/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на девета глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен"
Видения - Глава 9
Страшен бе 9 юли 1877 година. Ден след неочаквания, мълниеносен погром, руските войски бяха изтеглени на север от Плевен, в покрайнините на село Бръшляница. Заваля силен пролетен дъжд, който по-късно се превърна в дива буря. Тая природна стихия унищожи посевите, а реките Вит и Осъм преляха и наводниха селата по бреговете им. Само Дунавът бе спокоен и течеше бодро към Черно море.
Намиращи се на около десет версти от своето поражение, русите лекуваха своите рани - някои от тях се бореха да оздравеят , а други -с нараненото си достойнство. Новините за загубата проехтяха не само из българската земя, но стигнаха до ушите и на монархическите дворове из Европа. Царят бе покрусен от тая вест, затвори се в кабинета си и не излезе оттам цели три дни. Но преди това заповяда да му бъде изпратен писмен рапорт за причините за тежката загуба.
Лошото разузнаване и грешните карти бяха посочени като главна пречка за превземането на града от първата атака. Криденер бе осъзнал, че пред него се изправя армия много по-многобройна от неговата седемхилядна войска. Но трябваше да се признае и друго... Врагът бе командван от самия Осман паша- един от най-изтъкнатите пълководци в цяла Европа. Той бе надарен с бърз ум, стратегическо мислене и с навика да проучва добре характера на своя противник. Пашата знаеше, че по-храбра и многобройна армия от руската няма и затова се погрижи да се укрепи добре в Плевен, и да задържи, колкото се може повече русите. Това бе направено с цел султанът да спечели време и да изпрати подкрепления на Османа.
По този начин русите направиха две крачки напред и една назад. Тръгнаха от Никопол, стигнаха до Плевен и се върнаха по средата- в покрайнините на село Бръшляница, събирайки сили и очаквайки подкрепления.
Отдалече лагерът изглеждаше като светло петно. Ранените бяха приютени в опънати бели палатки.Страшна гледка се отваряше пред селяните, които посрещнаха неочакваните си гости. Около палатките бе налягало множество от ранени войници- някои превързани през главите, други през краката, а трети с ампутирани крайници. Всички приличаха на обречени нещастници, чакащи страшния съд.Поляната пред палатките бе пълна с такива несретници. В това море от болка и страдание със сетни сили сновяха изтощени лекари, медицински сестри и доброволци от близките села. Те мъчно се провираха между агонизиращите войници, разпиляните муниции и пушки.Оръжията лежаха сякаш изоставени и непотребни в калта , останала след силния дъжд.
В една от тия палатки лежаха офицери- кои от Вологодския, кои от Астраханския или Архангелогородския полк. Имаше и един опълченец, разсечен със сабя в гърба и прострелян в рамото. На въпроса на неговите другари дали ще оцелее, докторите даваха различни отговори. Причината за това беше , че състоянието му се променяше ту към по-добро, ту към по-лошо. Тоя храбър ранен войник бе участвал в Априлското въстание, при форсирането на широкия Дунав и при превземането на цял редут до Никопол. Ранен, но отчаяно борещ се със сетни сили, той се бе изправил пред башибузуците само с един револвер. Това бе нашият добре известен герой- поручик Стоян Атанасов от Опълчението.
По време на силната буря борещият се за живота си бе изпаднал в люта треска, която причиняваше конвулсии и гърч. През главата му минаваха най-различни сънища, свързани с неговото близко минало. Отново, както когато пътуваше за Румъния през същия този Плевен, той сънува убийството на Бенковски, неговата отрязана глава и своето бягство заедно с Тодор.
Погромът от въстанието отекна из цялата българска земя. Българите вече не вярваха на своите, затваряха не само портите и кепенците на своите домове, но и мисълта за освобождение от тиранина се изпари. Целият тоз тежък товар Стоян изживя втори път, година и малко след тия събития- ранен, трескав и мръсен, люшкащ се между живота и смъртта в болнична палатка в същата злочеста българска земя, в която живееше и неговото малко момиченце .Детските косички бяха сложени близо до бащиното сърце, както при победите при Свищов и Никопол , така и в плевенския погром.
Минаха се два дни откак Стоян лежеше болен в палатката. След тежките поражения времето сякаш нямаше повече сили да тъгува за загубата и за падналите войници. Със съживяването на природата и възцаряването на Хелиос опълченецът отвори очи. Цялото тяло го болеше , но той беше преборил страшната треска . . Около него се разкриваше все още тежка картина- ранени, умиращи юнаци, които лежаха, викаха за помощ или се изповядваха на православен свещеник- бил той български или руски. Цялата тая суматоха в широката палатка, сновящите лекари и сестри, виковете, крясъците,миризмата на спирт, замайваха главата на опълченеца. Виждайки това, една медсестра, навярно рускиня, веднага нареди да изнесат войника на чист въздух та да се върне в съзнание.
Навън бе така страшно, както и палатката. Налягали около него бяха около стотина войници, които сякаш събираха сили от греещото слънце. Но не си седяха просто тъй, на отдих, насалждавайки се на хубавото време. Отново войници с превързани крайници, глави, някои с останали с по едно око, а други с ампутиран крак или ръка. Поне суматоха нямаше. Цялото това множество лежеше или седеше спокойно, но никой с никого не разговаряше. Цареше тишина, понякога прекъсвана от песента на птичките или някой вик от палатките.
В далечината Стоян забеляза позната фигура, която се разхождаше из ранените и правеше кръгове. Опълченецът се понадигна и забеляза своя подчинен- младият Борил Митов- героят от битката, който изтича, за да съобщи артилерията да бъде насочена в центъра на вражеските позиции на Янък баир. Стоян се опита да замахне с ръка, забравил, че гърбът му е съсечен и че раната всеки момент може да се отвори. Тогава той припълзя до едно дърво, което се намираше между две медицински палатки и с труд, но съвсем внимателно се облегна на него. За щастие младежът бе забелязал знака на своя командир и незабавно изтича към него.
-О, брате! Та ти си се събудил! Колко време чакахме тоя момент! Толкоз много за разказване имам! Как си?
Явно Митов бе изключително развълнуван от факта, че вижда поручика в съзнание. През тези два мъчителни дни той бе постоянно до него заедно с Андрей Кузмин. Като два ангела бдяха ден и нощ да не би да де случи нещо неочаквано и опасно.
- Здравей, Бориле! Ето, виждаш- жив съм, оздравявам, готов за нови битки.- отговори раненият, смеейки се.
Борил внезапно се притесни, но се окопити. Той бе крайно привързан към своя командир, и докато той беше в несвяст сърцето му щеше да изскочи от притеснение и тревога.
- Господин командир, желаете ли да повикам поручик Кузмин? Ще бъде радостен да те види. Той много се притесняваше за Вас и бдеше всяка нощ. И тая също.
Стоян се усмихна почти незабелязано, след което придаде сериозен вид на лицето си сякаш си спомни нещо.
- А какви са резултатите от атаката на лявото крило?
Борил погледна натъжено. По лицето му бе видно, че няма особено желание да говори за това.
- Господин командир, нека поручик Кузмин Ви разкаже за случилото се.
Раненият разбра, че и другата атака не е била успешна, пък и не искаше да пита редови войник за случилото се. Би било по-добре Андрей да разкаже с повече подробности. Накрая отправи тъжен поглед в земята и без да поглежда своя подчинен, рече:
- Ех, нека бъде така, Хаджистоянов. Извикай поручика да го видя. Ако намериш и Момчил, предай му, че и с него искам да побъбря. Върви вече.
- Тъй вярно, господин поручик!
Борил се запъти в бърза крачка към гренадирския лагер, а оттам и към опълченския, за да съобщи за молбата на своя командир.
Стоян не чака дълго своите братя по оръжие. След като бяха разбрали, че техният другар е вече буден и е победил треската, Кузмин и Момчил веднага се запътиха към него, прекъсвайки следобедната си дрямка.
Завариха опълченския поручик тъжен и замислен. По думите на Борила цялата битка бе загубена и тая непобедима войска наполовина унищожена.
Въпреки мрачните мисли Стоян се зарадва да види и Момчил и Андрей в прекрасно здраве. А те двамата, развълнувани, започнаха да прегръщат своя приятел.
- Ако знаеш как чакахме да се събудиш от тая адска треска. Времето сякаш бе спряло. Медицинската палатка на моя корпус е от другата страна на лагера, а аз по цяла нощ ту при теб идвах, ту тях навестявах!- думаше Кузмин развълнуван и щастлив.
Стоян се обърна към Момчила и попита сериозно:
- А от нашите има ли много паднали?
- Една трета от ротата, господин поручик. Но за щастие ранени почти няма.
Стоян отново отправи поглед в земята. Кузмин разбра, че българският му другар преживява отминалите събития тежко и че взема присърце смъртта на всеки един от своите войници и бойни другари.
- Господин поручик,- обърна се Атанасов към Кузмин- а какво се случи с лявата колона? Големи надежди бяха възлагани на нея..
Изражението на гренадира от весело стана изключително сериозно. Той погледна към безоблачното вече небе и сбърчи вежди.
- Работата е там, приятелю, че те претърпяха големи загуби като нас. Но ти не се вълнувай!
- Разказвай, Андрей! Имам право да знам. След като преборих смъртта една молба към тебе имам. Дай ми да знам.- рече твърдо Стоян.
Кузмин отново сбърчи вежди, погледна към Момчил, който го подкани със знак да започне, а после се обърна към Стоян и започна своя разказ:
- На сутринта, на 8 юли, когато и ние атакувахме, Клейнхауз потеглил от село Згальовец със своите части за Гривица. Щом османците видяли войската, открили огън. Нашите загуби не били кой знае колко и артилерията ударила по врага и извадила от строя две оръдия. Това накарало турците да прекратят обстрела. По думите на Тутолмин настанала гробна тишина, а пехотинците от Костромския полк настъпили напред и очистили двете първи линии на окопите. Щом стигнали до третата, заварили башибузуци и открили огън. Онези се изплашили и избягали с конете си към града. Някъде тогава Клайнхауз е бил прострелян и намушкан от врага. Опитвали се да го спасят, но издъхнал по пътя за болничната палатка..
Тук Андрей спря разказа си и се прекръсти.
- Господин гренадир- рече нетърпеливият Стоян с раздразнение, придружено с тревога.- А по-нататък какво се случи?
- А по нататък според слуховете Осман паша заплашил Тахир паша, командирът на гривишките части, че ще открие огън по частите му, ако не продължи обстрела. И тогаз отново оръдията загърмяли с пълна сила. Когато нашите настъпили към Гривица, от къщите и дворовете започнала люта стрелба и Костромския полк отстъпил по заповед на новия командир, полковник Седлецки. Някои войници разправят, че видели как турците изнасят бързо трупове от бойното поле и затова командването мислело, че няма много жертви от вражеска страна..
- Лоша работа приятели. А Седлецки къде се намира?
- При Българене.- рече Кузмин.
В тоя момент Момчил се намеси и съобщи:
- Нашите, господа поручици, са оставили на произвола седемнадесет сандъка с патрони за „Крънка” и триста походни палатки.. Явно голям погром е бил..
Слушайки тези разкази, Стоян се отчая още повече. Явно освобождението на Майка България не бе толкова лесно, колкото си го представяше по пътя към Румъния преди година.
- А с Тутолмин и с неговите казаци какво се е случило? Както разбирам, той е жив и здрав.
Тук Момчил взе думата:
- Казашкият полковник тръгнал към Радишево и започнал обстрел върху позициите на врага. Щом видял, че пехотата отстъпва и е преследвана, се върнал, за да ги прикрие. Пълен отбой е бил, господин поручик.
Тук Момчил млъкна с наведена глава. Нататък разговорът започна да се върти около това дали ще има втора атака към града. Кузмин заяви, че е чул от Радзишевски, че това не би се случило в следващите поне две седмици поради липсата на муниции и достатъчно войска. По думите на Андрей бе "нужно време, за да попълним загубите".
- А има ли поне някоя добра новина? Какво става с опълчението и нашите мили казаци?- запита Стоян през усмивка.
Кузмин се сепна, беше си спомнил, че трябва да предаде нещо на своя ранен другар.
- Извини ме, приятелю, но заради разказа си за битките забравих да ти съобщя, че получих писмо от Григорий Загряцки.
- И какво пише? Взели ли са Бяла?- запита Стоян развълнувано и поиска да се надигне, но изохка от болка, тъй като забрави, че гърбът му е ранен.
- Това няма да ти кажа аз, а ще предоставя честта на самия подохорунжи да ти разкаже.
Гренадирът извади от джоба си един плик и го подаде на българина. Това бе писмо от Григорий Загряцки, адресирано по следния начин:
„До поручик Атанасов, командир на XV опълченска рота”
Стоян граби писмото, отвори го на момента и зачете:
„Многоуважавани мой български приятелю и брат по оръжие,
След така неприятната, но наложителна раздяла с теб и с гренадирския поручик, който най-вероятно е в близост, когато четеш тези редове, аз и моите славни молойци, предвождани от нашия талантлив и смел пълководец М. Д. Скобелев, се отправихме към град Бяла. Обсадихме го на 21 юни, а на 23, когато влязохме в града, малкото останали турски войници, гледаха като коза в железница. Не мога да ти опиша техните изумени погледи, когато нашата бригада влезе с гръм и трясък в града. Още от началото на това мероприятие (защото туй битка не беше за мен и моята скромна особа с немалък военен опит) по пътя ни посрещаха нашите братя българи. Те не ни оставиха в нужда.
Искам да ти заявя, че момичетата в тоя край са големи красавици, равни по хубост на тези от Дон. Вчера две прекрасни девойки танцуваха ръченица пред нашия цар.Той дойде в Бяла специално да поздрави генерал Скобелев и да пожелае посетнешни победи и подвизи. След няколко дни заминаваме за Ловеч на разузнаване, тъй че можем да се озовем и при вас. Кой знае?!
P.S. Получих известия от онзи кукумицин, знаменосеца на Опълчението. Въпреки загубата при Стара Загора, Самарският байрак не е пленен, а гордо се развява някъде из Балкана.
Твой най-искрен доброжелател и другар Г.Д. Загряцки”
Стоян остана със смесени чувства от прочетеното. От една страна Бяла бе освободена, нещо, което се очакваше и за Ловеч, но каква бе таз загуба при Стара Загора? Кога бе се случило това? Болки в гърба сковаха опълченеца .Явно от притеснението и мъката, която изпитваше. Той не попита повече за битките, за войната и политиката. Медицинската сестра, която бдеше над него, изневиделица се появи и на развален български рече:
- Атанасов! Бегом марш в палатку! Нужно сменим компрес на гърба!
- Тъй вярно!- отговори Стоян с леко приповдигнат глас.
Тогава Момчил рече:
- Утре, господин поручик, ще се съберем на една поляна до гората. Местните ми дадоха три кокошки и в твоя чест ще ги опечем. От други намерих винце та да полеем твоето оздравяване.
Кузмин и Хаджистойков помогнаха на ранения да се прибере в палатката. Когато вече бе легнал и сестрите искаха да ги изгонят , Кузмин подшушна на Стоян:
- Утре ще ти разкажа за девойката, която те лекува.
*******
На другия ден Стоян се събуди отпочинал, в по-добро настроение и без толкова силни болки. До себе си видя Борил и Момчил, които бяха дошли да го вземат за малкото тържество в негова чест. Но пред тях имаше голяма пречка и това бе Прасковя Иполитовна- медицинската сестра, която се грижеше за ранения. Тя категорично не позволяваше на другарите му да го вземат, тъй като по думите и „той все още не се беше възстановил“. Споровете и молбите продължиха около два чáса, когато благодетелката най-накрая се съгласи, но при условие, че Стоян няма да пие вино, което щяло да му „замъгли главата, а оттам и болното тяло“.
В близост до селото започваше голяма гора, прохладна и свежа, а някъде навътре се откриваше малка полянка, обградена от дървета. Момчил и Кузмин нарочно бяха избрали това скришно, закътано място, далеч от всички. Ако други войници бяха видяли гощавката щяха да поискат да се присъединят, а това би била искра на големи конфликти.
Прекосявайки част от гората и излизайки на спокойната полянка с помощта на Момчил и Борил, Стоян съзря три познати силуета около огъня. Приближавайки се, опълченецът позна Кузмин, Скворцов и Шестаков, които печаха на огъня трите кокошки, дадени като подарък на Момчила от местните селяни.
Евгений и Анатолий сякаш спореха, та дори се караха помежду си, а Андрей ги усмиряваше.
- Прасковя аз първи я забелязах! Аз ще се боря за нейната любов! - говореше припряно и на висок глас Скворцов.
- Да, друже, но аз съм интелигент, красив и състоятелен!- отговаряше със самочувствие Шестаков.
- Вчера дойде и вече я искаш. Има и преди теб на опашката, а там пръв съм аз!
- Затвори си устата, пале! Аз съм хусар, романтик и не бих дал своята любима на едно вчерашно войниче!
Започна още по лют спор, когато Евгений Скворцов отговори на тези думи:
- Ти и щерката на кръчмаря гледаше като котка пръжка! Мислиш, че не съм видял! Ето тези кавалери тук могат да го потвърдят с честната си дума!
Стоян се настани до Кузмин, а от двете им страни двамата опълченци. В недоумение българският поручик попита гренадира какво се случва.
- Спорят за жена. Твоята лекуваща. И двамата приказват, че са влюбени в нея и живота биха си дали.
В тоя момент се чу изстрел, а Кузмин се сепна.
- Гледаш моята Прасковя Иполитовна сякаш козел зеле гледа, паленце! Жена не си виждал през краткия си живот!- викаше Шестаков
- Аз бих бил верен на този ангел, на тази Афродита! А ти? Ще видиш някоя кръчмарка и ще я награбиш веднага! Знам ви аз вас хусарите!- палеше се Скворцов.
Стоян разпита какво прави тук Шестаков. Кузмин обясни, че идва с важна новина от Никопол, касаеща може би и цялата война. Пред войниците и офицерите нямал право да говори нищо, а само да доложи на генералитета, което вече направил.
- Предизвиквам те на дуел, неопитен мишок!
- Приемам, дърт пръч такъв! Кога?!
- Утре!
- Дадено!
В тоя момент Кузмин сметна, че двамата спорещи вече минават всякакви граници.
- Кавалери, не мисля че приляга на такива господа като вас и то офицери да си разменят тежки думи. И искам да напомня, че дуелите са отдавна забранени, а на война знаете каква е присъдата.
В това време се чуха нечии стъпки и цвилене на изморен кон от гората. Момчил и Борил се заобръщаха, готови да скочат и да се впуснат срещу неочаквания гост. Може би това бе вражеско разузнаване, изпратено нарочно? Насядалите притихнаха, вперили тревожни погледи по посока на шума, а Кузмин, Шестаков и Скворцов извадиха пушките си и се приготвиха за стрелба. Иззад гъстите, преплетени дървета се показа силуетът на мургава жена , а след нея каруца с още един тъмен мъж и две деца на нея. Щом ги зърна, жената подскочи от уплаха, замига втренчено с ококорени очи, местейки поглед от човек на човек. Това бе циганка на средна възраст, забулена с шамия и с преметнато торбе на гръб. Тя бързо се окопити и се долепи до един бук, сякаш бе готова да се втурне назад, отбранявайки се.
- Здравей, жено! Кой вятър те довя до това затънтено и опасно място? - попита Стоян по български.
Циганката погледна странно, сякаш премисляше какво да каже.
- Дал Бог добро, момчета! От Влашко идвам с мъжа и децата си. Към Егейско море пътуваме. Мислех през тая кория да мина, че за по-пряко, но се изгубих.- каза циганката със странен влашки акцент.
- Не ви ли е страх от зверове?- попита Момчил.
- А! Че то по-голям звяр от човека има ли? Но ми се чини, че вие сте добри люде.- рече странницата, съвзела се като даде знак на мъжа си да чака с децата в каруцата.- Я да ви питам аз вас къде е най-близкото село тук?
- Селото не е далеч, но трудно ще минете през гората с тая каруца.- намеси се младият Борил.
- Тюх, да му се не види. Ще поседна малко при вазе да отморя крака, па после ще ми покажете накъде да тръгнем, че мислех по икиндия да съм стигнала.
Циганката извади манерка от торбето да разкваси устата си. После бръкна пак и извади една завита бохча и сръчно я развърза.
- Я да си хапнете от тези малки присади. Сладки са и са меки.- предложи тя, подавайки на войниците по една жълта круша.
- Вие извинете моя мъж, но той е ням и затова си седи в каруцата та да пази децата. Ееех, лоши времена са, лоши.- въздъхна тя, сякаш искаше да каже още нещо, но се спря. Беше я страх да не сбърка и да изрече нещо нередно.
- Жено, много е опасно да вървиш из тия земи! Война е! Ако ти е мил живота и този на децата ти, като ти покажем посоката, гледай да вървиш бързо, та да стигнеш!- рече и Стоян.
Циганката го загледа, взирайки се в лицето му.
- Прав си, момко. След малко ще вървя, но я преди това да ти река нещо, нали може!
- Може! Думай!- кратко и ясно рече Стоян.
- Тъй както те гледам, смел човек си ти, ербап си и не се боиш. Това е хубаво. Виждам те на кон как размахваш сабя и размахваш ли, размахваш, и вървиш само напред. Аз съм гледачка и, без да ща, идвайки насам, ти ми се яви как ще бъдеш след някое си време.
- На вас циганите всичко може да ви се яви!- засмя се Стоян, поглеждайки Кузмин, който нищо не разбираше от тоя разговор.
- О, ти май не ми вярваш- рече възмутено циганката- Познавам аз! Я си дай ръката!
Тя хвана ръката му, извади шепа жито, и хвърли. Тогава започна да издава странни звуци и да нарежда:
- Хуку, хуку! Уху, уху!
- Она же ведьма!*- рече си Андрей.
Циганката се обърна към него и рече:
- Аз на твоя език не думам, ама на влашки, български и гръцки, да! Мисли чета и вещица не съм!
Стоян преведе на Кузмин какво е казала циганката, а тя своевременно продължи:
- Хуку, уху! А така! Таман от бой се връщаш. Чака те път и важна тайна задача с ей този, който ми казва че съм вещица. - циганката снижи глас - На сърцето ти сянка има! Имаш си севда, ама май тя повече те люби отколкото ти нея. Ееех! Случва се.
Стоян се заслуша, мислейки за жена си. В това време отново се подновиха споровете между Скворцов и Шестаков!
- Козел си ти! Женкар!
- Аз съм хусар, ти- пале!
Циганката внезапно спря да гледа на Стоян и се обърна към двамата войници!
- Ей, вие! Не бъдете люти! Все едно какво си думате един на друг! Онази с бялата касинка друг ще избере!
Борил преведе казаното, а гренадирът и хусарят замръзнаха- нищо, че бе жега. Повече не продумаха. През това време гадателката отново погледна ръката на Стоян.
- С тая севда, дето си имаш, ще си останеш. Друга на пътя ти няма, линии други не се преплитат- взираше се в дланта му тя. Имаш си и детенце, като малка птичка цвърчи. Така ли е?
- Да, имам си Божана, моята дъщеря- възглухо рече Стоян и се замечта за детето си.- Ти май наистина познаваш, а?
- Иска ли питане?! Виждам, че си имаш нещо от твоята щерка. Държих го до сърцето си, а и онзи, който ме има за вещица , също!- тук тя погледна косо Андрей- аз и друго виждам...- тя замлъкна сякаш сянка мина през лицето и- но стига ти толкоз! Само едно ще ти кажа: пази се, войнико! Опасност дебне!
Другите войници се оживиха и поискаха да им гледа и на тях. Явно бяха много заинтригувани от тая влашка циганка. Тя казваше на всеки по няколко думи, но на Скворцов и Шестаков отказа с думите:
- Вие сте алчни и двамата! Жената няма да е ваша. Само това ще ви кажа.
Съперниците за любовта на Прасковя Иполитовна отново се спогледаха и млъкнаха.
- Ей, момко!- обърна се тя към Кузмин- да, ти! Дето казваш, че съм вещерка! Я да видя и на теб. Нищо, че много, много не ми разбираш приказката. Личи си, че не си тукашен!
Андрей даде ръката си, подканван от Стоян. Циганката хвърли малко жито и започна да нарежда, а Момчил превеждаше:
- Ей! Ти си много начетен бил! Гледам около тебе книжа, книжа! И някаква възрастна жена, която те познава по-добре от всеки друг, все си й пред очите от мъничък. Гледам още огън в шепата си държиш, хвърляш го по врага... Аааа, някаква жена и до нея дечица има! Ама ти много мислиш за тях! Момченце е едното. Държиш до сърцето си неговия приятел, за да те пази! Много мислиш за домашните, много! Блага вест ще те осени!
Тук Андрей запремигва. Александра беше бременна, но нямаше известия, че е родила.. .
- Но и ти си като оня момък- посочи тя Стоян- искаш да се биеш и от нищо не те е страх! Левенти сте, смели, но се пазете. Но ти и сам знаеш, руснако! Бъди внимателен да не стане като с дядо ти и баща ти!
Андрей потрепера. Откъде тая циганка знаеше за децата, за баща му и дядо му. Та тя наистина виждаше всичко! Той внезапно отдръпна ръката си и уплашен, тръгна да се разхожда из полянката.
Циганката скочи и погледна към слънцето.
- Той, Райко, си върви, та и аз и мъжа трябва да си вървим,.Ако остана , ще се разприказвам съвсем.
Тогава Борил показа пътя към Бръшляница и предупреди да бъдат внимателни. Циганката се прекръсти, помаха за сбогом и упътена и съпроводена от Хаджистойков и Митов, замина.
Пирът по случай оздравяването на Стоян продължи. Кокошките бяха изядени, виното- изпито, но войниците бяха като ударени с шамар след срещата им с тази тайнствена циганка. Кузмин прехвърляше в главата си туй, що му думаше гадателката. Та как бе възможно тя да познае толкова? Дали бременната Александра бе родила второто му дете? Каква беше опасността, която ги очакваше- него и Стоян? Всички тези въпроси минаваха през главата му, а отговорът бе в бъдещето- трябваше да се чака.
Мина се не мина време и слънцето започна да залязва.У Стоян се появиха болки в гърба, та солдатите решиха да се прибират. Българският поручик трябваше да почива .Трябваше да се възстанови за следващите битки, които го очакваха, та дай Боже и до Габрово да стигнат, та да види домашните си.