/Поглед.инфо/ (Този текст е самостоятелен параграф в новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която ще излезе от печат през есента)

Изглежда, че читателите на Критическата психология на българската история със сигурност ще си припомнят, че фундаменталната българска етно-културна цел за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване се полага в основите на българската колективна психика още при създаването на Първата Българска държава на Балканите – Дунавска България. Нещо повече – този дълбинен психичен феномен, в чиято основа стои по-скоро физическото или биологичното, а не духовно оцеляване, пронизва цялата българска история и регулира мисленето и поведението както на „елити“, така и на „обикновените“ български хора във всяка една историческа ситуация, във всеки един от изследваните дотук преходи. Освен това, фиксацията върху тази цел през цялото ни историческо съществуване може и да ограничава българското светоусещане единствено или най-вече до първичното социално чувство, както го наричаше д-р Никола Кръстников, а именно семейството /Кръстников, 1922/, но това не бива да прикрива от нас обстоятелството, че всички останали социални чувства на свой ред биват пречупвани през призмата тъкмо на личното и семейно-родовото оцеляване. С други думи, националната, цивилизационната, идеологическата, професионалната, съсловната, „класовата“ и всички други възможни социални идентичности по драматичен начин намират своя фокус в целта за личното и семейно-родовото оцеляване и в някаква степен благоденствие и благополучие. Със сигурност този факт не може да се разглежда като вменяване на историческа вина или на някаква негативна и пренебрежителна оценка, поне от гледната точка на критическия психологически прочит на българската история, тъй като чрез него тук се представя чисто и просто една обективна психична закономерност, която не може да бъде нито положителна, нито отрицателна. Разбира се, че тази закономерност предполага формирането и на други характерни за нашата общност етно-културни, екзистенциални и политически представи, вече представени тук, но от психологически позиции, особено критически, те също така не могат да се интерпретират през призмата на положителни или отрицателни конотации, макар че на пръв поглед изглежда, че имат такива. Просто е необходимо да приемем и да осъзнаем, че това е българската исторически формирана и предаваща се от поколение на поколение психична специфика, ако искаме някога, все някога, да се опитваме да я променяме, но възможно единствено след като сме я опознали, което стои в основата на всяка една психотерапия, включително и колективната.

Колкото и да звучи парадоксално на пръв поглед, такъв опит, макар и неосъзнат, започва да се осъществява след средата на 50-те години на ХХ в., тоест в годините, когато „комунистическата партия“ вече е решила своя фундаментален проблем за властта както по отношение на всяка една „външна“ партийна опозиция, така и спрямо собствено вътрешните й опоненти. Известно е, че този период в българската история в зависимост от идеологическите предпочитания и до ден-днешен се формулира било като „социализъм“, било като „комунизъм“, макар че в действителност той няма нищо общо нито с едното, нито с другото, особено пък от гледната точка на автентичния марксизъм. Без да се впускам в излишни дискусии и подробности около тази констатация, което не е и работа на Критическата психология на българската история, мога да кажа, ако все пак искаме да дефинираме идеологически онези 45 години, че през всички тях става дума за своеобразна форма на държавен капитализъм, съчетан с еднопартийна политическа система, каквато наблюдаваме и в съвременен Китай, например. Разбира се, че за нашия критически психологически прочит на българската история, особено като се знаят фундаменталните епистомологически основания на Кантовата критическа философия спрямо него, една дефиниция на „същността“ на обществото, в което прибивава през тези 45 години, още повече, когато тя е идеологическа, няма особен смисъл, тъй като в случая става дума единствено за проявление, не за същност. Тъкмо тези проявления обаче, могат да ни дадат конкретна представа за специфичните български психични преживявания на тази историческа ситуация, които обикновено остават извън полето на изследователския интерес на всяко традиционно идеологическо познание, било „ляво“ или „дясно“.

Ние вече видяхме, че в условията на Сакскобурготското Трето царство в България на практика няма класически капитализъм, тоест такава тежка индустрия, която да превърне обществото от средновековно селско като цяло, в модерно, в технологична и производствена социално-икономическа структура, която да превърне народът-цървулан, по думите още на Тодор Панов, в адекватна за времето си нация /Панов, 1914/. Освен изтъкваните многократно в едни или други исторически и всякакви други дискусии, от гледната точка на критическия психологически прочит на българската история фундаменталната причина за така и неслучващата се българска модерност се свежда до ограничените хоризонти на българската „буржоазия“, чиито основополагащ селски страх не може да провиди мащабни икономически проекти, да реализира в крайна сметка българската индустриализация и по този начин да осъществи както себе си като исторически субект, така и държавата като своя отговорност. На свой ред българското селячество се ограничава традиционно върху наследствените ниви и земи, чрез които се стреми да решава текущите задачи на съществуването си, без да може дори да се опитва да осмисля, камо ли да ги реализира, някакви по-мащабни производствени проекти в областта на селското стопанство. Всичко това става възможно тъкмо във времето на държавния капитализъм от средата на 50-те години на ХХ в. насетне, колкото и това да звучи нелицеприятно както за „левите“, така и за „десните“ идеологически концепции.

Известно е, че процесът на окончателна индустриализация на страната приключва към 70-те години на ХХ в., през което време на територията на България се появяват и започват да функционират неподозирани дотогава промишлени предприятия като: комбинат за цветни метали край Пловдив, завод за електротелфери в Габрово, завод за асинхронни електродвигатели в Пловдив, азотноторовият завод в Стара Загора, енергийният комбинат „Марица – Изток“, заводът за електроапаратура в Пловдив, заводът за електрокари в София, металургичният комбинат в Перник, металургичният комбинат „Кремиковци“ в София, нефтохимическият комбинат в Бургас, миннообогатителният комбинат „Медет“, заводът за полупроводници в Ботевград, заводът за електро- и мотокари в Лом, заводът за телефонна и телеграфна техника в София, заводът за металорежещи машини в Казанлък, нефтохимическият комбинат край Плевен, приборостроителният комбинат в Правец, химкомбинатът „Свилоза“ в Свищов, заводът за запаметяващи устройства в Стара Загора, газопроводът „СССР – НРБ“, първа атомна електроцентрала в Козлодуй, Девненският промишлен комплекс, водноенергийният комбинат „Белмекен-Сестримо“, хидровъзелът „Антонивановци“ на каскада „Въча“ и множество други по-големи или по-малки промишлени предприятия и заводи, чиито общ брой в посочения период стига около 300. По темп на промишлено развитие и брутен вътрешен продукт, особено в началото на 70-те години, България изпреварва почти два пъти средните показатели за света, което й отрежда едно от първите места във всички международни класации. Оказва се, че онова, което трябваше да свърши българската „буржоазия“ по време на своето историческо съществуване – индустриализацията на страната, беше осъществено тъкмо от държавния капитализъм през „социалистическия период“ в нашата история.

Разбира се, че приведената тук съвсем кратка картина би могла да бъде разширена и попълнена в детайли от различни специалисти в други области на познанието, но това не е задължение на Критическата психология на българската история – за нея е достатъчен фактът, че индустриалната модернизация на обществото в интересуващото ни тук време се превръща в колективно дело, може би за първи и засега единствен път в цялата история на общността. Изглежда, имайки предвид подчертаваните многократно дотук особености на българската психика, не е възможно подобна модернизация да се случи по друг път, освен именно в условията на държавния капитализъм и тоталната политическа власт на еднопартийната диктатура, тъй като тук регулативното влияние на онези индивидуални стратегии за справяне и оцеляване е минимизирано спрямо мащабните задачи на обществото, макар че на личностно ниво, както ще видим, подобна перспектива е невъзможна поради тяхното неотменимо присъствие в дълбините на народната психика.

Вярно е, че тези мащабни преобразувания в икономиката на страната са следствие и от регулативните функции на идеологическата догматика на „социализма“ – идеята, че той е „обществено-икономически строй“ на победилата „работническа класа“ очевидно трябва да се напълни с някакво конкретно съдържание, тъй като дори и за две-три десетилетия след онази 9-то семптемврийска победа на „социалистическата революция“ нашето българско общество си остава предимно селско. Не по-малко вярно е, обаче, че независимо от необходимостта „теоретичните задължения“ да се превърнат в реална практика в идеологизираното общество, крайният резултат е точно това – индустриализация и модернизация на България, а това трябва да се има предвид при всеки претендиращ да бъде обективен прочит на българската история, което за критическия психологически е повече от несъмнено изискване. Друг е въпросът, доколко е възможно тази модернизация да преформатира базисните характеристики на българската традиционно селска психика, за да превърне нашият селянин в модерен градски човек, но той ще ни занимава по-нататък.

Известно е също така, че наред с индустриализацията на държавата в този период паралелно се осъществява и модернизация на традиционното патриархално селско стопанство, чиито вековни функции се свеждат най-вече до осигуряване на личното и семейно-родовото съществуване. В това време, най-напред чрез ТКЗС и ДЗС, а после посредством т.нар. „Аграрно промишлени комплекси“, на практика не само се одържавява, но и изцяло механизира селско-стопанския труд, разбира се, доколко това е възможно в едни или други негови специфични проявления. Изключително важно е да се има предвид и фактът, че в този период обект на селско-стопанския труд е практически цялата обработваема площ на територията на страната, тоест драматично са преодолени в някаква степен вековните привързаност и носталгия към наследствените от прадедите ниви и земи. Вярно е, че този процес е продължителен, дори е свързан и с насилие особено в ситуацията на създаване на първите ТКЗС-та, тъй като патриархалната традиция не е възможно да бъде минимизирана като екзистенциален ориентир за кратко време и особено доброволно. Не по-малко вярно е, обаче, че може би само в условията на държавния капитализъм и тоталната власт на „партията-майка“ могат да се осъществят подобни фундаментални промени, чрез които българското селячество постепенно да бъде откъснато от вековните ограничени хоризонти на своето битие, което непрекъснато го произвежда отново и отново в опонент на всяка модернизация. Разбира се, в крайна сметка, нито българското селячество, нито новопоявилата се българска „работническа класа“, са откъснати тотално от Духа на миналото – остава си за лично ползване и къщата на село с нейния двор, и малките нивици, лозя и градини, които ще осигуряват екзистенциално спокойствие дори и в условията на индустриализация и модернизация.

Обстоятелството, че за двадесет-тридесет години страната преживява непознат за цялата си история икономически възход, независимо, че такъв извод ще предизвика негодувание сред днешните определено профанни либерални идеолози, в крайна сметка може да се разглежда едновременно и като следствие, но и като възпроизводство на традиционните за общността етно-културни, екзистенциални и политически представи. Разбира се, че с решаващо значение за разбирането на тези 45 години, поне от позициите на Критическата психология на българската история, се свежда до факта, че за първи път в своето вековно съществуване българската общност разрешава своя фундаментален проблем за оцеляването, тоест той не стои в мисленето като ежедневно възпроизвеждащо се усилие, което да прави в голяма степен невъзможно осмислянето на живота в други измерения. Не, няма, повтарям, няма друг период, освен този на държавния капитализъм или ако предпочитате на „социализма“, в който колективното българско съзнание не поставя на първо място като смислообразуващ фактор целта за своето физическо или биологично оцеляване, а това е постижение, което носи със себе си определени закономерни психични последствия както в онова време, така и в съвременността. Големият кинорежисьор Милош Форман сравняваше по уникален, определено художествен начин, времето на „социализма“ с това на „пазарната икономика“: „Социализмът може да бъде представен като зоологическа градина – вярно е, че си затворен в клетка, но получаваш ежедневната дажба, с което осигуряваш поне биологичното си оцеляване; пазарната икономика обаче, може да бъде представена като джунгла – в нея си свободен да изядеш другия, но в същото време си застрашен да не бъдеш изяден самият ти“ /Берзан, 1991; Георгиев, 2002/.

Ако по-късно, малко след „демократичните промени“ от 1989 г., тази максима започна твърде болезнено да се преживява от огромната част от „обикновените“ български хора с оглед възстановените психични драми около оцеляването, то във времето на „социализма“ осигуреното лично и семейно-родово съществуване започва да носи със себе си предпоставките за търсене на допълнителни смислообразуващи фактори на живота. Още повече, че същите гаранции се отнасят и до бъдещето на поколенията – задължително, но безплатно образование и медицинско обслужване, не по-малко важното осигуряване на работа на всички, включително и на хората от различните малцинствени общности, чието сгромолясване след 1989 г. нанесе допълнителни разделителни линии в така и неосъзнаващия себе си като единен национален организъм. Оказва се, наистина, че през същите тези 45 години вековно жадуваното екзистенциално спокойствие е налице, независимо от спецификата на еднопартийната диктатура и произтичащите от нея отсъствия – на свобода на словото, на „демократични“ избори и на цялата гама от „либерални ценности“ като свободното движение на хора, стоки и капитали, чрез които съвременната пазарна джунгла интерпретира времето на държавния капитализъм, тоест на „зоологическата градина“. Онова, което изглежда все още не може да бъде идентифицирано от цялата идеологическа догматика и до ден-днешен, било „лява“ или „дясна“, що се отнася до българската специфика на въобразения като „универсален социализъм“, се свежда до простичкия факт, че тези 45 години адекватно кореспондираха с вековно възпроизвеждащата се фундаментална цел в българското битие изобщо – търсенето на гаранции за осигуряване преди всичко на биологичното оцеляване, а това време категорично разреши тази историческа тегоба в българските душевни преживявания. В този случай дълбините на българската колективна психика въобще не се вълнуват дали битието може да бъде сравнено със зоологическа градина – важното, дори най-важното, се свежда до гарантираното биологично оцеляване, което по никакъв начин не се е случвало в цялата история на общността. Вероятно една от фундаменталните причини за днешната българска „носталгия по социализма“, разбира се сред по-възрастното население, се крие тъкмо в онзи полъх от миналото, който навява спомените за разрешената тогава, но пък уникално възпроизведена след „демократичните промени“ от 1989 г. вековна българска драма, свързана с целта за биологичното оцеляване.

Със сигурност обективността изисква да кажа, тъй като тя е повече от задължителна за критическия прочит на българската история, че същата тази адекватност между дълбинните тежнения в българската колективна психика и осъществяването на битие, което не възпроизвежда като основна цел самото съществуване в житейските ориентири, е следствие най-вече от дейността на утвърдения след средата на 50-те години на ХХ в. властови елит, начело с Тодор Живков. Разбирам, че съвременните наши „либерални демократи“ и „анти-комунисти“, а може би дори и някои „правоверни социалисти“, „цивилизационно“ биха се възмутили до дъното на душата си от подобна констатация, но както вече е известно цялата идеологическа догматика, било „лява“ или „дясна“, няма никакво, абсолютно никакво значение за Критическата психология като цяло, а това означава и за Критическата психология на българската история в частност. От нейните позиции подобно съвпадение отговоря на психологическата логика, тъй като партийният и държавен „комунистически елит“ по това време – да, и Тодор Живков, в крайна сметка също така произхождат от дълбините на българското селячество, споделят същите драми на българската селска психика, в чиято основа стои вековно възпроизвеждащата се цел за лично и семейно-родовото биологично оцеляване. Вярно е, че самият „елит“ чрез гарантираната си власт осигурява на зараждащата се тогава номенклатура множество допълнителни привилегии, макар че от днешна гледна точка по-големият апартамент или по-бързото снабдяване с кола вероятно се привиждат като твърде смешни в сравнение със съвременната социална диференциация между хората в България. Не по-малко вярно е, обаче, че наред с индустриализацията на страната и модернизацията на селското стопанство, същият този елит, начело с Тодор Живков, по категоричен начин разрешават фундаментални за българската общност екзистенциални проблеми, раздиращи колективната психика векове наред. С други думи, каквото и да смята обремененото и днес от идеологическата догматика българско мислене, психологическата логика предполага съвършено други измерения на полагането на хората в една или друга историческа ситуация.

Вероятно констатацията, че разрешаването на вековния проблем за биологичното оцеляване по време на „социализма“ е изключително важна психична предпоставка за неговата устойчивост, може даже да внесе някои допълнителни „цивилизационни“ тревоги сред днешните български елити и особено обслужващия ги идеологически персонал, макар че огромна част от тези нови „мислители“ бяха или откровени преподаватели по „научен комунизъм“, или знаменити адепти на предишната власт, или просто част от по-низшата и дори слугинската прослойка на бившата номенклутара, от които всички, по думите на Иво Христов, са второ или най-много трето поколение „хора с обувки“ /Христов, 2016/. Тъкмо абсурдите на днешната „дясна“ идеологическа догматика, че „социализмът“ по някакъв начин прекъсва „могъщото“ и „развито“ българско общество от Третото царство, пречат да се прозре простата истина за неговия средновековен селски характер, който отново и отново възпроизвежда проблема за оцеляването. С други думи, този проблем се решава, с риск да се повторя, за първи път в нашата история тъкмо по времето на държавния капитализъм или ако се предпочита другата идеологема – по времето на „социализма“, а това със сигурност изглежда абсолютно достатъчно за българското екзистенциално полагане в действителността през онези 45 години.

От друга страна, споделената психологическа логика на Критическата психология на българската история може да възбуди съвсем определено и някои „естетически“ съображения относно фундаменталните измерения на българската колективна психика, която в онова време съвсем очевидно предпочита сигурността на „зоологическата градина“, отколкото риска на проблематизираното съществуване. Иначе казано, не се ли подценява в една или друга степен българското светоусещане, което дори заради своето биологично оцеляване не е склонно да промисли хоризонтите отвъд него, а доброволно да си остане в „клетката“ заради „ежедневната дажба“?!... Ами историческите факти от официалната история, независимо дали тя е „ляво“ или „дясно“ идеологически натоварена, показват, че българският осъзнат избор е по посока на гаранциите за биологичното оцеляване, а не спрямо въобразената свобода на пазарната джунгла, тъй като, както ще видим по-късно, в България през тези 45 години отсъства каквото и да е организирано дисидентско движение, което да предполага съпротива срещу властта. Вероятно принципът: „По-добре без чест, но жив, отколкото достоен, но мъртъв!“ /Генчев, 1987, с. 133/, който Николай Генчев отнася към поведението на българската „буржоазия“ във времето около и след „социалистическата революция“, възможно разширен: „По-добре нахранен и облечен, отколкото гладен и гол!“, се отнасят еднакво за наследниците и на българската „буржоазия“, и на българското селячество, и на българския пролетариат, тоест спрямо целокупното народонаселение. В същото време обаче, поне от позициите на критическия психологически прочит на българската история, този факт не може да бъде естетически, идеологически или етически оцветен, тоест да бъде придружен с някакви негативни конотации, тъй като той изразява измеренията на българската колективна психика и... нищо повече.

Дано да не бъде изненада, ако кажа, че държавният капитализъм или „социализмът“ през онези 45 години, наред с гарантирането на личното и семейно-родовото биологично оцеляване, разреши и друг фундаментален проблем, извиращ векове наред от дълбините на българската колективна психика. Проблем, който тук Критическата психология на българската история изведе като специфична богомилска рефлексия в психичните преживявания на общността, положена поне хилядолетие назад в нейната история, а именно типично българското предпочитание на равенството в „бедността“, отколкото на неравенството в „богатството“. Каквото и да си говорим за онова време, то „зоологическата градина“ през тези 45 години по категоричен начин предефинира тази фундаментална българска идея за съвместното съществуване и дори я превърна в начин на живот за една огромна част от „обикновените“ български хора. Вярно е, че през годините привилегиите на част от централната и местната номенклатура постепенно нарастват, тоест става възможно не само оцеляването, но също така и в определена степен някакво благоденствие и благополучие, макар че на фона на общия начин на живот те изглеждат по-скоро специфично селски, отколкото драматично диференциращи. Не по-малко вярно е, обаче, че с унифицирането на живота като цяло, старата богомилска представа за толкова необходимото равенство в общиарията, фундирана в дълбините на българската колективна психика, се превръща в непоколебима реалност. Нещо повече – идеологическата интерпретация на „социализма“, в чиято основа стои категоричното отхвърляне на експлоатацията на човек от човека, тоест перспективата по този начин хората да бъдат разделяни на господари и роби, също се оказва съзвучна с битуващата векове наред в психичните преживявания на общността богомилска социална визия за начина на структуриране на човешкото общество, а именно общиарията. С други думи, наред с гаранциите за биологичното оцеляване, държавният капитализъм или ако предпочитате „социализмът“, носят със себе си и други подкрепления в българската колективна психика, сред които старите богомилски принципи за необходимото равенство в „бедността“, а не на неравенството в „богатството“, но също и за задължителното отсъствие на експлоатация от човек над човека, са с особено значение за обективното психологическо разбиране на онези 45 години.

Показателно е, че наред с процесите на индустриализация на страната и модернизацията на селското стопанство, чрез които се осигурява и така необходимото съответствие с идеологическата догма, тоест обществото да бъде съставено предимно от „работническа класа“, тази в известна степен насилствена миграция от селото към града се съпътства и от начина, по който се реализира градската среда. За новите граждани или попълненията на „работническата класа“ се изграждат унифицирани градски квартали с, в общи линии, идентични апартаменти за хора, които обикновено работят в едно и също предприятие, завод, фабрика или учреждение, а този факт носи допълнително екзистенциално спокойствие, тъй като равенството е очевидно, то се усеща ежедневно, било в магазина, било чрез транспорта, било в комшийското споделяне на начина на живот. Нещо повече – през тези 45 години практическото отсъствие на битовата престъпност някак си допълнително подкрепя и затвърждава екзистенциалното убеждение, че наистина равенството е факт, макар че „бедността“ винаги е относителна – все пак личната собственост на жилището и по-късно на колата, да не говорим за селската вила, градина, нива или лозе, са неоспоримо нагледно доказателство и практическа реализация на старата богомилска нагласа, макар и дълбоко несъзнавана като произход. Абсолютно същата е и селската ситуация, в която разделението на чорбаджии и ратаи, тоест на господари и роби, отсъства, тъй като селяните-кооператори са приобщени в различните по своите мащаби, технологични и организационни принципи кооперативи, но всички те равнопоставени по отношение на собствеността, която във всеки случай не е частна. С други думи, по този показател – собствеността, се оказва, че държавният капитализъм или ако все още се предпочита „социализмът“, също така са адекватни на фундираното още от богомилската социална визия отношение към собствеността на средствата за производство, а именно тя да не бъде частна или лична, а на общиарията.

Несъмнено е, че толкова очакваното през вековете в дълбините на българската колективна психика равенство е възможно наблюдаемо и чрез други екзистенциални измерения. Вероятно с изключително значение сред тях са всеобщото безплатно образование и здравеопазване, които носят със себе си допълнително житейско спокойствие и сигурност по отношение на самото съществуване, каквито винаги са отсъствали в цялото историческо битие на общността. Вярно е, че партийните привилегии съпътстват всяка една индивидуална екзистенция, която не може да не ги усеща и това да не предполага възпроизводството на типичната българска завист, а защо не и злоба, макар че различията са еснафско селски, тоест трябваше да се случи ужасяващата социална и икономическа диференциация след „промените“ от 1989 г., за да се разбере техния действителен характер. Не е по-малко вярно, обаче, че равнопоставеното отношение към собствеността и особено равенството в заплащането на труда за огромната част от „обикновените“ български хора, в крайна сметка минимизират злобата към привилегиите, тъй като все пак се възпроизвежда доминиращото усещане за социална справедливост, която също така е с фундаментално значение за дълбините на българската колективна психика. Нещо повече – уравниловката, тоест тенденцията за еднакво заплащане, независимо от качеството и характера на труда, която в определена степен се възприема като негативен факт дори от управляващата партийно-бюрократична система, изглежда цели точно това, а именно възпроизводството на екзистенциалното убеждение сред хората за равенството и справедливостта, част от вековните фундаменти на българската колективна психика.

Разбира се, от изключително значение за психологическото разбиране на времето на държавния капитализъм или ако щете на „социализма“, е фактът, вече мимоходом споменат дотук, че наред с гаранциите около това драматично преживявано лично и семейно-родово оцеляване в историята, наред с осигуряването на работа, образование и здравеопазване, наред със сигурната собственост върху градското жилище и превозно средство, и не на последно място екзистенциалното преживяване на равенството, през това време е гарантирана и наследствената собственост върху къщата на село, двора и градината, лозето и нивицата, които допълнително носят със себе си усещането за спокойствие, за добър живот. Нещо повече – тази толкова необходима връзка с миналото на дедите не е само по отношение на перспективите за още по-сигурно съществуване вече и чрез личната селско-стопанска продукция, но минава и през реализацията на старите дребно-собственически страсти на българското селячество. Оказва се по един твърде странен на пръв поглед, но психологически закономерен начин, че идеологически идентифицираната „работническа класа“ през тези 45 години в крайна сметка за първи път реализира българските нагони за дребна собственост – апартамент в града и кола, но заедно с това и къща, двор, градина, нива и лозе на село. С други думи, равенството съвсем не е в „бедността“, а в уникално осъществените чрез „социализма“ изконно собственически мечтания на българската селска колективна психика, която няма как да се интересува нито от „политическа свобода“, нито от други въобразени „западни ценности“, тъй като тя е реализирала именно тук и сега, тоест в рамките на „социалистическото“ общество, всички надежди и очаквания на своите исторически селски прадеди. Парадоксът е повече от очевиден, но за този, който иска да го види и после да го признае – времето на идеологически оцветения „социализъм“ всъщност решава драматичните и възпроизвеждащи се векове наред екзистенциални, социални и дребно-собственически тежнения на българското селячество, което през тези 45 години ще изпъчи най-после гърди и ще се опита да надхвърли своите исторически ограничени хоризонти. Вярно е, че тези опити, както ще видим след малко, са съпътствани с определено комични и драматични психични преживявания, но не по-малко вярно е, че споменатият парадокс е налице.

В крайна сметка, едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, разбира се от позициите на Критическата психология на българската история, че по времето на държавния капитализъм или на идеологически дефинирания „социализъм“, възпроизводството на едно-партийната диктатура и властта чрез репресии спрямо всяко различно мислене, положени в ситуацията на Шестото българско ритуално самоубийство, се съпровождат с една уникална практическа реализация на исторически фундаментални цели и идеи в българската колективна психика като проблема за индивидуалното и семейно-родовото биологично оцеляване, положените чрез богомилската социална визия представи за равенството, справедливостта, липсата на експлоатация от човек над човека, необходимата обща собственост върху средствата за производство, неразделението на хората на господари и роби, а и на традиционните патриархални дребно-собственически мечтания на българското селячество. Струва ми се, че ако останем само при оценките и анализите на цялата идеологическа съвременна и бъдеща догматика, било тя „лява“ или „дясна“, по отношение на онези 45 години, ако винаги се опитваме да игнорираме тъкмо тяхната българска специфика, породена от фундаменталните психични характеристики на българската колективна психика, ние ще продължаваме да възпроизвеждаме нашето собствено невежество както спрямо миналото ни, така и в погледите към бъдещето. А това отново и отново ще пречи не само на толкова необходимия процес на самопознанието ни, но и на всякакви последващи опити да се превърнем в някаква степен в субекти на нашата история, настояще и бъдеще.

Със сигурност, що се отнася до историческата приемственост, много е важно да се има предвид фактът, че богомилската социална визия, дефинирана тук, в рамките на Критическата психология на българската история като исторически предтеча на европейския утопичен социализъм, намира чрез тази толкова неповторима и чудна психична приемственост своята практическа реализация във времето на държавния капитализъм или на „социализма“. Вероятно тази психична връзка предполага допълнителна и подробна интерпретация, която тук е невъзможна поради различните задачи на настоящето изследване. Надявам се в бъдеще някой от последователите в Българската Школа на Критическата психология, моята школа /Георгиев и колектив, 2017/, да реализира подобен прочит, докато ние тук ще продължим с някои от проявленията на очертания по-горе „парадокс на българския социализъм“, тоест факта, че тази идеологическа конструкция реализира на практика историческите дребно-собственически тежнения на българското селячество.

Цитирана литература:

  1. Берзан, Ж. /1991/. Теорията на демокрацията, в: сп. „Спектър“, бр. 70, София, 1991;

  2. Генчев, Н. /1987/. Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;

  3. Георгиев, Л. /2002/. Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура“, в: Годишник на СУ „Свети Климент Охридски“, Книга – Психология, Философски факултет, Том 95, София, 2002;

  4. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2014;

  5. Георгиев, Л., и колектив /2017/. Творческите предизвикателства на Критическата психология, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2017;

  6. Кръстников, Н. /1922/. Опит за психологически анализ на нашият обществен живот, Книжарница „Цвятко Чолаков“, София, 1922;

  7. Панов, Т. /1914/. Психология на българския народ, Кооперативна печатница „Гутенберг“, София, 1914;

  8. Христов, И. /2016/. Пред пепелището на нестаналото българско общество, Изд. „Студио 18“, Пловдив, 2016.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели