/Поглед.инфо/ Без никакъв повод, та дори и без помощта на Гугъл, ме навести един далечен спомен. Тогава Пеньо Пенев все още беше любим народен поет.
Роден е в севлиевското село Добромирка, учил в Севлиево, но станал истински творец в Димитровград. Та спореха трите селища – чий е Пеньо?
Глупав спор, защото той беше на България.
И в тази превъзбуда, негов почитател и началник на автогара в Габровско, взе ,че курдиса огромен лозунг, стих от Пеньо: „На път! - Човекът е човек тогава, когато е на път!”.
Автогараджийският началник беше схванал много конкретно поетическият поплак на поета и го бе вкарал в трафика на раздрънканите автобуси „Чавдар”. Сега си мисля с умиление за неговата наивност, но ми се струва, че по-страшното е друго – никой не чете Пеньо Пенев. Казано по-точно - вече има две поколения, които дори не знаят поет ли е или е бил началник на автогара.