/Поглед.инфо/ В България протичат много тревожни процеси на отродяването. Те имат силни тревожни проявления в овладяването и ползването на българския език. Вече стана обществено достояние факта, че голяма част от българските ученици са функционално неграмотни и че друга голяма група (до десетки хиляди) деца не посещават училище и следователно въобще не учат български език. Освен тези образователни факти има и друг, обикновено скрит за обществото процес – деградация на ползването на българския език и писменост. Деградацията на българския език и писменост има различни форми и измерения.

Първото измерение на деградацията на ползването на българския език е все по-честото използване на латиница вместо кирилица при изписването на различни текстове в Интернет и социалните мрежи. Вярно е, че технологията на използване на компютрите, на програмното им осигуряване е на английски, но това не е повод да не се пише на кирилица, когато на клавиатурата има и двете възможности. Явно идиотската идея на един бивш президент на България да се откажем от кирилицата и да преминем на латиница има своите волни или неволни последователи. И твърде често вместо български букви се изписват латински, а думите са с българско звучене. Използва се т.нар. „дигитална шльокавица“, т.е. писането с цифри вместо с букви. И това явление е особено силно сред младите и най-младите ползватели на компютрите и общуването в Интернет. Среща се и едновременното изписване на текст с кирилица и латиница. Напоследък това стана модно увлечение на някои спортни сайтове. Например, информация за футболен мач между: „Динамо (Киев) – Skenderbreu“ или дори „Монтана – Maritsa Plovdiv“. Подобна е и практиката за изписване имената на футболистите, играещи в мачове от българското първенство на латиница, докато в почти всички европейски страни това е на роден език. Тук няма оправдание за международното телевизионно излъчване на мачовете, тъй като едва ли някъде в света гледат с интерес мач между Витоша и Верея. Или пък написаното в един сайт: „Пет български града се присъединяват към Wings for Life World Run“. Подобен характер има и практиката да се пишат есемеси на латиница вместо на кирилица. През последните десетилетия стана практика в научни списания, сборници и други издания да има публикации на чужди езици. Премахна се добрата стара практика в българските научни списания да има статии само на български език с кирилица, а да има и резюме на чужд език на латиница. Дори българските политици започнаха да поздравяват българските граждани на чужд език. Например, поздравлението на български министър по повод Трети март: „Happy National Day – the 140th Anniversary of the Liberation of Bulgaria!“. Дали е възможно в Германия, немски политик да се обърне към немската нация с поздравление на някакъв чужд език? Или във Великобритания? Или във Франция? Или в Полша и Унгария?

Второто измерение на деградацията на българския език е прекомерната употреба на чуждици, по повод и без повод. В българския език закономерно навлязоха нови думи от сферата на компютърните и информационно-комуникационните технологии (ИКТ), макар че и в тази сфера има просто механично използване на англоезична терминология, дори в случаите, когато има подходяща българска дума. Но така е и в други сфери на знанието и културата. Много често журналисти, културни дейци и някои научни работници си служат с чуждици, вместо да използват адекватни български думи.

Това те правят поради недоброто владеене на родния език или от желание да изглеждат по „цивилизовани“, „по-начетени“, „по-интелигентни“. Типичен пример е използването на думата „визия“ (по произход от латински visio, френски и немски), използвана най-вече в журналистиката, културата, политиката, архитектура и градоустройство и т.н. , като и думата визионер. Например „Визия за София“, вместо да кажем на обикновен български език „виждане“, „представа“ или наложилите се преди това чуждици „идея“ или „стратегия“, „поглед за бъдещето“ използваме нова чуждица – „визия“. Но думата „визионер“ по Речник на чуждите думи в българския език (под ред. на акад. Вл. Георгиев, 1970) означава „човек, който има привидения и халюцинации; ясновидец“. Да, някои български политици, културтрегери и журналисти действително имат лъжливи представи, привидения и халюцинации. Но това не е основание в книжовния български език да вмъкваме нова чуждица – „визия“. Вече се използва „артикулирам“ вместо говоря, изговарям, произнасям. Или да вземем чуждицата „постинг“ (от англ. Posting) за някакво съобщение или верига от съобщения, особено в интернет кореспонденцията, във Фейсбук, Инстаграм, Туитър или други мрежи, в лични блогове, в отзиви по материали в сайтове и др.. Думата се използва дори и за изработени от учениците табла по някакъв учебен предмет. Някои сноби си въобразяват, че употребата на „постинг“ изглежда по-научно и престижно, по-модерно. По-просташки им звучи да кажат обикновени думи като табло, съобщение, дори текст, статия, материал (писмен). Подобна е ситуацията с множество други нови думи. Напоследък в спорта масово навлизат чуждици, предимно английски, които за огромната част от почитателите на спорта нищо не значат и им пречат да се ориентират в спортната информация. Такъв е примерът с термина „промоутър“ (популяризатор на спортни или други срещи, мероприятия). Така стоят нещата и в грижата за автомобилите. Тях вече не ги „настройват“, „регулират“, „изменят“, променят някаква система от тях, ремонтират, а ги „тунинговат“ (от англ. „tuning” – „настройване“). Подобни масово навлизащи чуждици са „кастинг“ (проба, прослушване), „тренд“ (направление, посока, тенденция), „дестинация“ (място за посещение – населен пункт, местност, курорт, обект, определена територия и др.), „бренд“ (търговска марка, марка на продукт), „кеш“ (в брой), BG (българско) и т.н. Има някакъв стремеж към маниакалност. Казаното с чужда дума е дваж или три пъти по-вярно и по-впечатляващо от казаното с българска дума ли? Изразяването с чуждици те прави по-значим и по-велик спрямо другите ли? А, те останалите са някакви си там аналфабети (неписмени, неграмотни хора), простаци и простакеши ли?

Своеобразно проявление на възприемането на чуждестранна терминология е смяната на една утвърдила се вече с друга нова чуждица. Може би най-характерната за проявявания колониално-езиков манталитет е използването на думата за месторабота – офис. В края на XIX век в новоосвободена България се използва френската дума „кантора“ (от фр. comptoir). В началото и средата на XX век вече използваме италианския термин „канцелария“ (cancellaria), а в края на XX и началото на XIX век френско-английското „офис“ (от фр. office). Или пък замяната на термина „завод“ и „предприятие“ с нищо незначещото „фирма“. Неработещият ром с фирма за два лева се изравнява с монополиста от фирма „Лукойл“.

Особено тревожно е формирането в научните среди на своеобразен изкуствен псевдонаучен език, използващ безкрайно количество чуждици, които са неразбираеми за обикновените хора. Не е ясно дали такава терминология им придава по-голяма научност, но когато тях (чуждиците) ги вмъкват в учебниците за основното и средното образование, последните стават съвсем неразбираеми за учениците. Те стават своеобразно препятствие към овладяване на учебния материал. А това в крайна сметка води до принизяване равнището на знания, тяхното разбиране и усвояване. Такъв е примерът с термина „парадигма“ (от грц. paradeigma — пример, образец)  начин на поставяне на проблема, възприет като образец за изследване; доминиращ начин на мислене във формата на някаква завършеност т.е. пример и т.н. наукообразни обяснения.

Манията за ранно овладяване и ползване от децата на множество чужди езици, преди още да е овладян родният български език, да знаят основните граматически правила, да са развили поне на начален етап уменията да се мисли, са се сравнява, обяснява и т.н. Това ранно чуждоезиково обучение има своите корени предимно в желанието на родителите децата им да се реализират в бъдеще в чужбина, не толкова да използват чуждите езици за улеснение в своята практическа работа и живот. Сега в София и другите големи градове могат са се видят дядовци и баби, майки и бащи, братя и сестри, които водят малки деца на курсове по чужди езици, преди да са се научили как се пишат българските букви. Можеш дори да чуеш думи на възрастни към деца: “Ще ти дам това шоколадче, ако ми го поискаш на английски“! Владеенето на чужди езици безкрайно улеснява професионалната реализация и израстване, но и адаптацията на българите в чужбина, в друга национална и културна среда. То е и фактор за значимо силно отродяване. Въведената практика в езиковите гимназии да се изучават други учебни предмети на чужд език, силно снижава знанията. Това с особена сила се отнася за обучението но история и география, а това са учебните предмети, които заедно с българския език и литература, пряко влияят за формиране на чувството за Родина, народностна принадлежност, за българска култура, българско самосъзнание и самочувствие.

Тревожен е отказът от изучаване и ползване на българския език от децата и внуците на българските емигранти в чужбина. Първото поколение емигранти от епохата на безкрайния преход имат вече големи деца и внуци. Особено тревожно е, че част от децата и по-голямата част от внуците, които са научили български само на семейно равнище, слабо го владеят (разбират, но не говорят или говорят със много силен акцент) или въобще не знаят и дума български (предимно внуците). Повечето от тях са израснали в чуждоезикова среда, свободно общуват на местния национален език. При тях няма разлика в културата и поведението с местните деца, т.е. те са се вписали почти напълно в чуждата среда („мултикултурализирани“ по Меркел) и вече са почти изцяло загубили чувството за принадлежност към България. За тях Родина е Чужбината, т.е. там, където са се родили, израснали и образовали. Те, в повечето случаи под влияние на родители, дядовци и баби, имат някакво по-особено отношение към България. Страшни са отрицателните емоции на баби и дядовци, които посрещат своите внуци от чужбина и на които могат само да се усмихват, не могат да разменят поне изречение на български с тях. При децата, растящи и учещи в България също има по-често от необходимото ползване на чужди езици. Това е предимно под влияние на желанието за самоизтъкване пред другите, които не знаят или по-слабо владеят чужд език.

Езикът и писмеността са основата на съхраняването на националната памет, националните традиции и достойнство. Тяхното ерозиране и деградация на личностно и на обществено равнище са сигурен белег за отродяване и последваща доброволна асимилация в друга народност.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели