/Поглед.инфо/ Еуфорията около тържествата във връзка с приключването на продължилия 6-7 години ремонт на българската черква „Св.Стефан“ в Истанбул, известна като желязната черква, достигнаха апогея си на Ивановден, 7 януари.

Дни наред обществото ни се подгряваше с информации относно предстоящото събитие, историята на съграждането на самата черква, но без споменаване на онези факти, които или не се знаят, или е преценено, че е нецелесъобразно за случая, но акцентите, нормално, бяха за присъствието и разговорите между турския президент Ердоган и нашия премиер. Те се обръщат един към друг с „приятелю“ и Тайип и то не от вчера. Самото откриване, някак случайно, съвпада с началото на нашето председателство на Съвета на Европа, а между другото и със стартиралата в Турция нова тактика във външната политика за нормализиране на отношенията с водещите в ЕС страни като Франция и Германия. Анкара подаде достатъчно сигнали в тази посока и то не само като освободи задържани чужди журналисти /обвинени за връзки с терористи или привърженици на ФЕТО, която се счита за организатор на опита за преврат от 15 юли/ или като сключи с Франция и Италия сделки във военната област, но и като организира официални посещения в Париж / на Ердоган/ и в Германия / на външния министър Чавушоглу/.

На фона на смразените отношения с Вашингтон, Ердоган няма как да не приложи старата си практика да обръща кормилото в обратна посока, за да не допусне страната му да се изолира наистина от всички важни страни. Посещението му при откриването на ремонтираната от турски специалисти и с турски средства българска черква в Истанбул бе част от стратегия за демонстриране на т.н. европейски ценности, за които съвместното съществуване на различните религии и етнически общности е незаобиколим принцип. В речта на турския президент дори се чу за „единство на многообразието“ и „мирно съжителство, за което е необходимо обединение“, слова, които сме свикнали да чуваме предимно от Брюксел. До вчера около „Св.София“, най-големия храм не само в Константинопол, превърнат в джамия след превземането на града от османлиите, хиляди турци скандираха лозунги за превръщането й отново в джамия, но днес се обявява, че там ще се реставрират византийските икони, останали по чудо след погроми. Десетилетия християнски храмове, предимно арменски, стояха заключени, в разруха или оставени на произвола на съдбата, но сега Ердоган информира събралите се високи гости, че са реставрирани 14 черкви на територията на цяла Турция, а „желязната черква е финалът на тази дейност“. Е, построиха се и повече от 80 хил джамии, забрадиха си отново масово жените, но това са си вътрешни работи на големия ни съсед.

Да се върне блясъка на „Св.Стефан“ е богоугодно дело, но да се чуе от български журналист, традиционно придружаващ официалните наши делегации в чужбина, че България не е в състояние да си позволи финансово такъв ремонт и затова ролята на Турция е незаменима е безкрайно тъжно. Все пак безплатен обяд няма, известно е. Няма как да не се получи нова доза негативизъм в българските души, но ние и без това си знаем, че си плуваме в песимизъм, защото ни отнеха шансовете за бъдеще / по Голда Мейр/ и затова пропускаме покрай ушите си всяко нагнетяващо чувство за малоценност изказване. А всъщност в словото на турския президент имаше думи не само за ролята на Турция и за „всеки трябва да е свободен да изповядва своята религия и ние трябва да гарантираме тази негова свобода“, но и за „обща култура с българския народ“, за „обща история“ и за „с това сътрудничество се надяваме да реставрираме историческите и религиозни паметници в България“. Кои паметници, колко, кой и кога ги е договорил, срещу какво се поемат сериозни финансови разходи от чужда държава и кой ще плаща сметката накрая? Сметка национална, пряко свързана с историята, която според Ердоган може да има „лоши спомени“, но те „не би трябвало да хвърлят сянка върху надеждата и възможността да си съжителстваме мирно“. Всяка дума и на президента Ердоган, и на премиера Йълдъръм на това тържествено преоткриване на „Св.Стефан“ бе не само премерена, не само бе „послание за международната общност“, но на практика тя целенасочено жалонираше интереси, които мислехме, кой знае защо, че са останали само на страниците на „Стратегическата дълбочина“. Турската дипломация и лидери още веднъж ни доказаха, че имат вековни традиции и неоспоримо ниво, опит за завиждане. Сигналите в тези речи са достатъчни и не е необходимо да се четат между редовете. Добре, че патриарх Неофит бе на онази висота в словото си, че самочувствието в стил „и ний сме дали нещо на света“ топли сърцата български. Кратко, ясно, с необходимите сигнални обръщения, патриархът български доказа, че е повече от равностоен в среда, която е доброжелателна по-скоро на думи, отколкото на дела. Няма защо да си кривим душите, знаят се проблемите, историята, близка и далечна, е красноречива. За тези, които я познават и се следили събития и действия. Както на турските управници, които и да са те, така и на Вартоломей. Важното е дипломатично да се показва, че сме наясно, въпреки, че сме „малки, макар и велики“ по думите на нашия премиер. Той поне е разбрал какво се иска от него. Въпросът е дали усилията му ще са достатъчни? Защото наистина, въпреки председателството ни, Европа вече си каза думата по поставяни от Анкара искания. Заявеното от френския президент Макрон след срещата му с Ердоган преди дни е достатъчно като информация в тази насока. Идеите за конструктивен диалог и сътрудничество с Турция се подкрепят, но във вида на турски „Брекзит“ дали ще удовлетворят Анкара? Тя постави около „Св.Стефан“ само турски и на Голямата Истанбулска община знамена, но иначе ни честити „Желязната черква“, без да се споменава,че е българска. Похвали се, че са върнали имотите, но списъкът е доста по-дълъг от върнатите. Пък и около тях има толкова спорове и интриги, че незначителната на брой наша общност в Истанбул няма да успее да устои на различните политики и интереси, включително лични. Още повече, че децата на тази общност, колкото и да са, не знае български. А в черквата ни при Екзархията, квартал „Шишли“ в Истанбул, посетителите при православни празници и почивни дни са предимно от Молдова, Украйна, Бесарабия и дори руснаци. Няма лошо, свои хора сме, но нали и ние си имаме интереси и хора там? Нищо, че те казват за турския президент „нашия президент“ и за Турция „нашата държава“, на която благодарят от сърце. Тези наши хора в Истанбул дали са съхранили църковните атрибути, които бяха в черквата „Св.Стефан“ преди да бъде заключена дълго време в очакване на реставрацията? Повечето от тях бяха от българи от старите етнически граници на България- Вардарска Македония и Егейска Македония и си стояха с надписите и посланията.

Сега черквата блести, но е празна. И тържественото откриване на реставрираната „Св.Стефан“ бе бляскаво, но остава чувство на неудовлетворение, че нашата ПР-акция остана в сянката на турската. Защото Турция е вече в период на предизборна кампания, както пишат там медиите и битката за повече привърженици е в ход. Какъв по-удобен начин да се демонстрира политика, която ще се хареса на светски ориентираните турци, а и ще се покаже на света колко напред с демокрацията е държавата Турция. Мисли за всички религии, грижи се за „обектите, които са турска отговорност към бъдещите поколения“ и има „готовност да сподели опита си по отношение на реставрацията и за други проекти“, но не само в България, а и на Балканите. Но и не пропуска да критикува „липсата на толерантност“ по отношение на ислямската религия, което основно бе поставено като проблем в речта на премиера Йълдъръм при „Св.Стефан“. Политическа реч без съмнение. С ясни послания. Който разбрал, печели.

Насоките са дадени. Следват анализи, ако има кой да ги прави.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели