/Поглед.инфо/ Не бях го виждал от десетина години и направо разперих ръце: – О, друже! Как си приятелю, Господи, откога не сме се виждали! И той знае от- кога не сме се виждали, не сме сядали на чашка, не сме рецитирали и пели...А някога... А някога чакахме само да завърти малката стрелка на пет и изчезвахме от редакцията!
В една артистична кръчма, в едно подземие мерехме сили с прокълнатите поети. Мерехме, но само по един показател – чашките с водка! А кръчмата си беше наистина артистична, защото я държеше съкратен от театъра актьор...Мил човек, добър човек, бохема – уйдисваше ни на всичко! И понеже беше дълбоко подземие, можехме да дерем гърла колкото си искаме... А ние го наричахме пеене...
Та с този приятел отсядахме, поръчвахме и кръгът се завърташе... Край нас винаги имаше и жени , и мъже, жадни не само да изпразнят някоя чаша с водка, но и да се забавляват...Защото приятелят беше истински артист, само че като наближеше третата водка!
Ставаше прав и рецитираше Иван Пейчев! Понякога пробутваше и свои стихотворения без да уточнява чии са, за да не го дялкаме...На четвъртата водка разперваше ръце, сякаш искаше да възпре лудия любовен напор на онази мома Калина, дето всичко щеше да прегази, за да бъде с любимия...След това приятелят невероятно точно имитираше Васил Михайлов и нареждаше:– Всеки да си хване чашата, давай бутилка, аз плащам! Притваряше очи, сякаш да си припомни думите и викваше Руфинкината...Ех, какви времена бяха!
След туй се разделихме, бях подочул, че се е лекувал в някакъв таен център от пиенето, че дори завинаги е отказал да пипа чашка...Чух, ама не вярвах, щото го знаех какъв луд бохема беше... И сега той бе пред мен: гледаше ме леко учуден, че така ентусиазирано приветствам случайната ни среща. Гледам го и аз, ама леко съм смутен: онези черни очи, лъщящи като маслини, сега бяха едни угнили череши –мътни...
Приятелят избягваше да ме гледа в очите, а аз пък нахално ги търсех...- Слушай, хайде да ударим по едно, а? –О, не си ли чул, вече не пия! – Добре, де, по едно кафе, да си поприказваме... Леко колебание и свиваме към близката кръчма... За него кафе, за мен някогашната ни любима водка. И за капак – Ех, помниш ли...
И му изреждам какво трябва да си спомни, а той ме поглежда с угнилите череши и клати мълчаливо глава...Помни, разбира се, ама няма го вече оня плам, няма го бохемският порив на прокълнатите – да скокне и разпери ръце, та да спре полета на онази мома Калина...
Срещу мен стоеше един свит човек, без никакъв хъс, просто ме слушаше заради някогашното приятелство...Сърбаше кафе и от време на време поглеждаше часовника...– Закъде бързаш, друже? Той ме стрелва с мътни очи: – За детската градина, трябва да взема детето...
Божке, ама той бил и семеен! Той, дето дереше гърло и казваше, че иска да умре млад и свободен и че никога сам няма да се окове във веригите на брака!...
Пак направих опит с ново патетично: "Помниш ли", той пак кимна, изпи кафето и стана: – Ще вървя, малката ме чака...Обади се някой ден да се видим...
Това не беше никаква покана – "Обади се някой ден...", означаваше никога...Гледах го как се отдалечава от масата – леко прегърбен като всеки висок мъж, с килната надясно глава, с торбичка покупки от близкия супермаркет...Ще вземе дъщеричката, ще се прибере, ще помогне на жена си в салатката, ще хапнат, ще изгледат филм...
Да, моят приятел се беше спасил от падане в алкохолната пропаст! Но това живот ли беше? Това беше друг човек – смачкан и опоскан, сив и безличен...Той беше един победен спасител...