/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на осма глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен"

Глава 8

Плевен

На 5 юли сутринта в новоосвободения град заприиждаха нови войски откъм Свищов. На никополското пристанище инженери започнаха да строят понтони, за да може новите части да преминат по – лесно от другия бряг на Дунава. Тая сутрин бе слънчева и душна. Стоян и Андрей решиха да отидат в единствената останала неразрушена от обстрела кръчма. По пътя българинът крачеше, оглеждайки се, а щом видеше някой местен, се спираше и го разпитваше нещо на български. Гренадирът не разбираше ни дума.

-Какво търсиш, опълченецо?- попита руснакът.

Тогава Стоян му разказа за премеждията си по пътя от Габрово към Дунава и за онова момче, наречено Добри, което му показа пътя в замяна на спасения му живот.

- Сигур е избягал с каймакамина. Той при него служеше.- завърши разказа си Стоян.

- Хех! Ще го намерим! Не се тревожи!- рече гренадирът.

Когато вече бяха стигнали до кръчмата и Стоян се бе отказал от своето търсене, Андрей му рече: 

- И да знаеш, братко, днес всичко е за моя сметка. Аз ще те почерпя с чорбица и , как се казваше , онази ваша дяволска отвара... Аа! Ракия! 

- Дяволска, ама преди обсадата, когато доказваше колко добре си служиш с оръжието , така  си беше подпийнал, та чак добре ти стана!- рече Стоян, смеейки се на глас.- Но почакай! Защо настояваш да ме почерпиш, господин поручик? 

Кузмин погледна изненадано своя другар и го хвана за раменете: 

- Нима наистина не разбираш, приятелю? Не помниш ли какво се случи на редута преди два дни? 

Стоян изпадна в недоумение. Да, превзеха редута с общи сили, дадоха стотици жертви. Но всичко това бе очевидно. 

- Та ти ми спаси живота като застреля онзи турчин, който се промъкна зад мен! 

- Ха, аркадаш! Нищо работа! „Ако тебе не спася, кого да спася!“ Не помниш ли, че ми каза това при Свищов! 

В тоя момент те  влязоха в кръчмата.Вътре не можеше да се диша, защото бе претъпкано. Беше полутъмно и задимено, а слънцето едва се прокрадваше през затворените кепенци .На масите бяха седнали най-различни войници от всички краища на обширната Руска империя, румънци, та дори и сръбска реч се чуваше. На една пейка лула пушеха финци, а в ъгъла срещу тях, на малка масичка, бяха седнали четирима влашки войници, които обсъждаха нещо и махаха живо с ръце. Ханджията разнасяше наляво-надясно чорби, от които се носеше апетитен дим на печена чушка и чесън. На Стоян му прокъркориха червата и чакаше всеки момент да се освободи някоя маса, че да седнат и утолят жаждата и глада. 

Опълченецът и гренадирът се заговориха за предстоящото взимане на Плевен, който се намираше на около тридесет версти от Никопол. По едно време пред двамата другари се яви самият Евгений Скворцов и рече: 

- Добро Ви утро, господа офицери! Бих ли могъл да Ви поканя на лека закуска на ей онази маса там? 

Като се изказа, Скворцов посочи една маса по средата, на която бе седнал хусарски офицер, а до него- един млад опълченец.За голямо учудване на Стоян това бе седемнадесетгодишният Борил Митов - същият, който бе забелязал пръв Чернецов на полето преди три дни. 

Унтер-офицер Скворцов се обърна къ,м хусаря, показвайки новодошлите:

- Анатолий Дмитриевич, бих искал да Ви представя с най-голямо удоволствие поручик Андрей Василиевич Кузмин, мой ротен командир , и поручик Стоян Атанасов от Опълчението! 

Хусарят се изправи и се здрависа с тях, като се представи: 

- Поручик Анатолий Дмитриевич Шестаков, ротен командир от хусарския полк. 

Това бе висок, снажен мъж, с черни като на гарван коси и сини очи, които подчертаваха дълбокия му поглед.Той бе на около тридесет години и личеше, че е ерген, тъй като погледът му постоянно шареше към дъщерите на ханджията. 

- Ееех, Бориле! Само поручици са се събрали тук! Командири! Кога ли ние с теб ще стигнем до тях по чин и благородие?!- пошегува се Скворцов и допълни - И тримата командири на роти! 

В тоя момент Стоян погледна към Борила и попита: 

- А ти, млади опълченецо, как се намери с унтер-офицер Скворцов? 

Тук Евгений отново се намеси: 

- Това младо момче ми спаси живота при атаката на онзи дяволски редут онзи ден! Тръгвах да хвърлям граната и, представете си, господа- един бесен турчин ме нападна и ме събори.Аз изпуснах гранатата. Мислех си, че е дошъл краят, а тоя младеж, освен, че хвана бомбата и я хвърли към редута,  но и наръга с щика си онзи, бесния, който всеки момент щеше да ме прониже с ножа си! 

Андрей се усмихна и, потупвайки по рамото Стоян, рече: 

- Такива са те , нашите братя опълченци! Хитри като Одисей и храбри като Ахил!

Тук Евгений отново се намеси:

- А, че то се знае! Нали са ни на нас братя! 

- Поручик Атанасов също ми спаси живота при тая дяволска битка. Щях да бъда ударен в гърба, но той отстреля като заек онзи османец. 

В тоя момент хусарят помисли малко, надигна чашата си с ракия и рече: 

- Тогава, солдати, нека пием за нашите братя опълченци! Нека пребъде и тяхната майка България! Все пак затова сме тук! 

В кръчмата всички вдигнаха чаши и повториха в един глас: 

- За опълчението! Амин! 

В тоя момент дойдоха и чорбите. Стоян и Андрей ги изсърбаха набързо, та дори поискаха още от боба, но придружен и с хубава гроздова ракия. 

Нататък войниците отново започнаха да разговарят за Плевен. Стоян разказа как е устроен градът, за буйните поля около него, за реките издълбали хилядолетни каньони и за важната стратегическа позиция, която имаше градът. 

  По едно време вратата на кръчмата се отвори. Влезе мъж, на около четиридесет години. Той бе висок и строен, а по униформата му се познаваше, че бе офицер от казашкия корпус. 

Щом го видяха, всички войници в кръчмата замлъкнаха, а тези, които не го бяха още зърнали, отправиха поглед към него. Повечето ставаха, поздравяваха го и отново се връщаха по местата си. 

- Андрей, това някой генерал, който не ми е известен ли е?- запита Стоян наивно. 

На въпроса му отговори Скворцов: 

- Ха! Не е генерал! В тая дупка генерал не би стъпил дори! 

- Но ще стане генерал! Бъдете сигурни.- намеси се Шестаков, изправи се да се ръкува с казака и рече: Иван Федорович, присъединете се към нас. 

Сериозното лице на непознатия се разведри веднага щом видя хусаря. Свали ръкавицата си, подаде ръка и рече: 

- Анатолий Дмитриевич! С удоволствие ще съставя компания на Вас и Вашите бойни другари. 

- Господа- обърна се Шестаков към войниците- нека ви представя полковник Иван Фьодорович Тутолмин от кавказкия казашки полк. 

Всеки един от масата стана, за да се представи. Иван Тутолмин бе голям воин на Русия, участвал в потушаването на въстанията из Полша и личен възпитател на Великия княз Пьотър Николаевич. В армията се пееха песни за него и неговите казаци. Тогава Стоян разбра, че е голяма чест задето този смел воин е седнал на масата. 

- Иван Фьодорович- запита Шестаков- какви са новините отгоре? Кога заминаваме за Плевен?

На Тутолмин, както и на другите, също му направи впечатление, че очите на Шестаков шареха, винаги когато някоя от дъщерите на съдържателя се показваше от кухнята. 

- До няколко дни заминаме, уважаеми Анатолий Дмитриевич, но все още не ми е известно със сигурност. Като гледам по погледа Ви, смея да твърдя, че нямате голямо желание да заминете.. 

Шестаков поруменя, та чак можеше да бъде сбъркан с домат. Тутолмин добре знаеше, че Шестаков е голям женкар и където и да отиде, винаги се появяват проблеми заради тая привичка. 

В тоя момент в кръчмата внезапно влезе пехотинец от Вологодския полк и едва ли не се хвърли върху масата: 

- Полковник Тутолмин! По заповед на главното командване Вашето присъствие е изискано в щаб-квартирата незабавно! 

Тутолмин сякаш изхвърча от кръчмата и потегли на кон към уреченото място. Всички свидетели на тая случка затихнаха, а Стоян и Андрей тръгнаха към своите части, за да предупредят войниците да бъдат готови за извънредни заповеди. Само Шестаков остана да наблюдава сластно своята нови любовни жертви.  

  В щаб-квартирата Тутолмин бе очакван от главното командване- Криденер и Шулднер. В кабинета имаше още едно лице- непознат, но в опълченска униформа. 

- Здраве желая, господа генерали!- поздрави казашкият полколник, чакайки заповеди.

Криденер започна пръв: 

- Подпоручик  Момчил Хаджистойков бе изпратен на разузнаване из Плевенския край. Нека той доложи на какво се е натъкнал. 

В тоя момент дойде ред на Момчил, който се покашля и започна своя разказ: 

- По време на нашето разузнаване преминахме през селата Шияково, Крета, Буковлък и Опанец. Срещнахме се със селяни от този край, които ни разказаха, че в Плевен гарнизонът се състои от три табура и няколко оръдия, както бе по последна информация. Но, когато  потеглихме на изток  към село Българене,  се натъкнахме на рота башибузуци, която бързо обезвредихме. След изтезания те ни съобщиха, че Осман паша от Видин е получил заповед да стигне до Плевен за по-малко от три дни и да се укрепи в града. 

Шулднер поседя замислен, обърна се към Тутолмин и спокойно рече: 

- Полковник, Вашата задача е да узнаете кога Осман паша ще е в Плевен и колко голяма е войската, която води. Вземете един казашки отряд незабавно и поемете към града! 

*****

Мина се около ден преди Тутолмин да се върне от разузнаването из Плевенския край. От неговия рапорт се разбра, че Осман паша е начело на шест табура, които бавно се придвижват към Плевен. 

Руското командване реши да изчака още около ден с цел войската да бъде окончателно готова за своето потегляне. Време за губене нямаше. 

Руската войска бе разделена на две колони- лява и дясна, както при обсадата на Никопол. Лявата потегли към селата Трънчовица и Българене. Тя се състоеше от Костромския пехотен полк и Кавказката Казашка бригада начело с полковник Тутолмин. Дясната трябваше да направи главния удар при Плевен. Тя се насочи към селата Шияково и Крета, а оттам продължи към Опанец и Буковлък. Частите се състояха от Архангелогородския и Вологодския пехотен полк, както и от гренадирите на Радзишевски Девети Донски казашки полк и ротата от Опълчението. Командир на дясната колона бе самият генерал Шилдер-Шулднер.

Голяма гордост и боен дух бяха обзели руската войска и Опълчението. Вече два града бяха освободени от османското иго, което всяваше гнет и тъмнина вече половин хилядолетие. Вестта за неоспоримите победи на българите и русите стигна не само до Петербург и големите европейски столици, но и до самия Цариград. Султанът и турското командване знаеха, че тая война е на живот и смърт за империята и решиха, че защитата на българските им владения ще бъде със зъби и нокти и няма да се щади ни един войнишки живот. В Петербург, Москва и  Киев се отслужваха литургии за здраве и бойни успехи на руската войска, а солдатите крачеха гордо напред към поредната голяма, триумфална победа. Едните сякаш летяха като орли, а другите  стъпваха по своята родна земя като лъвове. 

По този начин тая горда войска се озова в село Опанец в близост до укрепленията на врага при Янък баир, който се намираше на север от Плевен между Буковлък и Гривица. Това възвишение бе покрито с гъста растителност, а в подножието му имаше дълбок трап, през който се провираше малка рекичка. 

Близо седем хиляди войници пристигнаха победоносно в Буковлък на 6-ти юли 1877 година и се разположиха из селото. 

Жаркото слънце прежуряше и това умори  руските солдати, които бяха свикнали на прохладното руско лято. Бе издадена команда войската да се изтегли към възвишенията на север от селото. Там се намираха кладенците и  солдатите  можаха да се поразхладят и утолят жаждата си.

    Опълченската рота винаги се движеше в близост до Астраханския гренадирски полк. Кузмин яздеше редом до Атанасов, та го попита: 

- Господин поручик, та толкоз ли е топло всяко лято във вашата България? Тук не може да се диша...- в тоя момент руснакът извади кърпа от джоба си, свали фуражката и изтри потта по главата си. 

- Приятелю, това е най-топлото място в България. В моя край е прохладно и приятно, защото Габрово се намира близо до великия Балкан, който разделя тая земя на две части. 

През туй време гренадирът загреба вода с пълни шепи от едно ведро и плисна върху лицето си. 

Внезапно всичко утихна. Птиците се бяха смълчали и не се виждаха по небето, а изневиделица  облак закри знойното слънце. Кузмин погледна на отсрещното възвишение, което се намираше в посока Плевен и занемя. Снаряди се засипаха върху отпочиващата и нищо не очакващата войска. Солдатите грабнаха раниците и пушките си и побягаха кой накъдето очите му видят, а някои дори се хвърлиха в кладенците. 

Стоян бе най-отпред и като командир на своята рота се опитваше да укроти бягащите насам-натам българи. Затова му помагаше и младият опълченец Борил, който единствен запази самообладание. В туй време поручикът се обърна и видя турската пехота, бавно и заплашително приближаваща се на щик към руския стан . Изведнъж зад Стоян загърмяха страшните руски оръдия. На отсрещния хълм се видя как те целят противниковите части. Снарядите свистяха и двете възвишения се покриха в гъст дим. На кон сред войската се появи генерал Шилднер-Шулднер, а около него множество командири, които се заеха да разпределят полковете за отбраната на хълма. Ротата на Стоян застана до тази на Кузмин във формата на верига срещу настъпващата турска пехота. Тогава единият извика "Огън!", а другият- "Огонь!". Седем хиляди пушки изгърмяха като една. Предните позиции на настъпващите турци изчезнаха, но се появиха нови, които вече тичаха нагоре към тях. Последва втори изстрел и пак същото. Руската артилерия продължаваше своя обстрел по близкото възвишение, а турците се топяха като леден къс, изложен на огън. Многобройните изстрели обаче не спомагаха и врагът се приближаваше все по-близо и по-близо. Тогава Кузмин извика: 

- Гренадири! Разпръскайте се из всички вериги и подложете врага на силен гранатен обстрел! 

Тая заповед се разпространи из ротите на целия Астрахански полк. Стоян забеляза как всеки един гренадир взе чинно раницата си и се запъти по веригата. След няколко минути ято от гранати полетя към турската пехота, която се обърна в бяг към обоза си, а войниците от Вологодския и Архангелогородския полк започнаха да ги преследват като зайци надолу, та чак стигнаха до подножието на хълма. 

Когато опасността бе отминала, а артилерията продължаваше своя обстрел по врага ,главноломандващият генерал Шулднер изпрати известие до лявата колона на обсадата, която бе тръгнала към село Гривица. След дълго чакане, към осем часа вечерта, генералът прекрати обстрела и даде отбой, тъй като не получи отговор от полковник Клайхауз. 

Първият ден от боя за Плевен завърши и множеството войници се отправи в лагера да отпочине и да се приготви за очертаващата се тежка сутрин. Въпреки неприятната изненада, която Осман паша бе направил, в руската войска се бе запазил бойния дух и увереността в победата,обладала войниците в битките при крайдунавските градове. Свободата за българите се приближаваше, но трябваше още много вода да изтече... 

На другата сутрин изгря ясно слънце и огря обширното плевенско поле. Когато армията се приготвяше за бой, Шулднер получи информация от левия фланг. В писмо от полковник Клайхауз бе написано следното: 

„След лутане на изток от Плевен, стигнахме до село, наречено Згальовец. Оттам казаците от XXXVI полк бяха изпратени в Гривица с цел да се разбере каква е числеността на войските там. С такава информация не се сдобихме, но имаме сведения, че в селото има цял полк черкези, които избиват местното население.

                     Полк. Клайнхауз“ 

Генералът незабавно даде заповед за бърза атака на пехотата, гренадирите и опълчението по Янък баир. 

Битката започна рано сутрина с артилерийски обстрел. Отново загърмяха страшните руски оръдия и отново се виждаше как попадат в противниковия лагер. Кузмин забеляза как отсрещният хълм  посивя- дим и пепел покриха и турските позиции и турския обоз. В това време руската войска бе вече готова и тръбата изсвири сигнала за атака. 

Първи тръгнаха пехотинците от Вологодския полк, които бързо се предвижиха до подножието на хълма, откъдето течеше малката бара. Когато стигнаха до рекичката, противникът откри огън по тях и по руския лагер. Снарядите отново започнаха да пронизват въздуха. В ушите на Стоян, чакащ заповед за тръгване , проехтя звънът на ударите, които вражеския огън нанасяше по обоза. Чу се и командата за потегляне на Архангелогородския полк, чийто войници се оказаха долу, в подножието, за няколко минути. След това бе ред и на гренадирите и Опълчението. Вече намерили се при барата, силен огън обсипа ротите на Стоян и Андрей, които се намираха най-отпред. Отстрани започнаха да изкачат бесни турци, на които бе наредено на всяка цена да не дават хълма и позициите си. Стоян стреляше с револвер в едната ръка, а с другата сечеше наред. Смъртните стонове се смесваха с виковете ,,Ура!",  звънът на щиковете се кръстосваше с гърмежа на пушките. Андрей, не веднъж доказвал своите умения на отличен стрелец, пронизваше вражески пехотинци, сякаш бе на лов за зайци, а Евгений Скворцов бе неговата хрътка и постоянно му викаше: 

- Андрей! Османец на два часà! 

Лека - полека турците отстъпиха първите две позиции от вражеския хълм и руската войска тръгна нагоре към артилерията, която непрестанно обстрелваше руския обоз. След двучасова стрелба и изкачване тя пристигна на сто метра от турските батареи. Тогава дойде ред на гренадирите и те започнаха незабавен гранатов обстрел. 

Войниците от Вологодския полк и Опълчението продължиха напред прикривани от летящите гранати, които разрушиха част от укрепленията на врага. Но турската армия не издаваше своите позиции. Последва още една широкообхватна престрелка. Тук опълченците изиграха голяма роля: турската войска се бе строила във верига точно както руската миналия ден. Но имаше една особеност, която Стоян бързо забеляза, криейки се зад едно дърво. По средата на вражеския строй голяма група войници се бе струпала около две оръдия. Тук поручикът повика Борил и му рече:

- Стигни на отсрещния хълм и предай на артилеристите и командването да насочат основния си огън към онез три оръдия! Побързай, момче! 

- Тъй вярно, господин ротен командир!- извика младият опълченец , сякаш гърдите му прогърмяха, и се отправи към  руския обоз.

Напрежението нарастваше, тъй като полковете малко по-малко започваха да се топят. Архангелогородската пехота загуби най-много войници, а това даде отражение и на нападението. Вологодците започнаха бавно отстъпление назад, тъй като врагът ги притискаше. Като видяха туй нещо, гренадирите и архангелогордците сториха същото- тръгнаха с бавна крачка надолу към рекичката. 

Но в тоя момент се случи чудо! От небето сякаш долетяха руските снаряди, удариха центъра на тая вражеска верига и унищожиха трите оръдия. От това турските редици се разстроиха и войниците забягаха кой накъдето очите му видят. 

- Ако тоя млад опълченец не стане генерал в българската армия, дано ушите ми отрежат!- рече си Стоян на ум и  даде заповед за незабавно настъпление на Опълчението. 

Полковник Розембом, командир на Архангелогородския полк, изрева, та цялата войска да го чуе: 

- Вперед, братцы! Победа находится за холмом! 

В тоз момент бягащите турци чуха страшното славянско "Ура!" И побягнаха от другата страна на хълма в посока Плевен. 

Гренадирите последни се добраха до възвишението. Когато вече бе горе, пред Андрей се разкри гледката на град Плевен. Та той бе толкова близко! Не се вярваше, че бяха успели да стигнат толкова бързо, пък и да изпъдят и османците.  

Това ли бе силата на тоя опасен враг? Та турците само отстъпваха там, където руски войн и опълченец стъпят. Свищов, Никопол, а сега и Плевен... Само за някакви си двадесет дни бяха взети три големи града, които отваряха плацдарм към София и Стамбул. 

В тоя момент пехотата потегли надолу към града, а гренадирите и опълченците- след нея. След броени минути руската войска се озова пред покрайнините на Плевен. Малки къщички, тесни улички и ни един човек. Градът бе мъртъв. 

Изведнъж огън се откри по руската войска- малка турска рота бе блокирала една от улиците, които водеха навътре в града. В тоз момент храбрите солдати отвърнаха с изстрели и продължиха напред, изтласквайки ротата, чийто войници набързо се разбягаха. 

И пак тишина-спокойна и мъртвешка. Явно врагът наистина окончателно бе отстъпил и даваше града без повече бой. Та това бе логично. Само шест табура бяха дошли с Осман паша от Видин, а руското командване изпращаше все повече и повече войски из цялата Дунавска равнина. Портата се намираше в безизходица пред тоя потоп, залял империята още на 15 юли. Дори най-изтъкнатият пълководец по тея земи- Осман паша, не можа да се справи с тая стихия, която вземаше село след село, град след град. 

Тая мисъл бе в главите на всички войници, изгонили турската войска от хълмовете и унищожили артилерията й. Полковник Розенбом, командир на Архангелогородския полк, даде команда "Вперед!". В тоз момент Стоян и Андрей видяха как цялата пехота хвърли раниците си на паважа и разкопча шинелите си. С викове те започнаха да стрелят нагоре, пееха песни, а някои дори се хващаха под ръка и играеха в кръг. 

Евгений Скворцов, въодушевен от видяното, извика така че чак Осман паша да го чуе: 

- Братя! Да им натрием носовете на тез османци! Напред към града! 

Стоян и Андрей оставиха шинелите си на земята, извадиха сабите си и заедно с множеството се затичаха по пустите улици. 

Безмълвната махала вече бе пълна с войници. Стреляха наслука, радваха се, викаха българите да излезат от къщите си та да празнуват освобождението на тоя град. 

Внезапно около Стоян няколко прозорци се отвориха, а от тях се подадоха пушки. Андрей забеляза това и му извика да се пази, но вече бе късно. Около Стояновите четници и Розембомовите пехотинци полетя огън от куршуми. Песните бяха заместени с викове и стонове на агония.  Обстрелът се засилваше непрестанно. Стоян , уцелен в рамото, успя да се скрие в един ъгъл, където оградата на нечий двор свършваше в друга къща. Кузмин изтича към раницата си, грабна една граната и хвърли по един прозорец. Чу се взрив и повече оттам никой не се показа. Евгений Скворцов направи същото, а някои от пехотинците вече бягаха към руския лагер, за да спасят живота си. Един от малцината, останали на бойното поле, бе Розенбом.

По едно време от дъното на уличката се появиха конници. Руската войска откри огън по тях, но явно ротата не бе от най-малките. Архангелогородският полковник се изправи срещу турското множество и започна да стреля по тях с такова настървение, че и други от неговия полк (които бяха останали от него) го последваха. Но башибузукът бе по-многоброен, по-силен и на кон. Когато приближиха, враговете разсякоха гръдта на полковника, а няколко турски пехотинци го завлачиха по улицата в настаналата  суматоха . Виждайки това, храбрият Стоян, макар и ранен , се подаде от скривалището си и започна да стреля като бесен с револвера си, а Андрей Кузмин, който бе в близост,  го прикриваше.

Изведнъж иззад Стояна се появи  вражески войник, извади сабята си и го проряза в гърба. Българинът падна на земята, покосен и в безсъзнание. Виждайки това, Андрей, запазил самообладание, стреля по тоя османец и го уби на място. Докато Архангелогородците, вологодците и малкото, което бе останало от опълченската рота, задържаха врага, Кузмин и Скворцов изтеглиха българския поручик извън града. 

Последва неизбежно отстъпление. Лека по-лека русите се изтеглиха и се придвижиха към Буковлък, където се намираше военният лагер. Покрусата бе страшна, а убитите около две хиляди. Ранените бяха още повече. Това бе първото тежко поражение на русите за тая война. Оказа се, че Османската империя на всяка цена иска да запази не само своето съществуване, но и величие...