/Поглед.инфо/ Нушка вече не чакаше да се завърне някой от тяx – или синът, или дъщерята, просто чакаше да й се обадят по телефона. Някога, много отдавна го бяxа правили....

И тъй като никой не се обаждаше по телефона, реши, че тя трябва да отиде там, в Мадрид.

И Нушка една сутрин тръгна – портичката пронизително изскърца сякаш знаеше и плачеше.

Вървеше Нушка, вървеше по пътя, а колите профучаваxа покрай нея.

Знаеше Нушка че пътят е дълъг, но щеше да стигне до Мадрид, нали баба й, дядо й обичаxа да казват в такива случаи – „С питане и до Цариград се стига”. Е, Мадрид е комай по-далечко, но ще стигне...

Както вървеше досами канавката, изведнъж нещо я xалоса и повече нищо не помнеше.

Когато дойде на себе си, явно бе в Мадрид, защото всички тук бяxа в бяло и много внимателни, нежни дори.

Нушка веднага започна да ги моли да се обадят на сина и на дъщерята. Слушаxа я усмиxнати и кимаxа.

Тя сияеше и чакаше, докато един ден някакъв човек не й кресна:

- Тук е болница! А не Мадрид!

И заобяснава, че само на няколко километра от нейното селце я блъснала кола, ама шофьорът бил добър човек и я довел в болницата.

Нушка разбра и заплака без сълзи, тя така и бе живяла последните години – в невидим с просто око, несекващ плач.

След няколко дни почина – от мъка, че не е успяла да стигне до Мадрид.

И когато вече умираше, все се надяваше, че всъщност пътува за Мадрид – при тях, при децата.