/Поглед.инфо/ "При Плевен": Премеждия /Трета глава/

В същия студен, почти зимен ден, когато Царят обяви своя манифест за мобилизация, Стоян вече бе в Кишинев и се бе свързал с членове на българското опълчение. Но за да обясним как се бе случило това, трябва да се върнем в оная утрин, когато той, на кон, преоблечен като турчин, напусна все още спящото Габрово.

Пред смелия момък се откриваха два пътя, по които можеше да се добере до Дунава. Единият бе да мине през Търновско, а оттам да се насочи към Свищов и с шлеп да се отправи към Русчук и Гюргево. Втората възможност бе да тръгне по пътя за Ловеч, да премине през Плевен, откъдето му се откриваше пътя към Никопол, а после с някоя ладийка да премине през Дунава.

         Стоян избра втория път, защото в Търновско и околията гъмжеше от заптиета и башибузуци, които само чакаха да се появи някой по-подозрителен та да го посекат или обесят, а после да го ограбят.

      Разстоянието между Габрово и Ловеч бе около 50 версти или един ден с кон. По тези пътища нямаше опасност да срещне заптиета, тъй като в тая част на България въстание не бе избухвало грам и в равнината всичко изглеждаше спокойно.

      Яздейки вече няколко часа, на Стоян му стана топло. По обед жаркото слънце вече бе достигнало най-високата си точка. Пътят водеше към един от мостовете на Черния Осъм, който трябваше да се пресече, но конникът реши да преплува заедно с коня, щото иначе пътят му се удължаваше, а и трябваше да се разхлади.

      Преминал реката, пътникът реши да остави коня да попасе и да отпочине, а самият той легна под едно дърво и потъна в сън. Спа дълбоко и продължително, а в главата му се появи Бенковски при Панагюрище, който изрече знаменитата си фраза за Русия, в тоз момент се чуха писъците на жените и децата, които наблюдаваха опожарения град, после мостът при Костина- убийството на Бенковски, престрелката и заптиетата, бягството заедно със Захари и Тодор (юнакът, който беше заедно с Бенковски, Захари и Стоян), най-накрая се появиха и майка му и щерка му.

      Стоян се събуди, рукнал в пот. Слънцето вече напускаше своя зенит, а той трябваше да стигне преди залеза в Ловеч.

  Препускайки в продължение на около три часа в галоп, конникът стигна града по залез слънце. Там знаеше един хан от времето, когато пътуваше с баща си до Плевен. Трябваше да се нахрани и да поспи.

       Съдържателят на тоя хан беше нисък мъж, на средна възраст, възпълен, с шкембе, а на лицето му освен мустаци имаше две малки, лукави очички, които шареха на всички посоки и нищо не изпускаха.

    -Що чиниш тук, момче,?Казувай!- рече той, без да поздрави новопристигналия, а на всичкото отгоре въпросът му беше съпроводен с крайно недоброжелателен и предизвикателен тон.

     - Сполай ти, ефенди! За тая нощ се отбивам при тебе. Дай ми постеля и нещо да пресърбам, че съм каталясал. Дано ти се намира и овес за коня.

Съдържателят погледна изкосо гостенина. Имаше бобена чорба с мръвка (вече отдавна постите бяха минали). Донесе му и ракия. Стоян почна да сърба горещата чорба и да отпива ракия с големи, тежки глътки. Съдържателят се мислеше за голям хитрец. Наля ракия в две павурчета , приближи се до синията на Стоян и рече:

-Нали нямаш против да седна до тебе, аркадаше. Да хапнем, да пийнем, да разкажеш отде идеш, накъде си се запътил.

-Седни, ефенди. Почерпи се за моя сметка! И заръчай на ратая да донесе овес и да нахрани коня, че утре път ме чака.

Кръчмарят извика прислугата и нареди да дадат овес на коня.

-Накъде си тръгнал, младежо?

Стоян разбра, че тоя дърт хитрец на всяка цена е решил да хване края, а пък и в малките му очички като точици, се не виждаше нищо благородно и затова рече:

-Към Плевенско съм тръгнал да спазаря тоя кон и да си купя по-таферен.

-А отде идеш?

Тук Стоян се направи, че не го е чул, а когато хазяйнът попита втори път, му отговори, че иде от Габрово.

-Е! Момко! Чак от Габрово ще ходиш кон да продаваш в Плевенско. На какъв хал трябва да си, че да биеш толкоз път?

-Там има мегдан за сгоден пазарлък. Има и купувачи там.

Тогава съдържателят наля на Стояна и на себе още малко ракия и рече:

-Забравих да ти се представя. Аз съм Кръстьо Тошков, а ти как се викаш?

-Стоян ме наричат.

Последва кратко мълчание, в което Кръстьо започна да се олюлява от ракията, тъй като не държеше особено на спирт, но отново си наля и каза:

-А в Габрово що става? Чу ли се бунтът там?

-Нищо се не чу, а като гледам и тук същото.- отговори Стоян без да поглежда към хазяйна, който пък пак си наля, но тоз път и на Стоян. Момъкът се досети защо толкова много ракия му се налива и какви бяха тия въпроси. По това време по българските земи все още имаше някои българи, които симпатизираха и доносничаха на турската власт. И по тая причина повечето от тях се ползваха с привилегии- най-големите ставаха чорбаджии, а по-дребните като тоз дърт хитрец си отваряха ханче или получаваха някое парче земя.

  В това време Кръстьо нареди да се донесе от „неговото“ вино. Щом наля в чашите, такава воня на стара, вкиснала се пърцуца се разнесе из помещението, че на Стоян му се догади, но се реши да пие от тоя балвоч.

-А що си се натъкмил в тез турски дрехи, Стояне? Някой ще каже, че си башибузук, ама без кремъклийка.

-На турци ще продавам коня, ефенди. Трябва да съм прилично облечен.

„ Ще те облека прилично аз тебе, нехранимайко- мислеше си дебелият кръчмар, който вече бе доста пиян- вече е късно, ама утре сутрин, преди да си станал , ще те обадя в конака, пък ти да видиш тогава..“

-Ще вървя да подремна, чорбаджи.- обади се Стоян- ама сабахлем не ме буди. Имам малко път към Плевен и искам да се наспя, а конят ми да отпочине.

-Аркадаш, ти не се бой, и компот съм ти приготвил вече за утре, когато станеш.

Стоян стана, подхвърли монета на пияния вече съдържател и отиде да си легне, а чорбаджията се опъна в склада на кухнята на едни чували и заспа дълбоко.

                *           *           *         *

Стоян се събуди още по изгрев слънце, защото предчувстваше, че Кръстьо ще му извърти номер и ще го предаде на турците. Остави няколко гроша за спането, яхна коня и потегли право към Никопол, в галоп, тъй като нямаше никакво време предвид опасността, която го грозеше. Той предпочете да се скрие в горите около Никопол , да почака там една нощ, за да не буди подозрения и на другата сутрин да стигне с някоя ладийка на отсрещния бряг. Тъй като турците мъчно пускаха българи отвъд Дунава заради въстанието, момъкът си бе приготвил и пари, за да подкупи стражата.  

Осемдесет и две версти разделяха Ловеч от Никопол и нашият герой трябваше да мине това разстояние от изгрев до залез слънце. Когато вече бе близо до Плевен, той несъмнено знаеше, че хитрият, но не толкова умен съдържател е издал на турците как съмнителен момък му е бил гост предишната вечер. Затова Стоян реши да не почива, а да изцеди силите на кончето и да стигне горите около крайдунавския град, да си направи малко биваче та да отпочинат. Конят щеше да даде като рушвет на пограничниците заедно с част от парите, които бе взел за преживяване във Влашко. 

  Пътят беше дълъг и изнурителен, а жегата-убийствена. Стоян минаваше през малки селца и паланки, разглеждаше широкото поле, на което падаха жарките слънчеви лъчи, тук таме се мяркаше някое дръвче. Когато се обърнеше назад, виждаше върховете на величествения Балкан, а това му навяваше спомени за героизъм, борба, но и за предателство.

Чувство на жестока ярост обхвана младия мъж. Та как може да има хора, които предават отечеството си? Как може да има такива юди, които издават сънародниците си-своите братя, които се борят за общата свобода и общото благо? Но знаеш ли, читателю? В България имаше и таквиз като Стоян- млади, умни и смели, които не жалеха ни пари, ни род само и само България да пребъде. Ето такива хора и преди турците, по време на византийското робство, и след него, и след турското съграждаха България, за да живее и процъвтява отново и отново.

Поглеждайки на запад, Стоян видя, че слънцето се скрива лека по лека, но насреща си, от високото, в далечината, той виждаше Дунава, а това означаваше, че и Никопол е доста близко.

По време на описаните събития градът беше заобиколен от гори, през които слънчевите лъчи не минаваха и бе прохладно. Стоян се отби от пътя и навлезе в тъмната гора, устрои си бивак, завърза кончето за един дъб и заспа блажено, капнал от умора.

В късна утрин, когато слънцето отдавна бе изгряло и гората едва пропущаше лъчите, момъкът се събуди от нечии викове. Съдейки по тоя ужасен звук, крясъците идваха от близо. Стоян препаса ножа за пояса си и побягна по виковете.

Откри му се следната картинка- младо, петнадесетгодишно момче, се бе опряло о един дебел дъб, а срещу него се бе озъбил страшен вълк. Явно беше, че момчето изпитваше голям страх, не само защото викаше и крякаше като магарица, но и защото ръката, в която държеше малко ножче, подобно на тези, с които се белеха ябълки, трепереше насочена към звяра. Лицето на жертвата бе почервеняло, а по моравите бузи се стичаха сълзи от ужас.

Без много да мисли Стоян изръмжа, за да отвлече вниманието на вълка от момчето, което вече бе затворило очи, пищейки и чакайки да бъде разкъсано.

-Ей, момче, покатери се по ствола на някое дърво и чакай!- извика Стоян.

Последва ожесточена борба, съпроводена с вой. Вълкът изведнъж скочи върху Стоян, който падна на земята. Звярът започна да ръмжи и да се опитва да хапе яростно, а ноктите му се впиваха в шубата на момъка, който едва вадеше сили да се съпротивлява. Той забоде ножа си в търбуха на животното толкова надълбоко, че вече острие не се виждаше, а само хватка. Животното нададе последен вой и падна в конвулсия, а след някое време издъхна.

Стоян се приближи до дървото, което момчето бе силно прегърнало, сякаш залепено на високото.

-Слизай, аркадаш, звярът умря- извика Стоян, подсмивайки се.

Момчето едвам едвам се свлече по стъблото. Тогава нашият герой можа да го разгледа по-добре: то бе нисичко на ръст, но колкото широко, толкова и високо, с червени бузи на лицето, леко мургаво и облечено с риза и шалвари.

-Ти, бате, ми спаси живота! –извика малкият,с усмивка запрегръща своя спасител и продължи:

- До гроб съм ти длъжник! Бог да те поживи! Само за тебе ще се моля до идните пости!

-А, само до тогава ли?- пошегува се Стоян.

-Колкото, толкова, бате, а после и за себе си трябва малко, та дядо Господ греховете да ми прости.

Стоян се усмихна и попита:

-А как ти викат на тебе?

-Добри съм аз, твоя милост, бате. А ти кой си? Не съм те виждал из града.

- Стоян ми викат на мене. А ти отде си? От Никопол ли?

-Ни майка си знам, ни баща си, бате. И родното място си не знам. От как се помня у каймакамина съм слуга.

Стоян се стресна. Какъв бе тоя, неговият късмет- в гората, далеч от всички и всичко, да срещне слугата на баш турчина в Никопол. Ала момчето не забеляза нищо и продължи:

-Пратиха ме жълъди да търся и ей тоз звер отникъде се пръкна и ме нападна.

-Трябва да вървим-промълви Стоян- щом има един вълк, значи други може да са наблизо.

Тръгнаха към коня, отвързаха го и потеглиха към града.

-И никому не ще казваш, че си ме видял, чу ли?- започна да нарежда, някак заплашително Стоян.

-Няма, бате! Ти живота ми спаси! Ще съм ти до гроб верен.- побърза да заяви момчето.

Двамата вървяха дълго, докато не излязоха от гората и не стигнаха до скали, право под които беше Никопол.

-Слушай-почна Стоян- не си ме виждал, вълк не те е нападал и не съм ти спасявал кожата. Вземи го това конче, щото няма къде да го дяна и си върви по живо, по здраво.

-Чакай, бате! Поне кажи отде идеш, с какво мога да ти помогна. Не трябва така да те оставям. Щом си с кон, значи отдалеко идеш.

Стоян губеше ценно време. Ами ако турците са тръгнали подир него и го търсят из околията? Нямаше ни свободна минутка да приказва с това все още дете. Но все пак се размисли... Добри можеше да му покаже пътя към пристанището и да му разкаже малко повече за граничната стража.

-Чак от Габрово ида- отговори младият революционер и добави- по търговия съм тръгнал към Влашко.

-Ааа, бате! Толкова млад, а вече търговец. А що искаш да скрия, че съм те видял? Каймакаминът не е лош, ще ти благодари. А ако дадеш някоя пара под банката, даже ще те пусне без да ти прави сорун.

-Ти чу ли що ти рекох аз на тебе? Не си ме виждал и чувал тук! Сега бързо покажи накъде да тръгна за пристанището!

- Добре, бате, не бъди толкоз лют с мене. Виждаш ли оная дълга улица, дето иде откъм Дунава? Слез в града и тръгни по нея. Тя води към реката, където е и пристанището, а там е и каймакаминът.

Сбогуваха се и всеки тръгна по своя път, но в очите на Добри се виждаше благодарността и признателността за спасения живот. У Стоян назря чувство, че отново, някога в живота си, ще срещне това пълничко, добродушно момче.

  Младият революционер слезе от скалите по една пътека и се запъти към пристанището по показаната му улица. По това време Никопол беше голям търговски град, който имаше връзки с Виена, Будапеща, Одеса, Свищов и Русчук. Чувстваше се полъхът на Европа, на промяната. Прииждаха търговци от поречието на целия Дунав- дори и от Германия, а по-заможните и будни българи имаха възможност да търгуват и да се образоват и по тоз начин да внесат светлинка на надежда за тоя измъчен народ, който почти пет века бе забулен от тъмната завеса на робството.

 Явно улицата, по която крачеше Стоян, беше господарска, тъй като и от двете й страни имаше големи къщи, които сигур бяха на чорбаджии или турски военни. В дъното се намираше и пристанището, а зад него-широкият Дунав, който делеше поробената България от почти свободната Румъния.

  Пристанището отдалеч приличаше на голяма, достолепна сграда, но щом Стоян се приближи , забеляза, че това не е нищо повече от една огромна дървена постройка, приличаща повече на склад. Отпред се бяха насъбрали четири заптиета, които пушеха тютюн и говореха оживено на турски.

-Добър ви ден, аги!-започна Стоян, като се приближи до тях и се усмихна.- Тук ли е каймакаминът?

-А добър ти пък ден, гяуре!- поздрави най-възрастният от тях, а останалите почнаха да се смеят и на устите им се показаха жълтите им зъби.

-Тук е каймакаминът! Ама не зная дали ще те приеме, щото гяури не пускаме много през реката след простотиите, дето сътворихте преди два месеца с вашто черешово топче. Аллах е един!- започна друг подсмивайки се доволно.

В тоя момент на Стоян му идеше да извади ножа си и да почне да коли наред.Все пак се намираше на централно място в града, а и ако го направеше, не само че щяха да го обесят, ами и нямаше да може да стигне до Кишинев, където по-късно се сформира опълчението. Юнакът стисна зъби и рече:

-Нека той сам прецени дали да ме пусне или не. По търговия отивам, платове от Влашко да купувам.

-Слушай, гяуре, я влез ти с мене да си похортуваме!- рече старшият от турците.

Стоян се окопити и в тоз час тръгна след него с бавна и спокойна походка. Турчинът го въведе в малко коридорче, а оттам в много бедна стаичка, в която имаше банка и два стола.

-Слушай,-поде турчинът- каймакаминът е много зает сега и няма как да му разтурям работите заради някакъв си гяур, дето даже и стока не носи.

Стоян разбра накъде отива работата. Турчинът искаше рушвет, за да го пусне при началника си. В тоз момент българинът показа кесията си, а от нея извади една пара. Турчинът мигновено я грабна и я прибра някъде по себе си и заговори с друг, по-мек глас:

-Абе, като се замисля, май че каймакаминът е свободен.Ай да те проводя в одаята му!

Турчинът излезе от стаичката в коридора, а оттам тръгна по едни ужасно скърцащи дървени стълби. Когато стъпи върху тях, Стоян помисли, че всеки момент ще пропадне, но за щастие се изкачиха и стигнаха до втори, по-голям коридор, в дъното на който се намираше кабинетът на пустия каймакамин. Вратите се охраняваха от две заптиета.

Започна оживен разговор на турски, а Стоян почти нищо не разбираше, тъй като турски не знаеше въпреки че бе син на търговец. Накрая стражата ги пропусна и двамата влязоха в широк кабинет. Пред Стоян се откри най-натруфената стая, която някога бе виждал. Това беше огромно пространство, претъпкано с различни персийски и арабски килими в най-различни цветове, а на места се открояваха родопски черги. Мебелировката бе най-различна- личеше, че голямата банка и креслата бяха от Виена, а шаренията на дивана издаваше, че е взет най-вероятно от някой цариградски бардак. Над тоя диван висяха мечи и еленови глави, а точно срещу тях, на срещуположната стена бяха окачени най-различни видове пушки и саби. На тавана висеше огромен тежък полюлей, предназначен не за кабинет на турски чиновник, а за виенска или парижка бална зала. В дъното, на едно кресло Стоян забеляза каймакаминът- с червен фес (каквито бяха по това време на мода в турската армия) и синя униформа. Толкова заетият и съвестен управител на пристанището спеше и целия град и сякаш непробудно. Сънят му бе съпроводен под звуците на гръмко хъркане.

Изведнъж, събуден от шума на затварящата се, скърцаща врата, каймакаминът се стресна и скочи, оправи си феса и викна по български:

-Али, свинска главо такава! Каква е таз гюрултия, бре?

-Довел съм ти един гяур, ага. Иска да мине отвъд Дунава.

Чиновникът погледна под мустаци с лукав поглед, а после рече:

-Ей! Али, изчезвай оттука и не ми се вясвай пред очите, дорде не те извикам. Аз ще се разпрявам с тоя гяур.

Али се подчини на тая така любезна команда и излезе.

-Казвай сега, българче, що искаш?- запита турчинът.

-Каймакам ефенди, Дунава искам да премина. По търговия съм се запътил към Влашко. Баща ми е Атанас от Габрово, търговец на платове, който минава оттука редовно.

-А! Аз го знам баща ти. Преди около месец мина оттука, ама ние го не пуснахме. Има заповед гяури през Дунава да не пущаме след вашия бунт. Не ще минеш. Връщай се отдето си дошъл!

Още от малък Стоян знаеше, че граничната стража е подкупна и само търси откъде да вземе някой и друг рушвет. За това подсказваше и богато нареденият кабинет с мебели и килими от най-различни места. Нямаше как каймакаминът да си ги купувал лично. Беше пущал и свои и чужди само след като му бе „подарено“ нещичко от тези богато украсени мебели и на ръка тъкани килими. Затова Стоян се реши да действа като с обикновената стража няколко минути преди това, но тоя път той извади цяла кесия с пари и акуратно я постави на банката на чиновникът.

При вида на рушвета турчинът взе кесията и я прибра в едно от чекмедженцата си.

-Проводиха ми телеграма от Плевен, че някакъв съмнителен млад мъж е тръгнал от Ловеч на кон и броди из околията. Да не си го виждал?- под мустак, заплашително и подигравателно, но в същото време и много тихичко, рече каймакаминът.

Без да отговаря Стоян извади още една кесийка и отново я постави така внимателно, както и предната, на банката пред турчина.

Каймакаминът знаеше, че ако хване някой българин и го предаде, няма да получи и една паричка за свършеното и затова прибираше рушветите и си затваряше очите.

- Една гемия ще отплува след час към Турну. Слез долу и чакай.

- Бог да те поживи, каймакам ефенди- рече Стоян и бързичко излезе.

Турчинът лапна тръбата на наргилето си и си рече през зъби, когато Стоян затръшна вратата:

-Аллах е един.

Стоян почака около час. През това време разни работници товареха стока на двумачтовата гемия, която щеше да пренесе Стояна отвъд Дунава.   

Когато го повикаха, той се бе унесъл в дрямка на пейката. Качвайки се на корабчето, съзря капитанът и двама помощници, които сновяха наоколо и подреждаха някакви стоки.

Гемията потегли. Слънцето не грееше, то печеше, а водата сякаш вреше под дъските на кораба. Лека-полека гемията, клатушкайки се към отсрещния бряг, започна да навлиза в реката. Мислите на  младия се преплитаха по незабележим за него начин, създавайки смут в душата му, примесена с умора и тежко безпокойство от идещата неизвестност. Той гледаше отдалечаващия се бряг. Чудеше се що е това живот. За да освободи своя роден край, той трябваше да бяга от него. Трябваше да се спасява не само от турци, но и от свои. Мислите му течаха бързо. Стоян си спомни за революционните идеи, които го подтикнаха към борбата за свобода. Познанството с Бенковски, с Волов, с Каблешков- едни от най-видните революционери, които вече не бяха сред живите. В мислите му изникнаха и битките, и кървавото писмо, което дари с пламък въстанието. Такова чувство на оптимизъм бе обладало цялата революционна организация, защото по всичко личеше, че свободата като орел ще кацне на българска земя. Но всичко туй претърпя погром. Разбягаха се революционерите, а къщите по градове и паланки бяха затворени за тях. Страх бе обхванал народа на тая горда, мощна земя-майка.

Но въпреки цялата кръв, която се изля, въпреки предателствата гласовете бяха чути. Стоян непрестанно си спомняше словата на Бенковски „А нека Русия заповяда!“. Мислите на Стоян прескачаха от събитие на събитие, докато тая пуста гемия се носеше към отсрещния бряг. От водата сякаш изплува образа на чедото му- малката Керана. Наблюдаваше го с нейните небесносини очички, а русата косица блестеше като златни нишки. Някой ден тя ще стане горда българка, която ще строи третата България! Затова най-вече Стоян тръгна по пътя на революцията. В тоя момент той извади изящната кутийка, където жена му бе поставила първите руси косички на детето. Стоян почна да целува кутията, сетне извади от нея косичките да ги целуне, да ги помирише.

Постепенно се изтри чувството на безпокойство, нагазилата го като сянка слабост , и всичко черно и тягостно се разми и оттече в мътния Дунав. Погледна с взор, пълен с надежда към отсрещния бряг и усети как сърцето му бие все по-равномерно.

    *   *   *   *   *   *   *   *    *    *    *  

Стоян не се сблъска с никакви трудности във Влашко, така че, за да не бъде отегчен уважаемият читател, ще разкажа накратко какво се случи в земята отвъд Дунава.През следващите няколко седмици Стоян броди из Влашко- от Турну Мъгуреле той тръгна по стъпките на революционерите- Зимнич, Гюргево.

Нашият герой имаше достатъчно средства, които майка му му бе оставила, за да стигне чак до Букурещ, но с рушветите, които даде, джобът му олекна. Стигаха му пари за около месец, пълен с ограничения.

В Гюргево младият революционер узна, че в Букурещ не го чака никой. Всички революционери си бяха обрали гемиите и бяха тръгнали към Кишинев, щото там се набираха бойци за сформирането на Българското опълчение под ръководството на генерал Николай Столетов.

От Гюргево, с влака, Стоян стигна чак до Букурещ, а оттам хвана влака за Роман, който минаваше през Галац. От Роман на кон, Стоян мина през границата и се озова в Бесарабия.

Пристигнал в Кишинев, юнакът узна, че гнездото на революционерите и бъдещи опълченци е кръчмата на българина Лазар Събев- бивш студент в Одеса, родом от Карлово. Бе решил да остане да гурбетчийства, тъй като цялата му рода бе избита по време на Старозагорското въстание през 1875 година. Лазар произхождаше също от търговски род и в кръвта му беше да купува и да продава. Така той няколко месеца скита из Влашко и Молдова, занимавайки се с търговия, а после, с помощта на свои съратници, отвори тая неголяма кръчма в мазата на дома на някой си Шурин, близък до славянофилските организации.

Стоян се озова в хана, който въпреки ранния час,бе пълен, заради пазарния ден. Бяха се насъбрали не само българи. Чуваше се влашка, руска, а дори и полска реч. Нашият герой поръча супа и ракия, та да се подкрепи. Донесоха му поръчаното и той почна да яде като невиждал. В тоя момент към него се приближи един млад мъж, може би малко по възрастен от Стояна, с мустаци, стигащи чак до гърдите му. Българинът веднага позна, че това е казак, тъй като чуждоземецът бе облечен в черен кафтан- тогавашната униформа на редовната казашка армия.

-Еее, момче! Май ти къркорят червата от глад,а? Ха-ха-ха! Не съм те виждал аз тук, а и моите авери също! Надявам се да не си някой шпионин на султана!- рече казачето на руски и почна да се хили.

Стоян не очакваше такъв развой на събитията и рече:

-Не се тревожи, друже! На султана няма как да съм пратеник, щото той мене ме преследва. От земята българска ида.

Казакът сякаш изведнъж изтрезня и извика другите двама свои другари на масата на Стояна. Почнаха да разпитват новопристигналия за станалото в България. Нашият герой разказа и за въстанието, за дома и за премеждията, дето му се бяха случили. Не пропусна да сподели, че е дошъл да се запише и в Опълчението.

-Я дай да те почерпя с една водка! Чак от Дон я носят! Стига си я пил тая влашка парцуца!- извика казака и му наля догоре.

-А ти как се казваш, казако? Какво те води чак от Дон в Кишинев?- запита Стоян.

-По заповед на царя сме тук, българче. Обучаваме вашето опълчение, а следователно и тебе. Аз съм Григорий Загряцки, а тези нехранимайковци са моите славни братя молойци- Юрий Денисов и Фьодор Волков.

Казаците, като си чуха имената, си повдигнаха шапките и продължиха да пият.

В тоз час Денисов рече:

-Знам аз един славен млад българин, който е тук вече две седмици. Участвал е във въстанието! В четата на Бенковски. Всеки ден се отбива в кръчмата и се черпим.

-Ооо, да!! Славен, славен! И такъв хитряга!- рече Загряцки, смеейки се- голям герой ще стане, пуст да опустее!

-Но да ни надпие не успя!- намеси се Волков. В тоз момент и тримата избухнаха в силен смях.

Изведнъж Стоян се замисли. Че какъв ще да е този хитър юнак от четата на Бенковски, който се е добрал току така до Кишинев? Хвърковатата чета наброяваше около двеста души и Стоян познаваше всички, които взеха участие във въстанието.

-А как се именува този хитрец?- попита с известно съмнение българинът.

-Фьодор се казва, като мен!- рече Волков с известна гордост и добави: -Всички ние, с това име, сме големи юначаги! Ха-ха-ха!

-Не го слушай, момче- обадиха се в един глас Григорий и Юрий, а вторият допълни:

- Тодор се казва. По фамилия Караджов, ако не ме лъже паметта. Странни са тез ваши фамилии!  

На Стоян му светна пред очите. Та това бе същият този Тодор, с когото, запален от революционните идеи, Стоян замина за Балкана и се присъедини към четата на Раковски! Това беше същият този юнак, с когото избягаха от клането при Костина, където загина и предводителят на четата. Нашият герой се поободри. Добре му стана на сърцето, че наблизо има верен приятел, с когото е преживял не едно приключение, не една несгода.

В тоя момент малката вратичка на кръчмето се отвори и влезе едър, момък, облечен по български-с риза и путури, а на нозете си бе вързал опинци. Щом видя насъбралите се казаци, той се запъти към тях. Стоян забеляза тоя човек, а когато непознатият съвсем се приближи, нашият герой успя да разпознае в него Тодора Караджов- светлокос, с малки, както той се изразяваше, елегантни мустачки, а от сините му очи излизаше лека суетност и подигравка. Григорий рече:

-А така, Тедя! Говорим за вълка, а той в кошарата!

Тодор забеляза Стояна и нададе такъв силен вой сякаш някой вълк бе влязал в кръчмата. Стоян, като по-уравновесен, не можа да извика така гръмко, но по лицето му се видеше, че е повече от щастлив. Прегърнаха се по братски. В тоя момент Тодор вдигна Стояна на ръце и започна да го разнася из цялата кръчма пред погледите на присъстващите. Когато се поуспокоиха, Григорий отново се обади:

-А! Че вие сте си стари познайници, значи!

-Повече от познайници, Гриша!- рече Тодор- Та ние сме си като братя! Еш, какъв е малък светът!

-Момчета,- обади се Юрий- ние отиваме в казармите, а за вечеря ви чакаме там.

-Извинявайте, българчета- рече Григорий, който направи важна физиономия, и  допълни- имаме ние среща със самия Столетов. Вие се вижте тук, поговорете си, а утре, момко- обърна се той към Стоян- ще те представим на командирите. Не са за изпускане таквиз като тебе! Бог да ви поживи и двамата!

Казаците излязоха и двамата приятели започнаха дълга беседа, съпроводена от много ядене и пиене. Стоян разказа на другаря си за премеждията по време на пътя му до Дунава. Тоя път спомена и Добри, чиито живот бе спасил. Не пропусна и да се оплаче, че любимият му кон е останал в Никопол, тъй като би било подозрително да пренася и него през Дунава.

После и Тодор разказа как е минал Дунава- след като се бяха разделили при Костина, той бе тръгнал към Търново бродейки из гората около два дни. Стигайки до града бе обрал дюкяна на един турчин, та барабар и коня му откраднал. С парите тръгнал за Свищов и там, преоблечен като заптие, се качил тайничко на един шлеп и заминал за Гюргево, където вече се събирали доброволци за Кишинев.

-С всичките ще се запознаеш! И българи има тук, и казаци, и поляци. Тук е и дядо Цеко Воеводата. И в окови е седял, и в Крим е бил по време на войната. Свят човек е!- рече щастливият Тодор.

-Думали са ми за него! Голям герой и родолюбец е!- обади се Стоян.

Докато разговаряха, вратата на кръчмата отново се отвори. Влезе нисък, но набит влах на средна възраст, с топчесто лице и странно източно облекло. Всички в кръчмата млъкнаха и почнаха да гледат леко злобно. Щом видя Тодора, влахът се запъти към него с ехидна усмивка.

-Добър ти ден, българче! Бог да те поживи!

-Знам за какво си дошъл, Варзане!- рече Тодор и продължи- Няма да ти се получи тук!

-А ти, българче, пари дължиш на бедния влах. Кога ще благоволиш да му ги върнеш?- изсъска Варзан.

-Нищо няма да ти връщам аз. Играта си беше честна и това е. Сега изчезни оттук, погански сине!

-Сега ще изчезна, но пак ще те посетя, за да ти напомня, Тодоре, че пари ми дължиш. И недей така говори на почтения влах, щото и на вас под Дунава гяури и рая ви казват.- изсъска ехидно Варзан като змия.

Замаяният от виното и водката Стоян не знаеше що се бе случило между другаря му и влаха, но последната фраза от това, което каза поганецът, го извади от обичайното му спокойно състояние. Българинът се изправи ребром до Варзан и му отправи поглед като на бик.

-Виждам, че другарчето ти не си поплюва- рече Варзан на Тодор.

  -Вземи та млъкни, поганецо!-отговори вместо другаря си Стоян.

Влахът погледна нагло двамата приятели и злобна усмивка се появи на облото му лице.

-В дранголника ще отидете и двамата, твоя милост, Тодоре, задето не ми дадохте парите!- извика  влахът и тръгна да вади револвера, запасан за пояса му.

Но не успя да го извади. Стоян го хвана с една ръка за ризата, повдигна го, а след това грабна и долната част на шалварите му. Държейки го с лице към земята, силният момък се запъти към вратата, викайки славно:

-Братя! Сторете път на тоя зелев благородник, че ще ви изпонастреля всичките.

Вече стигнали до изхода, Стоян отвори вратата, удряйки я с главата на Варзан и излезе. След тях се отправи цяла тълпа от власи, руси и поляци.

В близост до кръчмата, която се намираше в покрайнините на Кишинев, имаше много селски къщи, в чиито дворове се виждаха кочини с прасета. Със сетни сили Стоян повдигна високо товара си, прехвърли дървените ограждения на кочината и го хвърли в калта като рече:

-Тук ще ти бъде по-добре, свинска главо!

Чуха се бурни смехове и фрази като „Да живеят хората на Бенковски!“ Всички поздравяваха Стояна, тъй като Варзан бе мразен в целия град.

Накрая стана ясно, че Варзан обичал да послъгва, играейки на карти. Не го било страх, тъй като бил женен за дъщерята на някой си щабс-капитан. С Тодор не му се получило, но така извъртял нещата, че накрая Караджов не бил прав.

По-късно през деня Стоян бе представен на самия генерал Столетов. За гарант бяха дошли Тодор и Григорий Загряцки. Разказвайки за своята служба по време на въстанието и показвайки уменията си с нож и пистолет, младият мъж заслужи признанието на самия генерал, предоставиха му униформа и калпак с православен кръст. От тоя ден нататък Стоян бе официално част от Българското опълчение.

Към втора глава