/Поглед.инфо/ С недоумение изчетох в последния за 2016 година брой 43 на вестник „Култура” разговора между известните професори Ал. Кьосев и М. Николчина, които са и популярни телевизионни ескперти по българска и световна литература. В качеството си на несменяем литературен истаблишмънт двамата обсъждат роман, който е раздразнил статуквото. Това е романът „Подчинение” на Мишел Уелбек, превърнат отдавна в притча во язицех за европейската критика, но и неохотно приеман като горещ картоф и поради това преекспониран и тук, за което говори бележка (извън текста) за двукратното му отиграване: първия път по БНТ и сега – копипейст в „Култура”.

Дискутиращите още със самото заглавие ни настройват, че ще поднесат мненията си в рубрика под дразнещо заглавие „Уроци по бавно четене”, заето от някаква недомислена (сякаш за дегенерати) рубрика на националната телевизия. След това в същия стил, предназначен сякаш за недоразвити, се предлага разговорът да премине през ролите на „доброто и лошото ченге” като с ролята на доброто се натоварва г-н Кьосев, а на лошото г-жа Николчина. Самоиронията им обаче би звучала палаво (както е и замислена), ако не бе осветлявана от надменния изказ (на г-н Кьосев) и една преиграна агресивност (на г-жа Николчина), а това преобръща намерението и неволно свързва, г-н Кьосев в ролята на защитник на Уелбек в преки асоциации с хвалбите на славния войник Швейк към австрийския император.

Подозрителност възбужда и обстоятелството, че чак сега, две години след излизането на романа на Уелбек, той е провокирал известните с пламенните си неолиберални убеждения наши експерти.

Но може би всички тия предварителни съмнения са внушения на явно несполучливия пакетаж и ще бъдат отхвърлени от самия разговор. Затова вместо да се поддаваме на подозрения нека възможно най-сбито проследим действието.

Дискусията открива г-н Кьосев с обяснения за скандалността на романа и пояснението, че българското издание се е появило едновременно с френското и английското. В ролята на лошото ченге г-жа Николчина нахлува като в боксов мач и от романа на мига се посипват пух и перушина: „Аз смятам, че романът е самата болест – възвестява тя. /.../Това не е диагноза на ситуацията, в която живеем, не е опит тя да бъде видяна по-широко, не е опит да бъде видяна в дълбочина. Не е диагноза, а циреят, в който се намираме в момента...”. Едва завършила този фин анализ, тя предлага и първите си заключения: „ От тази гледна точка, аз имам много сериозни проблеми с този роман, които освен това, ми се струва и слаб. Той е написан, структуриран е като порно.”

При този водопад от излияния дори заявилият се като защитник на романа г-н Кьосев е затиснат между въжетата и няма избор освен да започне със словесни маньоври: „ От една страна – започва той – Уелбек е обвиняван в нихилизъм, порнография, в елементарност...” - педофилия – подсилва го г-жа Н. - в педофилия, в памфлетщина, в публицистична едноплановост... Но от друга – гмурва се между въжетата г-н К. – той получава непрекъснато литературни награди и е един от най-известните писатели на света. И редица хора, включително и аз, го смятат за едно от най-големите и интересни явления сред съвременните писатели....”

Какво начало и какъв развой!....

Оттук насетне г-н Кьосев трайно изземва думата в три дълги монолога като още в началото обявява, че чете Уелбек като „ едно от най-големите и интересни явления сред съвременните писатели” преразказва сюжета, изрежда промените, настъпващи във Франция, с „бавното пълзене не просто на исляма, а на една цяла ислямска цивилизация вътре във Франция” като „бавна проказа, която пълзи”, изрежда пораженията в „Сорбоната, френския туризъм, кулинарията и завършва с външната политика.” „Реалистичният план на изображението показва как стъпка по стъпка се променя нещо във Франция” – акцентува той.

Създава се впечатление, че той високо цени романа, че го смята за силна реалистична картина на френското общество, напипваща безкомпромисно неговите язви – студенина, егоизъм, разпадане на родовите връзки, консумативизъм и тъпо покорство пред обстоятелствата. И читателят постепенно започва да очаква една книга, която описва нещо познато, като че много познато. Като пробягва през ролите на героите, г-н Кьосев намеква за израждане на емблематични образи в световната литература и изведнъж в тия реални, наблюдаеми процеси открива ...спекулация: „Аз мисля, че начинът на писане на Уелбек /.../е много сложен двоен реализъм,/.../. Някои го наричат спекулативен реализъм...”

След всички натрупани „суперлативи”, възвеличеният Уелбек изведнъж се оказва писател, възползващ се от „реализъм с двойно дъно.” Защото „всъщност пространството, в което пише Уелбек, е пространство на фантазмите и страховете.” И ако „истинският (му) жанр трябва да бъде определен, той е „horror story” и по този начин целият му реализъм, прокламиран досега... се оказва имагинерен.

Така отиваме в другата крайност – реализмът се изпарява.

Читателите, които познават романа остават зашеметени, пометени, поразени, че след толкова много похвални думи (цяла вестникарска страница), след толкова много преразкази на сюжети и тематични отправки, изведнъж се оказва, че „всички онези табуирани страхове, с които живее съвременният човек, са разиграни като „театър”, че героят на Уелбек, както е казано по-рано, е просто „една празна черупка” , „персонаж без център”, „без никаква екзистенциална гравитационна точка”, герой „без никакво съзнание за съвременния свят” (М.Н) и след като в подкрепа е нает дори имагинерен читател, който „чете, непрекъснато съпротивлявайки се, с огромно неудовлетворение, отегчение, досада и яд”, от защитните тези на г-н Кьосев не остава нищо, както не остава нищо от същественото в романа на самия Уелбек.

Оказваме се захвърлени в някакъв абсурд, какъвто не сме и сънували.

И така докато същевременно харесват едно и не харесват друго, двете ченгета – и лошото, и доброто - се оказват прегърнати в обща цел: да спасят българския читател от една коварна книга, която лесно може да го „прелъсти” ако стигне сам до главното послание на романа: – трагично-суровото предупреждение към цивилизацията, изречено с мрачна ирония и вложено настоятелно не толкова в интригата, а в цялостната атмосфера на романа – умираме в собствената си глупост и надисторичния си егоизъм.

Буквалисткият прочит на това предупреждение, което нашите ченгета разгръщат като порнография, като разбуждане на „страхове и фантазми” и като окачествяване на романа като „болест”, диагнозирането му като „цирей” се оказват панически жестове на „замазване на очите”, за заобикаляне на проблема с краха на неолиберализма, заклинания на едно апофатично говорене пред една все по-усъмняваща се публика. Многото думи, звучащи похвално за писателя, отзвучават негативно за романа, измествайки посланието към всичко друго, което то не е, докато в края на краищата и самият проблем за това, което се случва в обществото е обявен за „само похват”.

Магията на апофатичното неолиберално говорене изглежда вече не работи. Изправени сме пред една гола софистика. Защото перверзия е там, където големият писател залага целия си хуманистичен порив за освестяването на цивилизацията, да разчиташ само фантазми и фантазии, които те отвращават, оказвайки се твоите собствени.

Но дали в тази перверзия, маскирана с политкоректност, не е потопен и целия наш тукашен литературен живот?

---

Пиша тези редове и поради лична „конверсия”, както би казало лошото ченге. Така се случи че, преди няколко месеца, когато прочетох романа на Уелбек бях току-що обнародвал отзив за един български роман „Биографии на отрепки” на Симеон Янев. Порази ме голямото сходство между двата романа, не можех да повярвам на очите си - със същата тревожност и чувство на обреченост, почти същите проблеми (до буквализъм), в същата структура и същата комедийно-трагична академична среда, със същото послание и в българския роман. Четох отново двата романа и като реакция написах малка статия, чието заглавие казва в една фраза всичко, току що изредено: ”Изненадващи съответствия между един френски и един български роман”. Тя е публикувана само две седмици преди да се е състоял внезапния телеразговор, чийто внезапен копипейст сега разчитаме. Може би случайно съвпадение на обстоятелства?

Но г-н Кьосев, който преди повече от двайсет години извеща смъртта на българската литература и дори я препотвърди, без да престава да ни учи как да четем, вероятно вече е опял покойницата, а е пропуснал в някое бавно четене да ни научи как да приемаме подобни задгробни сигнали. Затова пък явно не се е отказал да ни наставлява как да се пазим от призраците, родени в собствената му глава.