черепите, бумът на интереса към образованието непосредствено след Освобождението и дълго след това се стимулира от необходимостта за създаване на бюрократичен апарат, който до поеме управлението на държавата на различни нива, а краят на ХІХ в. познава луда надпревара за по-високо образование. За тази цел през 1888 г. е открито и българското Висше училище, малко по-късно и Художествената академия, макар че българското висше образование е не само невероятно закъсняло, но още няма нужния престиж /Генчев, 1987, с. 152-153/. Нещо повече – огромната част от интелигенцията се състои от хора с минимално, предимно средно образование, тези на които е възложено да поддържат училищата или пък църквите по селата и в градските квартали, или да пълнят канцелариите с дребни чиновници /Генчев, 1987, с. 155/. Вероятно тази най-обща картина на българската интелигенция в онова време просто няма как да бъде твърде различна, имайки предвид подчертания вече средновековен селски характер на Третото „българско“ царство.

Що се отнася до „най-висшия“ пласт на онази интелигенция, то „всяка група от лицата с висше образование ще продължи да внася в българския живот идеите на руската, немската, френската или английската култура, да ги превръща в платформа на социалната и културната си дейност. По този начин ще се ускорят духовните обороти, но ще се увековечи и разделението на българската интелигенция. Ще се появи на повърхността и едно ново противоречие – между „чисто“ българския специалист, получил образованието си в София, и чуждите възпитаници. Професионалната конкуренция ще премине в културно и политическо съперничество /к.м. – Л.Г./, а всичко това ще влияе отрицателно както върху единството на духовния живот, така и върху буржоазната политика. Оттук отново ще смучат своите сокове „филите“ и „фобите“ /к.м. – Л.Г./ в новата българска история. Острастените борби между тях не само ще забавят културния растеж, но ще се окажат фатални в часовете на исторически изпитания“ /Генчев, 1987, с. 155-156/.

Разбира се, на фона на традиционно възпроизвеждащата се „фило – фобска“ вътрешна партийно-политическа вражда и на прихваналата тази болест новопоявила се интелигенция, остава онзи стар възрожденски пласт на генерацията на Иван Вазов, която драматично се опитва да минимизира пагубното влияние на Сакскобурготската династия върху интелектуалното развитие на общността в полза на една колкото задъхваща се, толкова и отчаяно непоколебима във вярата си перспектива, че все пак е възможна и една българофилска научна и просветителска мисъл. Именно в недрата на тази вяра в историческото съществуване и възпроизводство на една, макар и на пръв поглед немислима, българска интелектуална традиция, сякаш от нищото през средновековното по своя манталитет „българско“ царство на Сакскобурготите, се появява философско-религиозната концепция на Петър Дънов, наричан с основание от своите последователи Учителят. Тук мога да припомня, че за Критическата психология на българската история тази концепция е по същество Третия Духовен Принос на цялата българска общност в историята на света след делото на Светите Братя Кирил и Методий, и техния Ученик Свети Климент Охридски, творците на българската писменост, и на Боян Мага и Поп Богомил, създателите на Богомилската Социална Доктрина. Можем да видим защо това е така.

По редица причини, които тук нито имам възможност, нито искам да коментирам, официалната история, най-вероятно заради идеологически мотиви, независимо дали са „леви“ или „десни“, обикновено не взима под внимание един твърде многозначителен факт от интелектуалните дискусии по онова време. Разбира се, че става дума за непоколебимата реабилитация на богомилството не само по отношение на българската, но и на историята на човечеството като цяло, реабилитация, осъществена от такива имена в българската изследователска традиция като Г. Икономов, Христо Досев, проф. Йордан Иванов, Христо Въргов, Янко Сакъзов, проф. Флорински, проф. Иван Шишманов, Иван Клинчаров, д-р Михаил Геновски, Стоян Ватралски, Стилиян Чилингиров и други, чиито становища обобщава по забележителен начин Боян Боев, един от най-близките последователи на Петър Дънов: „Значи богомилското движение не е откъснато явление в българската история, а е свързано с великия възходящ път на целокупното човечество. Като се сравни по значение с всички ония културни вълни в миналото, които са създавали цели епохи, то правилно ще бъде преценено и ще завземе подобаващо място в българската история и в общочовешката култура“ /Боев, 1937/1992, с. 51/.

Не по-малко категоричен е и Георги Константинов, който в уникална своя статия, озаглавена: „Световно значение на нашия език и на нашата литература“, и публикувана в Деня на Българската Писменост – 24 май, 1937 г., във в. „Вестник на вестниците“, пише буквално: „Богомилството и Възраждането са две важни точки в историята на българската култура. Ако ги сравним, ще видим между тях нещо общо: и двете са важни прояви на народния гений, на народните творчески сили. Обаче, между тях има и разлика: Богомилството се характеризира със своя универсализъм. То е движение космополитно, всемирно, общочовешко“ /Константинов, 1937/.

Изхождайки от основните предпоставки на доктрината и фактът, че богомилите са умеели да организират оня хармоничен обществен живот, върху основата на който са лежали самоотричането, жертвата, братството, любовта и свободата, тоест този наш български прочит на автентичното християнство, както беше казано тук по-рано, Боян Боев прави сравнение между този прочит и фундаменталните основания на движението на Петър Дънов, и съвсем закономерно заключава: „Самият факт, че това движение /на Учителя Дънов – б.м. – Л.Г./ се появява в същия народ /к.м. – Л.Г./, в който по-рано се появи богомилството, говори, че тук работят разумни сили и с един план, който продължава неотклонно и системно своята дейност през векове и хилядолетия“ /Боев, 1937/1992, с. 88/.

Ако Боян Боев ви звучи твърде мистично, тоест в разрез с утвърдената отдавна в нашето мислене и възприятия за света западна рационалност, то мога да ви предложа и по-мек вариант за връзката между богомилството и, както го наричат неговите последователи, учението на Петър Дънов: „Каква е връзката му с Богомилството? Съвсем директна – Учението на Учителя Петър Дънов е новото Богомилство. Самият той казва: „Ако някой иска да изучава живота на богомилите, той трябва да види нашия живот“. Вероятно е имал предвид да види живота в „Изгрев“ в София. Там е бил мистичният духовен център на Бялото Братство. Езотеричната част от Учението на Учителя… също напълно съвпада с Богомилското… Учителят работи неуморно години наред без натрапване, без насилие, без заробващи задължения… Той прекрасно разбира, че революции с хората не могат да стават и затова търпеливо ги съветва… Това е напълно в богомилски стил – без насилие, с кротко убеждение и с личен пример. Лекциите и беседите му обхващат всички области на живота и носят не просто мъдрост, на която да се възхищаваш, а и съвсем конкретни практически съвети за живота“ /Попхристов, 2015, с. 280-281/.

Съвсем вярно е, че между богомилството и философско-религиозната концепция на Петър Дънов съществува важна историческа приемственост, особено като се има предвид фактът, че и двете са български прочит на автентичното християнство, макар и отдалечени около хиляда години във времето. Заедно с това обаче, не по-малко вярно е, че концепцията на Учителя, който все пак е и образован университетски човек, носи със себе си като предпоставка фундаментално философско основание, на което и до днес, дори и неговите последователи не обръщат внимание, предпочитайки повече нейното окултно или мистично звучене. Да, както ще видим след малко, има и такова звучене, съпоставимо с онова мистично руско християнско усещане сред „обикновените“ руски хора и огромната част от руската интелигенция, но при Дънов в основата е, колкото и парадоксално да звучи това на пръв поглед, един друг тип философска рационалност, която съвсем не е тази позната през последните два века в западната цивилизация позитивистка и пост-позитивистка рационалност, чиито корени се намират в Хегелианската философска конструкция. Изглежда може би е достатъчно на първо време да повторя преклонението на Петър Дънов към едни от най-светлите умове в същата тази западна цивилизация: „Шекспир, Гьоте, Кант /к.м. – Л.Г./ са складирали в своите книги огромни познания и мъдрост – това е тяхната слава. Те са живи банки, които оставят богатството си за общо ползване“ /Кръстева, 2004, с. 27/.

Разбира се, че ще трябва да продължа, защото това със сигурност не е достатъчно и е още неразбираемо, тъй като за Петър Дънов критическата философия на Имануел Кант не е толкова абстрактен обект на възхищение, колкото и най-вече епистемологическа база за собствената интерпретация на Бога, тоест това е критическата философска рационалност на Имануел Кант, за съжаление неглижирана и дори бламирана от триумфиращата и до днес позитивистка и постпозитивистка философска посредственост. Учителят Петър Дънов е категоричен: „Бог не е една същина /същност – Л.Г./, която може да се докаже. Той е извън нашето съзнание /познание – Л.Г./ и затова не може да се докаже“ /Кръстева, 2004, с. 12/.

Надявам се, че читателите, вече твърде запознати дотук с принципите на Критическата психология, за която с фундаментално епистемологично значение също е Критическата философия на Имануел Кант, с лекота ще разберат по какъв начин Петър Дънов обосновава именно философски своята религиозна концепция. За Учителя, а и за всеки кантианец, Бог не е и не може да бъде същност, която ние си въобразяваме, че можем да опознаем, и, недай Боже, да се опитваме да я определим в една-единствена дефиниция. Бог е непознаваем като същност, защото като обект на познание Той е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori; в същото време обаче, ние сме в състояние да опознаваме безкрайната поредица от проявления на тази същност a posteriori, тоест в опита, в нашето ежедневие, било тези проявления да са в нас самите, било да ги срещаме у другите хора или в безкрайността на Природата и Вселената. С други думи, да ме прощават и последователите, и критиците на Учителя Петър Дънов, но в основата на неговата философско-религиозна концепция няма нищо, абсолютно нищо мистично, тъй като това е същата тази философска рационалност както на Критическата философия на Имануел Кант, така и на Критическата психология, с която ви занимавам тук, макар че като предложение за нова психологическа парадигма съм я споделил преди 20-тина години /вж.: Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014, 2017/.

Освен това, което е изключително важно, тъй като в продължение на своето критическо осмисляне на Бога, Учителят Петър Дънов категорично въстава срещу фундаменталната двойственост, чрез която всичките три монотеистични религии – юдаизъм, християнство и ислям, се стремят да ни представят, но и ни представят Бога. От една страна, в представите и на трите религии Бог е Трансцедентен спрямо света и хората, Той е някъде извън всичко, за което можем да си помислим. От друга страна обаче, Бог е и Едновременно Иманентен на света и хората, тоест Той е тук и може във всеки момент да те накаже, ако не изпълняваш Неговите Указания. Няма такова нещо за Учителя Петър Дънов: „Вие гледате на Бога като на външна необходимост, като на същество, което наказва и преследва, поради което се страхувате от него, вместо да го обичате. За вас Бог е в бурята, земетресенията, страданията. Търсите Го само отвън, а не вътре в себе си. Докато гледате така на Бога, всякога ще останете далече от Него. Приемете Го първо в себе си, в своята душа, в своето сърце, в своя ум, като израз на велики мисли и чувства, като подтик към добри и възвишени дела. Оттам погледнете небето, звездите, спрете се пред изворите, пред цветята, вижте планините и долините, оставете се да ви лъхне тихият ветрец – навсякъде е Бог, вън и вътре в нас. Всичко е изпълнено с Божието присъствие!“… /Кръстева, 2004, с. 13/.

Оказва се, че Иисус Христос на Учителя Дънов е носител на същата всепроявляваща се роля на атман – Брахман, изведена още в древните свещени индийски книги, упанишадите, чрез която Леон Блоа твърди за „тайнството на живота, който е Иисус: Аз съм Животът. Независимо дали е в хората, животните или пък в растенияга, той винаги е живот, и когато настъпва непостижимия миг, наречен смърт, все същият Иисус се оттегля от дървото, както и от човека“ /Елиаде, 2012, с. 479/. Вероятно стреснат от перспективата, която Леон Блоа задава за възможната интерпретация на автентичното християнство като пантеизъм, Мирча Елиаде бърза да го дефинира като панонтологизъм: „Иисус на Леон Блоа, както и атман – Брахман на индийската традиция, е във всичко, с други думи, във всичко, което съществува по абсолютен начин“ /Елиаде, 2012, с. 480; вж. също: Георгиев, 2014, с. 272/. С други думи, политеистичният Бог на Учителя е навсякъде, категоричен е той: „От атома до слънцето – всичко е Бог. Във всяко нещо е скрит Бог, във всичко има условия за напредък и подобрение“ /Кръстева, 2004, с. 9/.

Абсолютно сигурен, че чрез директното общуване с Бога, основано тъкмо на Любовта, Петър Дънов няма никакви подобни притеснения, тоест да смята Бога за пантеистичен, каквито притеснения впрочем не е имал и Иисус. Ето защо, Учителят е категоричен: „Христос дойде да освободи човека от робството на смъртта. Но хората не го разбраха и създадоха религии и църкви в Негово име. Христос нямаше за цел да създава църкви, а искаше да научи хората как да градят, като дадат ход на безсмъртното в себе си“ /Кръстева, 2004, с. 47/.

Какво ни казва с това Учителят Дънов? Ами просто е – общуването с Бога въобще няма нужда от посредници, тоест служители на институцията Църква, независимо дали тя е католическа, протестантска или православна, което впрочем е иманентният изказ на автентичното християнство, а пък читателят сигурно си спомня тази особеност, дискутирана няколко пъти в Критическата психология на българската история дотук. С други думи, ще ме прощавате, но ще го кажа пак, Църквата в подмененото християнство е преди всичко идеологически инструмент, чрез който се регламентира само и единствено властта, политическата власт, било съгласно православния принцип на цезаропапизма, тоест върховенството на светската власт, било чрез католическия принцип на папоцезаризма, тоест властовата функция на Римо-католическата Църква спрямо всички земни дела. И в единия, и в другия случай обаче, на „обикновените“ хора е отказана перспективата да общуват пряко с Бога, дори и върху основата на Взаимната Любов, което в същото време е фундамента на Христовата концепция, тоест, оказва се, че тъкмо Църквите на подмененото християнство са… анти-християнски секти, а не по-ранното богомилство или по-късната концепция на Учителя Дънов. Стряскащо, нали?!… Но пък вярно!…

Още през 1899 г., когато е на 35 г., Петър Дънов ще напише в тефтера си: „Любовта е сила непобедима!… А да знаеш, че Любовта е от Бога родена и всякой, който има Любов, има и Бога, защото Бог е Любов!“… /Бошнакова, 2010, с. 73-81/. Е, ако това е фундаменталното проявление на Божественото във всеки един от нас, то има ли място за посредници – не, очевидно, защото, категоричен е Учителят: „Божествената свещ не е като попските, тя е свещ без пушек и гори, без да изгаря!“ /Кръстева, 2004, с. 11/. В крайна сметка, смята Петър Дънов: „Цялото небе не може да побере Господа, а хората мислят, че Той може да е в някаква църква и там отиват да Го търсят. Бог говори не в църква, а в човешките сърца и души!“… /Кръстева, 2004, с. 13/.

Изглежда съвсем естествено, подобно на средновековните анатеми против богомилите, че на 7 юли 1922 г. архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – за секта, за ерес. Главното обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки твърденията на Учителя: „Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е в много хора!“… Защото, смята Петър Дънов: „Никоя религия не може да ви спаси, ако нямате любов. Религиите са външната страна на живота!“… /Кръстева, 2004, с. 30/. Всъщност, що се отнася до църквата, Учителят е категоричен: „Целуването на икони, палене на свещи, кадене на тамян, принасяне на жертви – всичко това е отдалечаване от истината. Не това е същественото. И сто вола да принесеш в жертва, няма да се приближиш към Бога!“… /Кръстева, 2004, с. 28/. В крайна сметка, категоричен е Дънов: „Има нещо по-свещено от иконите и библията. Това е Христос, който е говорил Словото!“… /Кръстева, 2004, с. 44/.

Повече от очевидно е, че Учителят Дънов няма как да се трогне от или да се замисли върху църковните анатеми, защото той живее с чувството за Мисия – Мисия национална, Мисия цивилизационна, Мисия общочовешка, а това значи, че няма материална власт, която е в състояние да повлияе по какъвто и да е начин спрямо неговото духовно предопределение. Безспорно в неговите светоусещания националното и цивилизационното са положени още от Светите Братя Кирил и Методий, и Свети Климент Охридски, тъй като те залагат основите на българската национална и цивилизационна идентичност чрез българската писменост. С други думи, те сътворяват не само фундамента на българската идентичност, но и на цялата славянска цивилизация, ако приемем и уточнението на Критическата психология на българската история, че славянството е повече политическа, отколкото етническа идентификация. Впрочем, самият Петър Дънов въобще не обръща внимание на възможната етническа интерпретация на същото това славянство, приемайки за нормална дори само неговата политическа основа, която в същото време е и достатъчна, за да се структурира в представите ни като съвместна цивилизационната принадлежност с Русия, да речем.  Осъзнавайки приемствеността между неговото българско дело и това на неговите далечни български предшественици, но и оценявайки анти-християнските и анти-човешките измерения на цялата му съвременна действителност, Учителят Дънов ще напише: „Сегашната цивилизация /западната – б.м. – Л.Г./ е цивилизация на лъжа, на лицемерие и жестокост. От нея един ден няма да остане и помен. Хубавото ще дойде след това!“…, а, както може и да се предполага, в основата на това бъдеще ще стои собствената ни цивилизация: „Най-умните, най-добрите, ще се родят в славянството и девизът ще бъде: „Братство и Любов!“… /Кръстева, 2004, с. 14/.

Що се отнася до дълбинните психични феномени, които регулират и мисленето, и поведението на хората и техните общности през вековете, то, подобно на цялата идея на Критическата психология на българската история, Боян Боев, един от най-близките съратници на Петър Дънов, ще напише почти същото: „Не е достатъчно само да изучим външната история на едно общество /и цивилизация – Л.Г./: политическа, икономическа и прочие, но трябва с помощта на фактите да достигнем до вътрешния му живот, до дълбоките духовни сили, които работят в него“ /Боев, 1937-1992, с. 102/. С други думи, ако приемствеността в Мисията на Петър Дънов е не само национална, но и цивилизационна, Боян Боев предлага едни наистина уникални паралели между богомилското и дъновисткото „сектантство“, както ги анатемосва официалната Българска Православна Църква, и автентичните християнски усещания в руското „сектантство“, философия и литература, на свой ред анатемосвани от официалната Руска Православна Църква.

Очевидно е, че тук не е възможно да се спирам в подробности на тази духовна връзка между българското и руското проявления на автентичното християнство, спрямо които богомилството играе ролята на исторически субект, особено чрез късните руски секти или в творчеството на такива гении на руската литература като Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Гогол и дори Максим Горки. За всички тях Боян Боев с предостатъчна прозорливост е намерил онова обединяващо звено, което със сигурност ни дава приликата и с беседите на Учителя Петър Дънов: „Това именно характеризира руския народ, в който живее Христовия дух: законът на жертвата!“… /Боев, 1937/1992, с. 110/. Със сигурност абсолютно същата закономерност може да се провиди и в българското светоусещане – идеята, даже законът, че българската общност винаги е жертва?!… В същото време обаче, руският и българският дух, макар и да имат фундаментално общо цивилизационно, определено автентично християнско светоусещане, се различават уникално по отношение на чувството за общност!…

Разбира се, в съвсем малко по-разгърнат, но достатъчно обобщаващ вид, Боян Боев намира същата тази прилика в думите на големия руски религиозен философ Владимир Соловьов: „Смисълът на живота е в хармонията, мира, в единството на всички. Отделността е безсмислена, в нея не е истината. Истината е в единството на всички същества. Смисълът на живота, а заедно с това божествената истина, е вътрешното единение на всяко отделно същество с Цялото. Живата сила, чрез която става това съединение, е любовта. Бог е Любов!“… /Боев, 1937/1992, с. 102/. Очевидно е, че ако имаме единодушие между Соловьов и българският религиозен философ Петър Дънов, то фундаменталната разлика се намира в тоталното разминаване между светоусещанията на българския с руския народ, не за друго, а защото българските хора не могат да осъзнаят тъкмо собствената си национална идентичност, а посредством нея и цивилизационната си принадлежност, и дори субектност, въпреки наследството на Светите Братя Кирил и Методий, и Техния Ученик Свети Климент Охридски, въпреки наследството на Богомилите, въпреки наличието на Учителя!?… Драма, нали?!… Българска драма!…

Наистина българският примитивизъм е ужасяващ, ужасяваща е тази уникална българска раздвоеност, която, ако се съгласим с необходимостта да бъде диагностицирина клинично, ще се окаже, че си е една колективна шизофрения: от една страна, да си наследник на всичко онова, чрез което с достойнство можеш да отстояваш както националната си идентичност, така и цивилизационната си субектност, но, от друга страна, дотолкова да си подвластен на индивидуалните си стратегии за оцеляване и справяне, че въобще да не си в състояние дори да започнеш да мислиш собствените си исторически постижения?! От позицията на критическият психологически прочит на българската история се оказва, че Учителят Петър Дънов е абсолютно същия трагичен герой, каквито са Левски и Ботев, преди тях – богомилите, а още преди тях Светите Братя Кирил и Методий, и Техния Ученик Свети Климент Охридски! Защо? Ами защото всички те поднасят „на тепсия“, както казваше Левски, условията за твоята възпроизвеждаща се историческа гордост, а ти се отказваш от всичко това, без дори да си в състояние да започнеш все някога да ги осмисляш! Със сигурност голямата драма, фундаменталният проблем в българските душевни преживявания, за разлика от руските, е дълбокото отсъствие на психичната връзка между Отделността и Цялото, което тук отдавна дефинирахме като основна етно-културна представа, тоест уникалният български индивидуализъм, поради което Учителят е категоричен: „Защото трябва да знаете, че всяко нещо, което става на Земята, е колективен акт!“ /Кръстева, 2004, с. 3/. И подобно на Левски и Ботев, Петър Дънов до последно се надява и работи тъкмо за преодоляване на този раздиращ българската колективна психика феномен, дори чрез внушенията за бъдещата Велика Мисия на българския народ в контекста на неговата цивилизация – славянската!…

Нещо повече, що се отнася до Учителя Дънов, който дори и до днес е обвиняван, че проповядва славянско месианство – не, не е това, което изглежда на пръв поглед, макар че и от него не трябва да се отчуждава българската общност! Защото зад славянското месианство на Учителя прозира, нито повече, нито по-малко, неговата убеденост в българската субектност на тази цивилизация, чрез която той осъзнава историческата приемственост на своята Мисия! Изглежда, за да мотивира допълнително своите слушатели и българите като цяло за преодоляване на абсурдното им вътрешно противопоставяне, Петър Дънов поднася и идеята за „шестата раса“, която ще установи справедливостта на земята, тоест българите са и с историческа предопределеност към бъдещето на света изобщо. Големият парадокс обаче, се свежда до факта, че дори и тази внушена българска роля спрямо бъдещето, в крайна сметка възпроизвежда същото това раздвоение в колективната ни психика: от една страна, последователите на Учителя са склонни да се отдадат на спокойствието спрямо предопределението на тази „шеста раса“, концентрирайки се върху „окултно-мистичното“ звучене на неговото учение; от друга страна, не само повърхностното познание, но и абсолютното непознаване на неговата философско-религиозна концепция единодушно я отхвърлят като несъвместима с тяхната въобразена едва ли не като истина от крайна инстанция позитивистка и пост-позитивистка, а също и идеологическа догматика. С други думи, и учениците, събрани в различните структури на Бялото Братство, и тоталните отрицатели на Учителя Дънов, в крайна сметка не могат да усетят Главното в неговото дело – възпроизводството на единствената в цялата ни история българска интелектуална традиция, чрез която да стане възможно най-после да бъде осъзната както българската национална идентичност, така и българската цивилизационна принадлежност, тоест и субектност. Въпреки, че и това не изчерпва Мисията му, защото върху основата на своята философско-религиозна концепция, тоест вторият в историята ни български прочит на автентичното християнство, Учителят възпроизвежда и богомилската социална доктрина за справедливо структуриране на човешкото общество, в което отсъстват експлоатацията, разделението на хората на господари и роби, и основано на принципите на Равенството, Братството, Любовта и Свободата!…

Петър Дънов е категоричен: „Идеята за частната собственост може да задуши човека. Умът, сърцето, душата и духът са притежание и нищо друго“ /Кръстева, 2004, с. 18/. Със сигурност всеки марксистки дух ще се възвиси до степен да намери в подобно твърдение прилика със собствената си идеологическа конструкция, макар че Дъновистката интерпретация на материалистическото няма нищо общо с марксизма-ленинизма. За Дънов, а вероятно и отминалото време на „комунизма“ също може да ни доближи до неговата позиция извън въпроса „Кое е първично?“, тоест ще видим, че за Учителят материалистическото се идентифицира с утилитарната употреба на живота, която смазва Духа: „Материализмът няма да даде нищо на света. Когато една култура загуби своя идеализъм и стане материалистична, тя е осъдена на смърт. Когато едно учение или една религия станат материалистични и изгубят своя идеализъм, те са осъдени на смърт!“ /Кръстева, 2004, с. 19/. Очевидно е, че под идеализъм Учителят разбира такъв начин на устройство на човешкото общество, чрез който да се реализират максимално Отделните човешки потенциали чрез Цялото, а това е възможно единствено чрез тържеството на принципите на Любовта, Равенството, Братството и Свободата.

Вярно е, че философско-религиозната концепция на Учителя Дънов, подобно на богомилската социална доктрина, звучи утопично, особено като имаме предвид и неговата визия за бъдещето на света: „Изходният пункт, за да излязат хората от противоречията, ще се намери само тогава, когато те решат да направят конфедерация на всички народи от цялата Земя, да бъдат отворени всички граници. Така донякъде /к.м. – Л.Г./ ще се решат социалните въпроси. Това е първата точка в уреждането на земния живот!“ /Кръстева, 2004, с. 52/. Не по-малко вярно е обаче, дори това е основната задача на критическият психологически прочит на българската история, че в случая дискусията за утопичния или реалистичния, или дори всякакъв друг възможен характер на философско-религиозната концепция на Учителя Дънов очевидно е излишна, тъй като фундаменталното за нея е, че тя продължава една българска интелектуална традиция, която носи със себе си достатъчно психични предпоставки за формирането на позитивна национална идентичност, а чрез нея и цивилизационна принадлежност, тоест субектност.

Разбира се, че Петър Дънов не може да не си дава сметка за това, че в измеренията на традиционната българска колективна психика неговите послания ще бъдат трудно, да не кажа невъзможно възприети, затова още на 35 годишна възраст ще напише в тефтерчето си: „Господ е скрил лицето си от нас. Греховете ни натегнаха пред Него и Той се е отдалечил заради нашите престъпления. Всичко е тъмнина наоколо. Сърдцето на тоз народ блудува /блуждае – М.Б. – Л.Г./ везден, само смрад и гнусота излиза. Безнадеждно е нашето положение. Тръните и бодилите са задушили всичко добро у нас. Навсякъде само насилия съществуват!“ /Бошнакова, 2010, с. 100/. Но и по-късно, дори и след хилядите беседи и лекции, ще се окаже, че нещата не са се променили: „Не можах да ви измъкна от суеверията, от пелените ви, от старите възгледи. С девет чифта биволи човек не може да ви измъкне от блатото, в което сте затънали!“ /Кръстева, 2004, с. 19/. Тъкмо тази безнадеждност, сполетяла Учителя Дънов, който усеща непоколебимото възпроизводство на традиционното светоусещане в българската колективна психика, ще го накара да зададе и пророческия си, но и риторичен въпрос към всички нас: „Какво ще стане, ако имаме нов строй, а запазим характерите си, недъзите си, слабостите си?“… /Кръстева, 2004, с. 40/. Ами ще стане това, което наблюдаваме в нашата българска история и до днес, нали?!…

Известно е, че правителството на Васил Радославов интернира Петър Дънов по време на Първата световна война с обвинението, че учението му разколебава духа на българските войници на фронта /Бошнакова, 2010, с. 109/. Както може би вече се убедихте обаче, нищо не може да сломи духа на Учителя Дънов, тъй като той е наясно с Мисията си, макар че отдавна я чувства обречена, за да напише: „На съвременните държавници съзнанието е в тъмнина и мрак. Те не разбират, че насилието ражда насилие, че злото ражда зло, че смъртта ражда смърт!“ /Кръстева, 2004, с. 46/.

Пророчески думи по отношение на Петото българско ритуално братско самоубийство в Сакскобурготското Трето „българско“ царство, тоест „фашистките“ убийства на българи от българи, и последващия го реванш – Шестото ритуално българско самоубийство, тоест Народния съд, когато ще се регламентилат „комунистическите“ убийства на българи от българи, замаскирани и двете зад идеологическата и политическата необходимост, но нанасящи непоправими психични травми в българската колективна психика и до ден-днешен!

Колкото и да звучи парадоксално на пръв поглед, тези български психични травми няма как да бъдат осъзнати и до днес, защото и в наши дни все още не се е състояла българската национална идентичност, да не говоря за цивилизационната ни принадлежност, още по-малко за нашата собствена национална и цивилизационна субектност!…

Използвана литература:

  1. Боев, Б. /1937-1992/. Мисията на богомилството, Изд. „Всемирно бяло братство“, Велико Търново, 1937-1992;
  2. Бошнакова, М. /2010/. Личен бележник на Петър Дънов, Изд. „Бяло братство“ и Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2010;
  3. Генчев, Н. /1987/. Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;
  4. Георгиев, Л. /1999; 2013/. Критика на етнонационалния рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1999, 2013;
  5. Георгиев, Л. /2000; 2013/. Критика на политическия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2000, 2013;
  6. Георгиев, Л. /2013/. Критика на историческия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013;
  7. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
  8. Георгиев, Л. /2017/. Критическая психология политики и истории, Изд. „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017;
  9. Елиаде, М. /2012/. Трактат по история на религиите, Изд. „Изток – Запад“, София, 2012;
  10. Константинов, Г. /1937/. Световно значение на нашия език и на нашата литература, в: „Вестник на вестниците“, 24.05.1937, София;
  11. Кръстева, Л. /2004/. 900 мисли на Учителя, Изд. „Хакер“, ІІ-ро преработено издание;
  12. Попхристов, Д. /2015/. За богомилите „от уста на ухо“, Изд. „ВББ“, София, 2015.

_________________

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки.