/Поглед.инфо/
За първи път.
Звездите тържествуват.
За първи път.
Дърветата шумят.
За първи път.
Платната се издуват
и тръгват кораби за първи път.

За първи път.
Играят сенки в здрача.
Бушуват разбушувани моря.
За първи път.
Аз искам да заплача,
да пламна, да горя, да изгоря.

Аз знам, ще се присмее хладно някой:
– За първи път! – това е суета.
Мълчете! Всяко първо нещо, всяко
цъфти с неповторима красота.

То осветява всички черни нощи
със свойте ослепителни лъчи.
Как всичко бих отдал да мога още
да гледам със предишните очи
света, и хората, и теб, и всичко,
и все така дървета да шумят.
И винаги да вземам по мъничко,
и винаги да бъде първи път.

II.

Към слънцето красива птица литва
и пада на земята неочаквано.
И аз съм като всички.
Запомни това.
Ний всички разсъждаваме еднакво.

Изслушай ме.
Ще бъда много искрен.
Сега сме на света самички двамата.
Дали за някого жадуваш
само,
когато търсиш неговата близост?

Когато изумен стоиш над него
и чувстваш силата на слабостта му.
Къде е чистото небе?
Отне го
нощта. И виждам облаците само.

И аз съм като всички. Уверих се.
И някак ми е весело и тъжно.
И само тоз въпрос над мен надвисва –
ограбих ли те, или съм ти длъжен?

Не може да се върне безвъзвратното,
да се сплете отсечения възел.
И все едно –
но искам да отгатна
смутен ли бях, или бях много дързък?

III.

Мислех, детството ще отлети
с първото докосване и опарване.
И бях повярвал:
И ние сме като всички.
А ти?

Ето, премина мигът вълшебен,
но вече не мисля така.
Твоите коси сресваше като гребен
моята ръка.

Моята ръка беше сън,
който очите ти затваря,
когато като свещ навън
денят догаря.

Моята ръка беше платно,
разперено над твоето рамо.
Отплува лодката.
Едно петно
в далечината остана само.

Не, не сме като всички.
Прогледнах
и разбрах прекрасната истина.
Над нас тържествуваше като победа
само това, което е чисто.

1960