/Поглед.инфо/ Замина си тая паметна, но все пак и кървава 1876-та година. От юг, лека по лека се прокрадваше нежната и пълна с живот пролет, носейки със себе си чистото синьо небе и топлите слънчеви лъчи. Ледът се разпука и големи късове тръгнаха по течението на Дунава към Черно море.

На север от устието на тая величествена река, в Кишинев, под будния поглед на Столетов и Скобелев, опълченците се приготвяха за предстоящата война, която щеше да донесе така заветната свобода, чакана вече пет века.

Вече март месец удобно се бе настанил в календара, а април чукаше на вратата, когато от далечната Москва, към Кишинев започнаха да се отправят малко по малко основните руски войски, които щяха да нанесат главния, смъртоносен удар на Османската империя.

В един сив мартенски ден на 1877 година на улица „Покровка“, в господарската къща на семейство Кузмини , около 7 часа започна изпращането на главата на тая фамилия- унтер-офицер Андрей Василиевич Кузмин, служещ в Дванадесети гренадирски Астрахански полк под командването на полковник Радзишевски.

Всички в тая къща- и войникът, и съпругата, и прислугата сновяха из широките стаи, а във въздуха се усещаше някаква тържественост. Само малкият Алексей, Анреевият син, който в тоз момент играеше с оловните си войничета, не разбираше напълно какво се случва. А какво наистина се случваше? Баща му отиваше на война. Щеше да защитава честта на руския воин, на царя, на цяла Русия, но и на своя род, чиито членове бяха участвали не в една война, умирайки под смесицата на изстрели и военни маршове.

На тръгване към Астраханските казарми, откъдето щеше да започне парадът към една от московските гари, Александра Александровна се прости с мъжа си и го благослови. Цялата прислуга се бе наредила в просторния салон за да се сбогува със своя барин. Първа бе Маря Иларионовна- неговата дойка, която държеше кръст в ръцете си.

-Андрюша, вземете тоя кръст да Ви пази! На смъртното си ложе майка Ви ми го връчи със завета да Ви го предам, когато Ви очаква голяма трудност. Е, тя настъпи, чедо мое... Очакваме ви да се завърнете като победители и освободители от тая адска война.- тя му подаде кръста и стисна ръката му. Кузмин гледаше признателно тази стара жена, която бе посветила половината си живот да го възпита. Тя му бе като майка, като наставница. Когато бе съвсем малък, тя го научи да чете и пише по руски, как да се държи на масата и сред хора, а преди няколко години бе тази, която изроди и неговото дете. Кузмин я помнеше откак помнеше и себе си и знаеше, че тя ще остане до последния си час на вярна служба у неговото семейство.

В тоя момент, кога това се случи, малкият Алексей се приближи с едно оловно войниче и рече по детски:

-Папа, дръж го тоя войник. Той ще ти бъде приятел и ще те пази.

Андрей взе малкото оловно войниче и го пъхна в мундира, точно до сърцето си, прегърна детето си и го целуна по челото в знак на най-искрена бащина обич.

Вече възседнал черния си като катран кон , той се обърна към домашните си, тържествено и смело извика:

-Довиждане, а не сбогом!- и се отправи към Астраханските казарми, където го чакаше неговото звено.

Оттам под звуците на тържествен марш тръгнаха към Курската гара, откъдето щяха да заминат за Кишинев през Киев.  Пътьом гренадирските полкове се обединиха с гвардейските пехотни дивизии и заедно замаршируваха под звуците на марша. Обикновените граждани гледаха това красиво зрелище и се възхищаваха на тези орли, даряваха ги с цветя и ги благославяха.

По таваните на цялата гара тържествено висяха знамена в бял, син и червен цвят, а под тях, на пероните, няколко дузини влакове стояха в очакване на своите героични пасажери.

Първият влак бе предназначен за висшия генералитет на Русия и в частност за главнокомандващия Николай Николаевич- брат на царя.Там бяха и купетата на генералите Ганецки, Мирский и Радецки. По-нататък следваха и влакове, предназначени за императорската гвардия и гренадирите.

Когато вече всички се бяха натъпкали в превозните средства, генералският влак, който бе пръв, изпусна пара, колелата се задвижиха и лека-полека, свистейки, излезе от гарата и потегли в направление Курск. След него бе ред и на гвардейските влакове и на гренадирските.

По това време на годината вече почти всички гренадири се бяха изнесли към Украйна и Румъния. Единствените два полка, които се намираха все още в Москва, бяха Фанагорският и Астраханският. Те съставяха втората бригада на третата гренадирска дивизия и офицерите се познаваха добре помежду си.  

Влаковете преминаха през цялата южна част на Москва. От прозорчетата можеха да бъдат забелязани малките дървени къщички и дворовете на простолюдието, а зад тях, в далечината, златните лукови куполи на съборите на Кремъл, на Христос Спасител и Василий Блажени. Андрей никога не бе виждал Москва в това й великолепие, в този й мащаб. Тогава населението на града наброяваше повече от цял половин милион души! Градът бе един от най-важните търговски центрове на Европа. Строителството в града се развиваше с пълна сила и по тоз начин Третият Рим си съперничаше с Париж, Лондон и Петербург.

Запленен от тая красота, на Андрей му дойде на ум, че някъде там, скрита измежду многобройните златни събори, църкви, каменни и дървени домове, се намира неговата къща - в нея жена му, седнала на дивана и четяща някоя френска книга, а Альоша играе около нея на война с онези оловни офицери, един от които бе подарил на баща си със завета „да го пази“. Войникът изпитваше смесени чувства- от една страна скърбеше за семейството. Него не го бе страх от войната и от смъртта. Той бе войник от един от най-героичните полкове на великата и непобедима руска армия, но тая мисъл, че може да остави детето и жена си сами човъркаше душата му. Та така бе приключил животът на дядо му и на баща му- по време на кръвопролитни войни...

Но сега всичко бе друго. Русия не защитаваше своите територии, тя тръгваше с цялата си мощ да освободи българите. Андрей се окопити- той щеше да донесе свободата на много семейства като неговото, на дечица като неговото, а може би и на домове като неговия, а това бе чиста и близка цел. Не бе важно кога ще приключи животът му, а какво ще остави след себе си!

Когато влаковете бяха вече в откритата степ, Москва вече се бе скрила зад хоризонта. Тук-там можеха да бъдат забелязани хълмове и гори, които едва-едва започваха да се раззеленяват. Разтопилата се вода по реките течеше спокойно, но уверено по коритото на юг в посоката, по която се движеха и множеството влакове един след друг.

В тоя момент Андрей се досети че до сърцето му лежи оловното войниче на сина му. Извади го и го загледа- беше идеално изработено копие на гренадир в зелена униформа и войнишка фуражка. Унтер офицерът сякаш виждаше самия себе в това войниче. В офицерското купе всички вече спяха- верните Андрееви братя по оръжие унтер-офицерите Кастров, Калинин и Скворцов хъркаха като зверове. Заедно с тях в купето имаше и други офицери от Фанагорския полк, които последваха примера на другарите си и заспаха непробудно.

Гледайки красивия и необятен роден пейзаж Андрей също заспа.

През следващите слънчеви дни влаковете направиха спирки в Курск и Харков. Уморителен беше пътят към Бесарабия, тъй като разстоянията бяха мъчително дълги.

-Та как са се предвижвали преди век без влакове?! Голямо нещо е железницата!- обсъждаха войниците.

 От Харков пътят водеше през широките поля на Задднеприето, където се намираше свещената за запорожките казаци Сеч. Андрей виждаше едно равно като тепсия, с изнемощяла от зимата растителност чак до де очи видят, поле. В дъното, на хоризонта, чертата, която разделяше земята от морето, бе прекъсната от ясното залязващо слънце.

Тези смели и корави казаци не веднъж се бяха сражавали срещу султана или кримския хан. Извоювали бяха не една битка и с поляците през дългата си история. По това време на 1877 година обаче тях ги нямаше в тая плодородна пустош, щото преди век Екатерина ги бе преселила по поречието на Кубан.

Стъмваше се в Запорожието. Малки селца едва можеха да се забележат под лунната светлина, която огряваше това вече не толкова диво поле. Настъпи необичайно топла за края на март нощ, а ясните, греещи звезди помагаха на луната да осветява пътя на железницата, водеща героите към България.

 На сутринта Кузмин и останалите бяха рязко събудени от внезапното спиране на влака. Едва осъзнал се, нашият герой погледна през прозореца на купето и видя толкова, а може би и по-голяма гара от тази в Москва. На богато украсените входове бе написано <<КИЕВСКАЯ ЖЕЛЕЗНОДОРОЖНАЯ СТАНЦИЯ>> .

Андрей подскочи, усмихна се и се развика:

-Момчета! Приятели! Та ние сме вече в Киев!

Скворцов, който имаше малоруска жилка, рече:

-А! Киев мать всех городов русских! Дядо ми, Бог да го помилва ,тук се е родил!

В това време на вратата на купето се почука и на момента се отвори. Беше командирът на полка Пьотър Иванович Радзишевски. Гледайки своите подчинени офицери, той строго и важно рече:

-Офицери, стигнахме Киев. Имате няколко часа на разположение. Знайте, че след 5 часа, точно в 1 часа следобед, се отправяме към Кишинев, където се събира войската.

-Тъй вярно!- отговориха четиримата юнаци.

******************

В туй време главнокомандващият Николай Николаевич и генералите Ганецки, Мирски и Радецки, в две каляски, се отправиха към кметството с придружаващият ги киевски кмет Николай Карлович Раненкампф.

-Ваше Височество, позволете ми да Ви доложа, че делегация от Самара пристигна в Киев преди два дни начело с Ефим Тимофеевич Кожевников и Пьотър Владимирович Алабин. Не са дошли просто така. Жителите на града изпращат знаме за българското опълчение- побърза да съобщи Николай Карлович още когато двамата се качиха в каретата.

-Бих искал да ми се представят още днес, тъй като имам още дела из Киев. Потегляме след няколко часа за Кишинев, а оттам за  Плоещ, където са и всички войски- отговори рязко Николай Николаевич.

-Тъй вярно ,Ваше Височество!

- А въобще чия е идеята за ушиването на това знаме, Николай Карлович?- попита князът с известно любопитство.

-Доколкото знам на Алабин. Самият той се е бил срещу османците в Севастопол и по-късно на българска територия, за което е и отличен и награден. Достоен човек!

Разговорът продължи в друга посока, а докато се опомнят, каретите вече стигнаха до киевското кметство.

Кметът покани княза и генералите на чай и разговори, но те не продължиха дълго, тъй като се яви и самарската делегация, начело с Пьотър Владимирович и Ефим Тимофеевич.

Руският главнокомандващ нямаше търпение да хвърли поглед върху знамето, затова веднага заповяда то да бъде показано. Един от адютантите акуратно разгърна флага и той сякаш блесна в добре осветената приемна зала. Князът и тримата генерали ахнаха. Това беше трикольор ,чиято горна част бе червена, средната-бяла, а долната-синя, с ширина цели два метра и с леко по-малка височина. В центъра от едната страна имаше кръст, на който бе извезана Богородица с Младенеца, а на другата- пак кръст, но на него бяха изобразени светите братя Кирил и Методий.

Присъстващите се прекръстиха при вида на знамето, а Николай Николаевич тържествено рече:

-Ето кое ни обединява с нашите братя българи- вярата, в лицето на Богородицата и буквите на Светите братя! Поздравявам Ви, господа! Свято дело сте извършили!

В отговор Алабин и Кожевников се поклониха ниско.

-А бихте ли могли да ни разкриете кой се е занимавал с ушиването  и везането на това, бих казал , дори произведение на изкуството?- непринудено попита Ганецки.

- Бродерията е от монахините на Самарския манастир по рисунки на Николай Симаков от столицата, Ваше благородие- отговори Алабин.

В тоя момент часът удари единадесет и четвърт и всички в залата се забързаха, защото до заминаването оставаха по-малко от два часа.

По това време цялата армия се бе събрала на гарата. Такова стълкновение- дванайсет хиляди души- влаковете не се побираха на гарата, та се наложи някои да останат отвън.

Когато Андрей вече бе в купето със своите трима другари, а оставаше малко време до потеглянето към Кишинев, вратата внезапно се отвори и пред четиримата воини се яви самият Иван Степанович Ганецки. Погледна ги той със своите сини, проницателни очи и рече непоколебимо:

-Унтер офицери Кузмин и Скворцов , след мен!- и тръгна по коридора

Вече намирайки се на един от многобройните перони, генералът крачеше спокойно към първия влак, а войните, споглеждайки се от време на време, маршируваха зад него. Та първия влак бе този, в който се предвижваше самият Николай Николаевич!

Стигайки до вратата на един от вагоните , генералът се спря рязко, обърна се към двамата войници и рече ясно и красноречиво:

-От Самара пристигна знаме за Българското опълчение. Заповедта на Негово Височество главнокомандващия е да го охранявате до Плоещ, където ще бъде връчено. За целта ще бъдете въведени при самия Николай Николаевич, а оттук до края на пътуването ще се помещавате в тоя влак.

-Есть, генерал!- извикаха двамата войници.

Оттам Ганецки ги въведе в купето на Негово Височество, където не откриха само него, но и още двама души- Алабин и Кожевников.

Двамата , Кузмин и Скворцов, застанаха мирно с притаен дъх, очаквайки гланокомандващият да заговори.

-Унтер офицери, натоварени сте с нелеката, но отговорна задача да охранявате  знаме, ушито от гражданите на далечната Самара и да не се отделяте от него чак до Плоещ, където то ще бъде връчено на Българското опълчение под командването на генерал Столетов.- каза напевно Николай Николаевич и даде знак на един от своите адютанти да донесе знамето. Когато флагът бе в купето, той продължи:

-Днес, по моя заповед, багажът ви бе пренесен в моя влак, тъй като вие ще бъдете редом до края на пътуването.

-Тъй вярно, Ваше Височество, главнокомандващ!- като по команда, извикаха двамата войници, при което знамето им бе връчено и двамата герои, марширувайки, излязоха от купето.

********************

След около час първата железница потегли, а след нея и множеството, натоварено с живата военна мощ на Руската империя. Бавно тези огромни железни туловища се отправиха към Бесарабия пред пълните с надежда погледи на киевските граждани.

Под греещото вече априлско слънце влаковете преминаха по земите на някогашната Древна Рус. Войниците се наслаждаваха на гледката на широките, безкрайни полета, символ на безграничната им родина, а големите реки като Днепър се разпростираха като вени из цялото тяло на тая земя.

След три дни влаковете навлязоха в плодородната Бесарабия. Отвсякъде се виждаха безкрайните лозя, които подслаждаха с грозде и пояха с вино цялата империя.

Войниците още от прозорците познаха, че скоро по тези земи се бе излял дъжд, но при тяхното пристигане бе пекнало слънце. Разговаряйки , пазителите на Самарското знаме се шегуваха помежду си, че те носят със себе си светлината и плодородието.

Незабележимо бързо измина времето на пътуването от Киев до Кишинев. Само няколко дни и храбрите войни, готови за подвизи, се озоваха на броени километри от врага.

В продължение на около две седмици руските части се задържаха в Кишинев, където беше и българското опълчение. Силен пролетен дъжд заваля по това време на север от Дунава. Облаците стигаха чак до Карпатите, та дори и до Бесарабия. Карол I започна незабавна мобилизация на румънската войска, а в един такъв дъждовен ден в Кишинев пристигна последният влак за втората седмица на април. С него, чак от Петербург, през Москва, пристигна самият император Александър, придружаван от своя канцлер Горчаков.

Те идваха с цел да инспектират войските, но и Александър искаше да обяви важно решение.

На централния площад на града се бяха строили около петнадесет хиляди войници, както и българските опълченци. Всички чакаха царят да се появи на балкона на градския съвет. Ръмеше лек, даже приятен дъжд и цялото множество бе затаило дъх. Около десет часа прозвуча сигнал и императорът излезе на балкона  и с поглед, пълен с решителност и надежда прочете:

-С Божията милост, Ние, Александър Втори Император и Самодържец Всеруски, Московски, Киевски, Владимирски, Новгородски; Цар Казански, Цар Астрахански, Цар Полски, Цар Сибирски, Цар на Херсонес Таврически, Цар Грузински; Владетел Псковски и Велик Княз Смоленски, Литовски, Волински, Подолски и Финландски; Княз Естландски, Лифландски, Курландски и Семигалски, Самогитски, Белостокски, Корелски, Тверски, Югорски, Пермски, Вятски, Български; Владетел и Велик княз на Новгород Низовските земи, Черниговски, Рязански, Полотски, Ростовски, Ярославски, Белозерски, Удорски, Обдорски, Кондийски, Витебски, Мстиславски и вси северни страни повелител и Владетел Иверските, Карталинските и Кабардинските земи и на областта Арменска; На Черкаските и Горските князе и иных наследный Владетел и Обладател; Владетел Туркистански, Наследник Норвежки, Херцог Шлезвиг-Голстински, Сторнмарнски, Дитмарски и Олденбургски и прочая, и прочая, и прочая, имайки законен повод и желание да прекратим безчинствата и посегателствата над народа български и другите народи славяно-балкански, обявяваме война на Османската империя!

Щом приключи с дългата реч императорът разгърна манифеста и с лице към площада го показа на множеството. Тогава гръм удари някъде далеч, заваля силен дъжд, изви се буря. Масата от войници изрева нечувано от тая радостна вест, шапки хвърчаха и щикове блестяха. Настъпи моментът, когато Русия отново се пробуди и орелът литна в небесата.

Още на същия ден гръм от оръдия се чу по цялата дължина на Кавказ. Русите, с помощта на арменци и грузинци, започанаха военните действия. Успехите на християнските сили започнаха с превземането на Ардахан през май 1877 година, когато на запад голяма част от силите се струпаха в Южна Румъния, а българското опълчение се отправи към Плоещ заедно с гренадирските и гвардейските корпуси пристигнали през април същата година.

В един горещ ден, в откритото поле, дето едва бе пораснала трева, в покрайнините на Плоещ, се бяха събрали бойците от българското опълчение начело с Николай Столетов, една казашка бригада чиито командир бе знаменитият Скобелев и общо четири полка, съставени от гвардейци и гренадири.

Това бе денят на връчването и освещаването на Самарското знаме- бойният флаг на българското опълчение.

В средата на това зрелище се бе изправил генерал Столетов, а от двете му страни стояха Евгений Скворцов и Андрей Кузмин- пазителите на тази реликва. Унтер-офицерът от Астраханския полк гордо държеше знамето с орлов поглед, пълен с гордост, отправен към опълченците. Плътно зад тях стояха Пьотър Алабин и Ефим Кожевников.

Последва осветяване на знамето по християнски обичай- със здравец и светена вода.

Щом тая важна част приключи, Столетов пристъпи напред и обръщайки се към многолюдното опълчение, наброяващо цели седем хиляди души, с напевен глас рече:

-Братя българи, от далечната Русия гражданите на волжския град Самара са ви изпратили на вас, българите, свещено знаме- символ на дружбата между българския и руския народ и тяхното кръвно единство! Нека това знаме бъде знаме на победата над врага и на освобождението на славяните от турско иго!

В тоя момент пред него се явиха трима българи. Единият от тях бе прочутият сред опълчението и сред многобройната руска армия дядо Цеко войвода- един от най-видните герои на българското освободително движение. На седемдесет години той се бе решил да вземе участие в свещеното освобождение на родината след като дълги години бе лежал по затвори, крил се из цяла България и участвал в какви ли не завери, въстания, та дори накрая стигнал чак до Крим, където през 1854 защитавал Севастопол от турските галери.

Хайдутинът излезе напред и коленичи, последван от Стоян и Тодор. В тоя момент под звуците на барабани Андрей Кузмин мина през всеки един от тях, накланяйки знамето, та да го целунат тези смели мъже.

То бе връчено на Тодор, когото гласяха за знаменосец.

Скобелев, в бялата си униформа, която изпъкваше на фона на опълченските, гренадирските и гвардейските, гръмко поздрави българите за новото им бойно знаме. Последва го и самият Пьотър Алабин без чиято идея това мероприятие не би се състояло.

  В тоя момент дядо Цеко излезе и със сълзи на очите си извика, та да го чуе тая огромна маса от войници:

-Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя! Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие!

И тогава полетяха в небесата черните калпаци с православен кръст отпред, полетяха и душите на опълченците от радост, че вече са армия с бойно знаме.

Трептящ от вълнение, с очи пълни със сълзи, Стоян се изправи и извика:

-Кълнем се в това наше първо бойно знаме да изпълним докрай своя дълг към род и отечество!

_________________

Свързани текстове:

http://pogled.info/bulgarski/probuzhdane.92935

http://pogled.info/bulgarski/na-sever.93072


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели