/Поглед.инфо/ Все още помня дългите разходки с баба ми и дядо ми из Скобелевия парк и Кайлъка, когато бях, може би, на 3 или 4 години. Тогава дядо ми разказваше за битките при Плевен и Шипка, за нашите революционери, за руските генерали и за петвековното османско владичество по нашите земи. Това беше и времето, когато ме заведоха на Панорамата и на паметника на генерал Тотлебен до язовирите, построени по време на блокадата на града.
Когато човек се намира в началото на своя живот, видяното, разказаното и преживяното се запечатват в паметта му вероятно завинаги. Това се случи и с мен. На всеки празник, свързан със събитията от този период, си спомням за дядо ми и неговите разкази отпреди петнадесет години.


От автора

За добро и лошо, когато някои хора с власт, се опитаха да променят съдържанието на учебниците, да заместят „Под игото“ с чуждестранни романи или да влошат отношенията на българите с техния най-близък по дух и култура народ, аз отново се сетих за моето детство. Затова и реших да разкажа на малки и големи как виждам събитията от 1877 година през призмата на действителни и литературни герои. Искам да се уговоря с читателя, че повестта е историческа, но има и някои несъответствия със събитията от онова време. Едно от тези неточности е участието на Опълчението и гренадирските полкове при атаките на Свищов, Плевен и Никопол. Това се дължи на сюжетната линия, която композирах далеч преди да започна с писането.

Същевременно бих искал да се обърна и към младите читатели- нашето бъдеще. Тази книга е адресирана главно към вас. Не забравяйте кои сте и откъде сте. Гордейте се с дедите си, защото без минало, няма и бъдеще. Ако знаете историята на своето отечество, ще бъдете по-критични и разумни и така ще помогнете и на себе си, и на другите около вас. Търсете малкото добро и отделете злото настрана.

От автора

.......................

Към средата на юни 1876, когато лятото едва си проправяше път към широката, плодородна равнина на юг от Дунава, през дългия праг, наречен Балкан, се изливаше много дъжд- сякаш Майката природа тъжно плачеше за изгубеното си чедо.

        Шлеповете бавно се носеха по спокойния и сякаш мъртъв Дунав, който увличаше след себе си стари дънери и рибарски лодки. В равнината всичко бе мъгливо и тихо, полето бе пусто, селата безлюдни, а на юг, в Балкана, от гората се чуваше тъжната песен на самодивите.

Такава бе картината тук, месец и половина след като потопът бе минал през земята на българите. След петвековна тъма и гнет най-накрая народът се вдигна на свещен бунт срещу своя поробител. Бе решено да се сложи край на времето, когато тоз християнски народ отдаваше най-силните и умни момци като данък за султана. По някое време се стигна дотам деца по на дванадесет години да се женят, за да не бъдат изпратени в еничарския корпус. Разпространяваха се какви ли не легенди за майки и бащи, скрили чедата си от турците. Една от тях гласеше, че една смела жена от Еркеч скрила мъжкото си чедо и отказала да го даде на турците, а те се заканили, че ако не го предаде, то ще бъде заклано. Тогава тя заявила, че сама ще заколи скъпото си момче, но не ще им го даде. През нощта тя извела детето си далеч извън селото и го скрила. След туй, в полунощ, заклала петела на прага на къщата и опръскала с кръвта му навред. Когато сутринта дошли повторно, турците останали стъписани пред постъпката на майката и повече не събирали момчета за еничари от село Еркеч. Оттогава та до днес този ден се отбелязва като празник на мъжката рожба, като ден на мъжкото начало на рода български.

       Православните братя, сърби и гърци, вече отдавна бяха свалили турските окови, но би било нужно да се отбележи, че те имаха по-благоприятни условия за революция. Сръбските земи се намираха на много удобно място за вдигането на въстание-в северозападната периферия на Османската империя. По тоз чуден начин те имаха силни и близки търговски връзки с могъщата тогава Австрия, а оттам им се проправяше и пътят към напредналата Европа. Портата не обръщаше тъй голямо внимание на сърбите, защото тя си имаше своите чиновнически проблеми, които прояждаха империята отвътре. Това и чакаха нашите братя. От 1804 година се изредиха няколко бунта и завери- ту се освобождаваха, ту отново падаха под турско. И накрая, през 1817-ото лето от рождението на Христа, след джентълменско споразумение, Белградският пашалък получи своята желана автономия.

    На юг, намирайки се на бреговете на Средиземно море, гърците развиваха бурна търговия с Европа. Имаха си флот, църква и средства да задвижат духовния и въоръжен бунт срещу султанската власт, която беше свалена през 1821 година. Дори тогава Янинският Али паша им помагаше в борбата срещу портата, но по-късно той осъзна, че символът на въстаниците е кръст и те посичат всеки мюсюлманин, когото срещнат на пътя си.

    Едни единствени българите нямаха свое знаме и герб- нямаше я налице държавата, която би обединила народа на север и на юг от Балкана, от Беломорието и Македония. Преживяла тези катаклизми, империята не можеше да позволи българите да създадат своя държава, но въстанието се случи.

Искрата бе запалена през април 1876 година в Копривщица. Тодор Каблешков написа писмо до своите братя революционери в Панагюрище, чиито предводител бе храбрият Георги Бенковски. Райна Княгиня, учителка в девическото училище, уши байрака на революцията. На него със златен конец бе извезан лъв, а под него мотото „Свобода или смърт!“, което и днес присъства в съзнанието на всеки един истински българин. През идните дни бунтът се разнесе като страшна стихия из българските земи- Копривщица, Панагюрище, Клисура и прочее. За зла участ, колкото бързо избухна въстанието, толкова и бързо то беше смазано. Тогава именно България загуби своя цвят- онези люде, които не пожалиха нито живота си, нито средствата си, нито рода си в името на свободата на милата Родина. Бунтът бе зверски потушен от башибозуците не само защото те бяха по-добре подготвени и въоръжени от нашите борци, но и защото в редиците му имаше предатели. Техните имена аз не ще спомена от чувство на оскърбление и омерзение- същите тези, читателю, които предадоха Апостола на Свободата. Те продадоха себе си, семействата си, народа и вярата си на страшния поробител.

Куп зверски деяния се изсипаха върху народа български през тези пролетни дни, но ни едно от тях не би се сравнило с касапницата в Батак. Това е град неголям, намиращ се в полите на Родопа планина, като християнски остров сред море от мохамедански села. Батакчани прегърнаха революционната идея  още когато тя бе в своя зародиш и в тоз час започнаха бурна подготовка. Тяхната важна задача бе да блокират планинскте пътища, така че турците да не получат грам провизии. За зла участ срещу тях се отправиха пет хиляди башибузука, предвождани от свирепия и зъл Ахмед ага. Първенците на селото склониха глава и предадоха оръжието си с уговорката животът на батакчани да бъде откупен. Тогава турчинът показа наяве своята свирепа, дивашка същност: в тоз час как първенците предадоха оръжие, башибозукът започна да сече мъжете като дърва,а жените-девици, майки и старици, които гледаха тая люта картина, да изнасилва. Телцата на младенци се разнасяха от сабя на сабя, от ятаган на ятаган, а след това се захвърляха в мократа, окървавена пръст. Утробите на бременните бяха разпорвани от едни, докато други ги изнасилваха. Писъците, плачът и виковете не склониха турчина да спре с това зверство, а напротив ,  те го опияняваха и по тоз начин животинският му инстинкт зае връх -църквата и училището, в които се скриха около 500 души ,бяха запалени заедно с криещите се вътре. Храмът бе обграден от зверовете, а вътре бе претъпкано. Старците и децата измираха поради липса на въздух, мъже стреляха по жените и чедата си, а после сами се убиваха само и само да не попаднат в ръцете на поробителя. Това не бе варварство, а спасение на душа и чест.

     Ето такава бе картината в планинското градче в началото на май 1876 година. Кръвта на тия мъченици още личи по тъжните стени на църквата, а кости и черепи още лежат в пръстта непогребани.

    По същото това време, на север, бунтът също претърпя тъжен, но тих провал. Тодор Каблешков и четата му се оттеглиха в Балкана.Те искаха да преминат през обширната равнина и да стигнат до обетованата земя на българската революция- Румъния. Някъде в Балкана четиримата души , останали живи, си обособиха малък бивак за да пренощуват. На сутринта те се озоваха обградени от турски заптиета. Последва кратък бой, завършил със смъртта на двама от четниците, които бяха заклани като животни, а главите им взети като трофей. Каблешков и неговият сподвижник- учителят Найден Попстоянов бяха заловени и откарани в Търново и след мъчителни разпити- към Пловдив. Турците виждаха в революционера високообразован и интелигентен човек, и въпреки че той бе техен пленник, се отнасяха с дълбоко уважение и почит към него, като дори го качиха на кон, когато той вече нямаше капка сила. Тяхната тайна цел бе да съхранят живота му, за да може да бъде подложен на обстоен разпит. Първата спирка по пътя за Пловдив бе Габрово. Каблешков бе настанен в заптийската стая под стража, но с развързани ръце. Това бе моментът му да действа: като български комита той знаеше какво ще се случи с него след разпитите. Подобно на мъжете от черквата в Батак , Каблешков не искаше да бъде убит от турска ръка- не му го позволяваше нито сърцето, нито достойнството. И тогава той се застреля.

Земният път на много юнаци приключи така в онези дни, читателю. Българинът не се спря и пред най-тежкия грях. Османците му бяха отнели свободата, но не можаха да отнемат честта и жаждата за борба.

В тези черни за България дни, след смазването на революцията в Панагюрище, Бенковски и неговата хвърковата чета се отправиха към Балкана с надеждата да преминат равнината на юг от Дунава и да стигнат до бреговете на Румъния. През тежкия и изтерзан път до Балкана ятото от орли на Бенковски се разлетя кой накъдето му видят очите.Самият предводител остана с малка четичка от 5-6 души- Захари Стоянов, отец Кирил, Стефо Далматинеца и двама още зелени юнаци, чиито бради едва що бяха наболи.

Навлизайки в Тетевенско, четата бе забелязана, подмамена, а по-късно подло и гнусно предадена от един нечестив старец. На моста при една малка рекичка, наречена Костина, им устроиха засада. Тогава отец Кирил и Стефо бяха заловени,  Бенковски падна убит, а главата му послужи за трофей на заптиетата.

Като по чудо се спасиха Захари Стоянов и двамата все още неизвестни нам юнаци. Залутаха се из Балкана поединично. Накрая Стоянов бе пленен и изпратен в затвора, но слава Богу не бе погубен, та след време големи дела извърши той.

Така, читателю, се затвори една от най-героичните и същевременно тъжни, черни и оплаквани страници от българската история. И тогаз, в тоз час, кога приключиха своя земен път водачите на бунта, в обширните български земи настъпи смъртна тишина: в равнината заваля силен дъжд, който упорито напояваше плодородната земя, в Балкана и Родопите се спусна гъста, тежка мъгла, сякаш за да прикрие жестоките деяния на османската власт по тия земи.

В едно такова дъждовно юнско утро, когато още не се бе съмнало, в крайните махали на Габрово, откъм Балкана, с предпазлива походка се промъкна младо момче с изнурено лице. На главата си носеше калпак, килнат на една страна, а на плещите си ямурлук, подгизнал от силния дъжд. По прашното му лице се личаха едва наболите му руси мустаци, а кафявите му очи бяха вперени в дъното на улицата, където се намираше голяма чорбаджийска къща.

   Юнакът докуцука едва-едва, задъхан, до портите на високия дувар. Когато установи, че те са  залостени, той се хвана за един клон,висящ от липата, която се намираше в близост до оградата. Щом се озова отгоре, момъкът скочи върху дувара, а оттам се претърколи в двора на чорбаджийския дом.

   Приближи се до вратите на къщата и почука три пъти. След малко дверите се отвориха и насреща се появи възрастна жена в господарски сукман. Щом го видя, тя зарида, прегърна го и го дръпна да влезе по-бързо в къщата.

    -Вече мислехме, че си погинал заедно с четата, Стояне!

    -Много погинаха ,майко! Даже Бенковски не се спаси. С очите си видях как беше прострелян - падна, сякаш мълния го удари.

    Майката не можа да повярва на тез думи , които я жегнаха в сърцето. Тя бе от стар търговски род от Свищов. Стояновият дядо по майчина линия бе голям търговец по Дунава. Имаше кантори във Виена, Будапеща, Русе и Одеса. Четиримата братя на Евламбия, майката на Стоян, учиха в Русия, а сега лежаха по затворите в Диарбекир заради подривната си дейност срещу Портата. Из Свищовско още се носеха слухове за най-големия брат на Евламбия- Климент, който, заловен и изправен на съд, подлаган на най-ожесточени разпити и изтезания, не признал нищо пред Митхат паша. Вторият- Никола, бил окован във вериги, също разпитван зверски от Митхат, не признал нищо, а когато вече станало люто и нетърпимо, ударил с веригите по банката, на която седял пашата, заявявайки, че не го е страх от него. Тогава Митхат му отвърнал:

    - Ти си храбър мъж, достоен и с чест. Не ми позволява сърцето да обеся такива като теб и твоите братя. В Анадола ще ви пратим, на заточение в Диарбекир.

     Преди да бъдат отведени, Митхат паша подарил чадър на Никола, като му пожелал да го пази за по-добри дни. По това време, читателю, това било жест на дълбока почит и уважение, а от мохамеданин към рая- съвсем като  чудо.

    Стояновият баща, Атанас, през тези юнски дни не си беше у дома- пътуваше за да развива търговията си. Той  също бе  търговец, като дядото на момъка. Имаше дюкяни в Габрово, Ловеч, Калофер, Плевен и в Търновско -там продаваше прежди и платове от далечни страни. Доставяха му ги по Дунава и по тоз начин той търгуваше и с бащата на Евламбия . Така те се сватосаха и годиха . Точно година след сватбата се роди Стоян- единственото им дете. Младата майка не бе годна да ражда повече .Но Атанас беше доволен, че има здрав наследник, който да продължи с търговията предавана  от поколение на поколение в техния род. С такава цел изпратиха Стояна и във взаимното Априловско училище в Габрово, където изучаваше история, математика и руски език.

     Майката искаше да го прати в Русия, както на времето там бяха изпратени нейните братя, но , погълнат от революционните идеи в училището, Стоян се вдигна да прави революция със свойте другари и по такъв начин, незнайно точно как, той попадна в редиците на прочутата Хвърковата чета. Тя бе предвождана от  Бенковски, който бе прострелян и обезглавен при река Костина. Някое време преди Стоян да хукне към Балкана, баща му, Атанас бе арестуван и изпратен в Диарбекир по обвинение, че пренася оръжия за революцията от Влашко. Атанас бе на мнение, че синът му трябва да се изучи и да продължиделото на вуйчовците си- да помага за освобождението на България. Стоян, завладян от идеите на Левски, Ботев и Каравелов и повлиян от вуйчовците си, братята на майка му, изпълни завета на клетия си баща. Той бе единият от двамата момци, могли да избягат заедно със Захари Стоянов след смъртта на Бенковски край река Костина.

    След като майката сложи на сина си прясна погача,  на масата започна оживен разговор в големия, просторен салон, обзаведен с мебели, донесени чак от далечната Виена.

   - А със Захария Стоянов какво се случи? Жив ли е? Да не би и той да е намерил смъртта си заедно с Бенковски?- попита развълнувано Атанасовица.

- Нищо не знам за него, майко. Заптиетата ни обсадиха на едно мостче в Балкана. Успяхме да се спасим аз, Захари и Тодор, Бенковски го простреляха, а Далматинеца и отеца са заловени. Това успях да видя. Ний, тримата, се хвърлихме в реката, а по-късно се разделихме. Вървях около седмица, криех се, гладен и изнурен, и ето ме тук.

Евламбия го гледаше сякаш щяха да рукнат сълзи от очите й. Но тя бе стойка и търпелива жена, едната опора на семейството. Търпеше всичко, което смяташе за правилно, а това за нея беше борбата за заветното Освобождение. Родата й си бе дала живота в името на таз идея. Тя бе горда със сина си, че той се бори за вярата и отечеството си , търпеше до безкрай  и сама го изпрати по пътя на бунта.

Гледайки сина си, майката видя силна искра в погледа му.Тя го познаваше добре- знаеше, че той е замислил нещо.

- Сине, кажи на майка си какво те мъчи? Що се е случило с теб? Какво си намислил?

-Мале,-извърна поглед Стоян и погледна втренчено и решително майка си- не ще да забравя думите на Георгия Бенковски, гледайки към горящото Панагюрище от върха: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия- нека тя заповяда!"

    Той отново погледна майка си уверено и сериозно. Погледът му бе дълбок и проницателен както, когато той бе решил да замине за Балкана:

-Мале, реших да замина за Румъния, при спасилите се революционери. Ако царят обяви война, Балканът пак ще гръмне, ще се вдигне руският орел. Майко, една ти на тоз свят знаеш що мисля и чувствам! Ако сега не скъсаме оковите на робския плен, не ще успеем нивга! След седмица заминавам от другата страна на Дунава.

   Стоян бе непоколебим, а и майка му не се противопостави на важното решение, което бе взел синът й. Ако можеше, сама щеше да хване пушката и да тръгне на бой, но не й го позволяваха годините и това, че бе жена.

   -А баща ти какво би казал по този случай? Той сам се опари от тези си дела.- промълви Евламбия, сякаш леко наивно.

    - Знаеш какво е мнението на татко по този въпрос. Винаги е искал синът му да бъде достоен. Неслучайно ме изпрати да уча в най-просветеното училище по нашите земи. Помня, че тогава каза: „Пращам те там, за да помагаш един ден на свободна България!“

Майката наведе глава и повече не продума.

   След тоя разговор Евламбия изпрати сина си да поспи, а тя се зае с работата по къщата, както всяка сутрин.

   Някое време преди въстанието, когато зимата бе към своя край , когато лисичината и минзухарите едва бяха цъфнали, на Стоян му се роди дете- малко момиченце с руси косички и небесносини очички, шарещи навсякъде. Кръстиха детенцето Божана.

     В тоз момент то спеше заедно с майка си- Керана, Стояновата жена, в една от многобройните соби в чорбаджийския дом.

    Когато слънцето вече бе в своя зенит, Стоян се пробуди. Жена му, отворила очи малко след изгрева, вече бе узнала за пристигането му. Тя бе средна на ръст, с буйна, кестенява, скрита винаги под забрадка, коса и небесносини очи. Керана знаеше своето място в чорбаджийския дом и въпреки либералните възгледи на свекърва си, бе покорна и смирена съпруга и винаги криеше и най-простите си чувства дълбоко в себе си. Така и постъпи, когато Стоян я завари в гостната заедно с детето. Той не можеше да се нагледа на чедото си тия дни .

    Настана последната вечер от дългата, щастлива, но все пак тягостна семица. Слънцето залезе и дойде време за вечеря. Керана приспа детето и се отправи към масата в голямата трапезария.

Тогаз  Стоян й разказа за заминаването си на другата сутрин и за Бенковски, и за руския цар, и за светлото освобождение.

    -Не можеш пак да ни оставиш, Стояне- започна Керана- вече колко месеца не знаем нищо за теб. Мислехме, че си погинал. Само жени сме тук в тая къща, а навън бродят освирепени заптиета. Как ще ни оставиш пак?- изведнъж се възпротиви Керана, погледна дръзко, но виждайки строгия поглед на мъжа си, смелостта й изчезна и тя се разплака отдън душа.

    -Жено, знай, че свято и мъжко дело е да се защитават вяра и род! Ако трябва ще умра някъде, но поне вий ще знайте защо съм умрял и какво съм гонил!

    Страдание и мъка бяха обхванали Стояновата жена, но тя се реши на последен опит да убеди мъжа си:

    -А ако погинеш, Стояне, как ще живее щерка ти? Без баща ли ще расне?

   -По-добре без баща да живее, но да знае, че той е погинал за нейната свобода и вяра, а не като страхлив чорбаджия, чиято кратуна е била отрязана, щото не е дал рушвет на някой ааза или аянин!

   Стоян стана и отиде в собата си. Керана безропотно, със зачервени от плача очи, го последва. Вече бе тъмно навън. Къщата угасна.

   След въстанието Габрово гъмжеше от башибузуци, които проверяваха всеки един по-подозрителен българин да не би да е свързан с бунта. Юнакът бе решил да замине още в ранни зори, на кон, преоблечен като турчин, за да не бъде заподозрян.

   Още слънцето не бе изгряло, когато всичко бе наредено за дългия път към Влашко. В салона на къщата бяха Стоян, майка му, жена му и спящата му дъщеричка. На тръгване Евламбия извади един сребърен, изящно изработен кръст и рече:

   -Този кръст е от Атон, от времето, когато дядо ти посети това свято място. Кога ме дадоха за съпруга на баща ти, го получих с пожелание да го предам на сина си в случай, че е  изправен пред трудност. Вземи го, окачи го около врата си, та да седи точно до сърцето и да те пази!

   Докато Стоян изпълни безропотно повелята на майка си, Керана подаде една съвсем малка дървена кутийка на мъжа си. Отваряйки я, той видя кичурче руса косичка.

   -Това са първите косички на Божанка. Дръж ги по време на боя у теб, за да бъде тя с тебе и ти с нея!

    Започна полека-лека да се съмва и след краткото, но топло и изпълнено със скръб сбогуване, Стоян яхна коня си и отпраши към Влахия.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели