/Поглед.инфо/ (Този текст е самостоятелен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе през есента)

Вероятно вече е разбираемо, че по обективни причини този седми и последен засега преход – към Евро-атлантическия алианс, от гледна точка на Критическата психология на българската история е положен още след края на Третото българско царство, поради което тук изследователският интерес ще бъде съсредоточен върху поредния български идеологически „избор“, който дори и не се маскира като цивилизационен, този път към Съветския съюз, „Комунистическия блок“ и военната организация на Варшавския договор. Колкото и да звучи парадоксално на пръв поглед, може би ще се окаже, че битието на общността през тези 45 години е разтърсено от една неповторима двойственост, която няма да намерим в нито една друга българска историческа ситуация. От една страна, за първи път в българската история страната е част от своята православна и дори ако щете славянска цивилизация в рамките на появилите се в това време нейни политическа, икономическа и военна структури, но, от друга страна, същата тази международна общност като цяло осъзнава себе си не толкова като цивилизационна, колкото като социалистическа, тоест идеологическа организация. Нещо повече, що се отнася конкретно до Съветска Русия и България, фундаментът на тяхната обща цивилизационна принадлежност, а именно православието, ще бъде принудено да се стреми единствено да оцелява, независимо, че тъкмо то прави възможна победата на ВОСР в Русия, тъй като социализмът в СССР по никакъв начин не може да се впише в идеологическата версия на историята и действителността на самия автентичен Карл Маркс /Георгиев, 2017, сп. „Славянэ“, Москва, с. 12/.

Със сигурност по още по-драматичен начин стоят нещата с България, чиито характеристики дори в края на Третото българско царство са на едно средновековно селско общество, в което отсъстват и класическата класа на капиталистите, и реална работническа класа, чрез чиито противоречия да стане възможна победата на социализма, съгласно марксистката догма. С други думи, по време на цялото си съществуване, „социализмът“ у нас и по-скоро неговите идеологизирани интелектуални кръгове, ще се стремят преди всичко да докажат, че 9-то септемврийското въстание от 1944 г., с което е ознаменуван фактическия, макар и не юридически край на Третото българско царство, изиграва ролята, забележете, на... социалистическа революция?!... В крайна сметка обаче, нито Освобождението на България от Османската империя, невъзможно без помощта на Русия, може да се разглежда като собствено българска буржоазна революция, нито победата на новите „елити“ чрез решителната намеса на Съветската армия може да наподобява каквато и да е българска социалистическа революция.

Оказва се, че и в тази ситуация въобразените идеологически перспективи на познанието ще поставят нови бариери пред реалното самопознание на българската общност, тоест на истината за себе си, за която говореха Франц Кафка, Сьорен Киркегор и Учителя Петър Дънов. Разбирам, че за материалистическата идеологическа рационалност техните указания, както между впрочем и цивилизационните парадигмални основания на Критическата психология като цяло, може и да изглеждат мистични, но пък въображаемият трансфер по отношение на идеята на всички идеологически концепции, че те са в състояние да ни осигурят Рая тук, на Земята, за разлика от християнското Отвъдно, може би не е по-малко мистичен. Иначе казано, вечната човешка мечта за едно общество, основано на принципите на равенството, братството, свободата и отсъствието на експлоатация от човек над човека, чрез които може би са увлечени „широките народни маси“, много скоро ще се превърне в илюзия, тъй като формализираната и йерархична структура на обществото, дори и в неговия „социалистически“ вариант, обективно ще предполагат полагане и възпроизводство на нови разделителни линии. В тяхната основа, разбира се, стои безкомпромисното преживяване на политическата власт, която в типично българския си вариант ще изразява нашенската специфика и на тези 45 години – изглежда не е случаен фактът, че към края на периода и дори около събитията след 1989 г., народът като цяло си въобразяваше, че е възможен един „по-справедлив социализъм“, тоест ограничаването или даже премахването на привилегиите на партийно-политическия елит, на т.нар. „номенклатура“, това ново продължение на собствено българските властови традиции в историята.

Формулировката на цялото напрежение във връзка с властта: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“, може и да се опакова идеологически по отношение на „комунистическата партия“, но дълбоко в себе си тя изразява вековния български начин на осмисляне на властта, в чието име, като започнем от Първото ритуално самоубийство и завършим с Петото, в крайна сметка са се проливали реки от българска кръв – кръвта на опонентите за все същата тази власт. От гледната точка на критическия психологически прочит на българската история същата тази ужасяваща последователност и приемственост е следствие от вековната регулативна роля на идеята за държавната служба и за участието във властта като най-сигурния начин за гарантиране на индивидуалното и семейно-родовото оцеляване и благополучие. Ето защо изглежда повече от логично, че „социалистическият период“ в българската история започва с това – осигуряването на властта чрез масови кръвопролития, услужливо замаскирани идеологически като справедлива реакция на предходната ситуация. С други думи, Шестото българско ритуално самоубийство може и наистина се интерпретира и като адекватен отговор на Петото, но тази идеологическа трактовка ще пропуска и до днес основното – фактът, че става дума за братски кръвопролития най-вече в името на властта. И до ден-днешен драматичното идеологическо разделение на нашето общество ще продължава да възпроизвежда българския исторически абсурд, който ще се съсредоточава върху ужасяващите въпроси: кои жертви са повече жертви, чие насилие е оправдано и чие не, кои паметници са ни по-скъпи и кои не?!... Нещо повече – тази психична травма по никакъв начин няма изгледи да бъде осъзната, тъй като идеологическите идентичности и в наши дни ще продължават да скъсяват и без това ограничените хоризонти на българското усещане за себе си, за другите и за света.

Вероятно няма да бъде изненадващо, ако и тук спестя „точния“ брой на хилядите жертви по време на Народния съд и последващия го „червен терор“ в отговор на предишния „фашистки терор“, тъй като това със сигурност е повече работа на официалната история, отколкото на Критическата психология на българската история. Далеч по-важно е да се подчертае, че наред с обективната необходимост от военно-временно правосъдие, каквото Народният съд е, особено в контекста на световната и европейска ситуация на справедливо отмъщение за хитлеристкия геноцид, в българския вариант на кръвопролитията по безспорен начин се откроява фундаменталната задача за безкомпромисно овладяване на властта от този нов „комунистически“ партийно-политически „елит“. Българският селски манталитет ще открие удивително лесното идеологическо оправдание за своите властови страсти, които изискват да бъде отстранен всеки възможен опонент – неговото етикетиране като „фашист“, макар че същата тази драма ще се възпроизведе и в условията на „либералната демокрация“, в която заплахата от различието ще бъде обявена за „комунист“. Вероятно тъкмо тази специфика на българската селска колективна психика може да ни даде обяснение и за непомерно големия брой на убити, интернирани и дамгосани от иначе закономерния Народен съд.

Ако останем още малко при многократно изтъкваната тук специфика на българската селска психика, най-вероятно ще можем да си обясним и обстоятелството, че във времето и след Народния съд стотици и хиляди „обикновени“ български хора стават жертви на репресиите на новата власт без дори да са имали идея, че са „класови врагове“. В условията на новото масово безумие ще стане възможно всяко едно лично отмъщение дори то да има в основата си чисто битов характер – етикетът „фашист“ се оказва онова идеологическо прокрустово ложе, в което може да бъде поместено и легално унищожено всяко различие дори при него да отсъства какъвто и да е идеологически нюанс. Със сигурност тъкмо тази психична специфика на българското средновековно селско общество, което нито е в състояние да се опита, нито да осмисли някаква „социалистическа революция“, може да ни даде обективната представа за психичните измерения на всичките 45 години „комунистическа“ власт: „Точността на психологическата характеристика на българския селянин при буржоазните отношения е много нужна, тъй като поради преобладаващия селски характер на България до най-ново време селската психология оказва изключително въздействие върху общия психически апарат на нацията, въздействува върху поведението на всички социални слоеве, до един произлезли от утробата на българското селячество и още неотделени от него. За краткия буржоазен период в българската история може да се извърши забележима социална диференциация, но не би могло да се очаква завършено преструктуриране на българската селска психика /к.м. – Л.Г./. Няма време да приключи ферментацията, която ще превърне патриархалния селянин в модерна личност, в градски човек. Няма сила, която да го освободи от традицията, от духовните навеи на старината“ /Генчев, 1987, с. 77/.

С други думи, в условията на „социалистическата революция“ и след нея, българският селски дух ще си спомни кухите очи на животинските черепи от двора на къщата си на село и ще види уникалната възможност да се намъкне в партийно-властовата йерархия, която ще му осигури тъкмо онова лелеяно оцеляване и благоденствие, заради които той с радост ще е готов да убива и предава дори своите близки, да не говорим за всеки един възможен опонент. Само за две-три години членовете на комунистическата партия ще нараснат до няколко стотин хиляди, а огромната част от тях със сигурност не са прочели и един ред от творчеството на Карл Маркс, който значително по-рано с гордост обявяваше, че „не е марксист“ – впрочем, за българския селски дух четенето, да не говорим за разбирането, не са работа, те са излишна дейност, достатъчно е, че членството в партията може да ти зададе неподозирани дори перспективи за личното и семейно-родовото битие и съществуване. Иначе констатацията на Николай Генчев, че във времето на Третото българско царство е невъзможно преструктуриране на българската селска психика, препотвърдена и от критическия психологически прочит на българската история, е с изключително значение, тъй като тя важи с пълна сила и за „социалистическия период“, въпреки някои нюанси, на които ще се спирам по-нататък – просто историческото и психологическо време е твърде кратко, за да станат възможни радикални психологически трансформации в натрупваните през вековете съдържания на българската колективна психика, било съзнавана, било несъзнавана.

Наред с това обаче, твърде важно е да се има предвид фактът, че тази селска психика и нейните особености определя полагането в реалността и на така и несъстоялата се българска капиталистическа класа: „Резултатът от буржоазното развитие на България отново ще се окаже крайно неутешителен. Българският капитализъм и в своя апогей ще остане една кретаща икономическа формация. Главните негови творци, тоест големите фигури на бизнеса, отново ще останат жалко дребни в сравнение с асовете на европейския, да не говорим за американския капитализъм. Причините са ясни: малка страна с ограничени възможности, пропуснати „златни времена“ през ХVІІІ и ХІХ в., незначителни капитали, ограничен стопански и социален опит, придобит в дребното производство и в условията на робството, чужда стопанска и политическа опека“ /Генчев, 1987, с. 127/. От гледната точка на критическия психологически прочит на българската история може би с най-голямо значение е обстоятелството, че поради външно-политическия си васалитет несъстоялата се класа на „капиталистите“ не може да реши най-важното психично условие и за самата себе си, да не говорим за българския народ като цяло – поне да се опита да осмисли своята национална и цивилизационна идентичност, за да превърне по този начин държавата в собствено българска отговорност.

Със сигурност тъкмо тази типично селска ограниченост на липсващата „капиталистическа класа“ ще определи и селското поведение на нейния български ерзац – т.нар. „буржоазия“ както по времето на „революцията“, така и на Народния съд: „Много ярко буржоазията разкри своите качества в последния час на присъствието си в българската история. Изправена от революционната промяна на 9 септември 1944 г. пред гроба, тя отново остана верна на себе си, дори и пред смъртта си не намери сили да промени табиетите си, побърза да се предаде без бой, да пречупи гръбнак пред социалните бури, които идваха да я пометат от българската история. Отстъпи без съпротива фабриките, банките и земите си, защото само една мисъл – как да оцелее физически, как да остане още малко на белия свят, пък дори и окончателно деградирана и унижена, запълваше нейното съзнание. И подобно на своите прародители, последните буржоа се заеха да вържат в двоен възел малкото скътани парици, които им бяха останали, да скрият по дуварите кюлчетата злато и женските бижута за черни дни. Но и с превит гръбнак, и без собственост буржоазията не мислеше да се предава окончателно. Отново у българския буржоа от последния час се обади съглашателската душа, обучена на теманета и конформизъм. И той инстинктивно схвана как може да се превъплъти в новата действителност. Като своя житейска философия буржоазията, като нямаше какво друго да направи, прие тезата: по-добре без чест, но жив, отколкото достоен, но мъртъв“ /Генчев, 1986, с. 132-133/. Всъщност, както видяхме тук, подобно поведение характеризира мисленето и поведението на всички прослойки в българското общество във всяка една историческа ситуация и до ден-днешен – идеята за поединичното спасяване е следствие от исторически фундираният в българската селска психика приоритет на индивидуалните стратегии за оцеляване и справяне.

Разбира се, че съвременната либерално-демократична идеологическа догма, за която във времето на Народния съд е избита едва ли не цялата българска буржоазия, далеч не отговаря на действителността. Вероятната причина за тази мисловна диверсия се свежда до възпроизвеждащия се сред наследниците на тази буржоазия и до днес социалистически комплекс, тоест истината за поведението на дедите в онази историческа ситуация, определено резултат от тяхната селска психика: „Най-малко пет вида превъплъщения откри тази буржоазия, възпитавана от първия си час в умението да се нагажда. Една част от фабрикантите започнаха да сътрудничат на новата власт, като пуснаха отново фабриките в действие и поеха държавните поръчки. За награда те бяха наречени „патриотични индустриалци“. Втора част успя да откупи живота си със злато или суха пара. Трета част предложи своя производствен опит и техническа култура в национализираните фабрики и в държавната търговия. Новата власт имаше нужда от инженери и познавачи на международния пазар. Четвърта част побърза да се сроди със силните на деня чрез хубавите си дъщери или чрез учените си синове. Може да е неудобно, но пък е сигурно. Ще свикнат буржоазните кокони с миризмата на чесън, а бившите селски момчета ще си имат красиви женички, които за всичко могат да послужат един ден. Пета част се насочи към образованието. Тя разбираше, че и новият режим няма да мине без знаещи хора, че все някога и за децата, толкова изстрадали и наплашени, ще се намери служба и спокойствие. Петте превъплъщения на буржоазията отложиха за няколко етапа окончателната й погибел. През първия етап тя прие своето социално деградиране за сметка на физическото си оцеляване. През втория етап, опазила се жива и здрава физически, но преминала в ново социално състояние, тя започна да се нагажда на всички равнища: семейно, стопанско, културно. И изтърпяла безброй забрани, ограничения и унижения, за това тя имаше богат исторически опит, дори пред физическото си изчезване буржоазията се плъзна тихомълком в новия живот, за да му предаде своята традиционна култура и душевна нагласа. Отново се оказа, че традицията в Ориента е с по-жилави корени, отколкото може да се предполага“ /Генчев, 1986, с. 133/. С други думи, съгласно железните регулативни традиции на онези вековно пребиваващи в дълбините на българската колективна психика представи, травми и комплекси, остатъците от българската селска по своята психична природа буржоазия се присъединяват към българското селячество, за да рисуват заедно психичния облик на социалистическия период в най-новата българска история.

Очевидно не е възможно този облик да започне да се опознава без да се имат предвид психичните характеристики и на така и несъстоялата се в България класическа работническа класа, която съгласно идеологическата догматика би трябвало да бъде основният субект на социалистическата революция: „Работникът в страни като България не може да не е краен противник на бужоазното общество, което нито може да го изхрани като хората, нито може да му предложи радостта от труда и съзиждането. И именно поради това той се раздвоява. В неговата душа се надига буря от негодувание. Той иска да укроти страстите на мизерията или като стане дребен собственик, или при случай ако застане на барикадата. През краткия буржоазен период най-силно от всичко остава желанието за измъкване от мизерията на пролетарския живот с всички възможни средства. В душата на българския работник никога не замлъква душата на дребния собственик. И тъй като с развитието на социалните отношения този душевен повик остава без отзив, все повече се умножават онези чувства, които мизерията ежедневно поражда... Различно се проектира и се осъществява духовната формация на селскостопанските пролетарии, на ратаите и работниците на село. Преди всичко те са хора, още непосредствено свързани със земята, чужда или своя. Поради това, колкото и да са бедни, ратаите не познават градската мизерия, ежедневната борба за хляба, защото поне той им е осигурен“ /Генчев, 1987, с. 197/.

Много е важно да се има предвид фактът, че при действителната липса на класическа капиталистическа класа и отсъствието на индустриално производство, българският градски пролетарий винаги ще бъде раздвоен в преживяванията си, тъй като селските му мечтания по земята и нейното спокойствие ще правят невъзможно неговото осъзнаване като общност, като реална класа дори в измеренията на идеологическата догматика. Още повече, че на него винаги се гледа, било с откровена омраза от буржоата, било с презрение от селянина, а пък неудачникът – градски работник, няма да може формира своя собствена представа за света, хората и себе си, тоест онова „класово съзнание“, съгласно изискванията на догмата: „Разликата между социалното положение и душевната структура на градския и селския пролетарий е задължително да бъде отбелязана, тъй като огромна част от българския пролетариат живее и работи на село и ако това се пропусне, когато се изучава работническата психология, ще се стигне пак до фалшива публицистика, която няма да позволи да се направят сигурни научни заключения. Пролетарската психология ще се долови по-точно, ако се вземат предвид преценките за пролетариата, правени от останалите основни социални групи на българското общество. Както вече беше отбелязано, селячеството има изработена традиционна представа за онази личност, която е загубила своя имот и самостоятелност и продава труда си, за да живее. Чак до трийсетите години на ХХ в. в селското съзнание работникът е синоним на неудачник, на нещастен човек. Селяните продължават да крият, че техният син или роднина работи във фабриката. Рядко селско момиче ще се ожени за градски пролетарий, освен ако то вече не е попълнило състава на слугинския свят. В селското съзнание работничеството се свързва с мизерията и несигурността, с проституцията и развалените нрави. Селянинът не може да приеме профанацията на патриархалните нрави, осъществена в градските предградия. И тъй като огромната част от българското общество чак до Втората световна война остава селско, то преценките на селячеството оказват силно въздействие за отношението на българина към работника и работническия въпрос. Това отношение ще започне да се променя чак тогава, когато работничеството се превърне в компактна социална група и когато започне да играе важна роля в живота на обществото. Но и тогава традиционните представи няма да изчезнат съвсем. Ще остане живо селското дребнобуржоазно отношение към фабричния труд, към „работата на чуждо“ /к.м. – Л.Г./. Многобройни модификации ще се нароят, за да поддържат отколешните представи, но това вече е друга тема“ /Генчев, 1987, с. 198-199/.

На свой ред, българската буржоазия, която е твърде далеч от размаха на индустриалното производство на класическата капиталистическа класа, възпроизвежда и в ограниченото си фабрикантско производство старата патриархална традиция на еснафската работилница, в която българският фабрикант и търговец гледа да наеме хора от родата или от родния си край, защото е твърде лесно те да бъдат манипулирани чрез патриархалните им роднински връзки: „Ориенталските отношения между работодателите и наемниците се определят от обстоятелството, че у нас няма компактни работнически колективи, а взаимоотношенията се създават в малки групи, в които общуването е директно, а освен това още е просмукано от традиционни партриархални нрави. Това, разбира се, не пречи, а напротив, облекчава експлоатацията на работническия труд... От друга страна, тази атмосфера е оказала и чувствително въздействие върху характера на работническото движение. То не се развива в съответствие с общите тенденции на света, където непосредствените материални интереси дават физиономия на профсъюзните акции. У нас по причини, които стоят вън от самата същност на работническото движение, то бързо прераства в пришивка към политическите партии /к.м. – Л.Г./. Малко са в България стачните акции с чисто икономически искания. Почти всички големи стачки са предизвикани от политически причини и са обслужвали конюнктурни обществени цели. Икономическите програми винаги са имали второстепенно значение независимо от мизерното заплащане, от дългия работен ден и от липсата на работническо осигуряване. При това положение в България всички работнически професионални сдружения още в началото си придобиват политически характер. От името на работниците говорят не самите работници, а техните политически водачи /к.м. – Л.Г./. Работническите интереси са камуфлирани в по-широки политически програми. Работническото движение става част от политическите взаимоотношения на буржоазното общество. Работническият въпрос в съответствие с реалното си място в живота остава второстепенен, подчинен на политиката“ /Генчев, 1987, с. 199-200/.

Вероятно няма да звучи изненада обстоятелството, че същото това насипно и почти незабележимо място на българското работничество, ще обясни отсъствието на „работническата тема“ в българската интелектуална мисъл, а неговия бит, за разлика от селския, няма да бъде интересен обект в областта на изкуството и литературата, концентрирани изключително върху преживяванията на българското селячество: „Интересно у нас е отношението интелигенция – пролетариат. Както беше отбелязано, пролетариатът по своето социално положение е отделен с плътна стена от културата, а оттам и от нейните творци. Това лишава българската интелигенция от възможността да опознае работническия живот, реално да се сроди с нуждите на низшите градски съсловия. При това малко интелигенти и творци произхождат от работническа среда. Данните от българската литература и изкуство показват, че у нас работническата тема изобщо не е усвоена. Дотолкова, доколкото отделни автори се докосват до нея, те я интерпретират или в патриархален, или в партизански стил /к.м. – Л. Г./. Няма в цялата българска литература нито един плътен работнически образ. Трудно този образ може да бъде открит и в изкуството“ /Генчев, 1987, с. 200/.

Очевидно е, разбира се за Критическата психология на българската история, че тъкмо посочените психични особености на селячеството, на буржоазията и на работничеството, всички те подчинени на регулативните функции на българската селска психика като цяло, могат да ни дадат и представата за състоянието на обществото в навечерието на събитията около 9-ти септември 1944 г. и последващото Шесто ритуално българско самоубийство, осъществено от Народния съд и последващите го репресии, които ще се превърнат по-нататък в основен начин на съществуване на новия партийно-политически елит, опакован от идеологическата догматика като социалистически или комунистически, макар че в действителните си психични измерения той ще продължава да бъде българо-селски, каквото е и предходното му състояние в Третото „българско“ царство на Кобургите. Открилите се перспективи за реализация на собствените властови амбиции през задължителното участие в различните нива на партийната структура, заедно с обективните измерения на ситуацията – единодействията с Русия, макар и идеологически неразбираеми за огромната селска маса, тъй като тя едва ли различава „съветска“ от „руска“ армия, а и споменатата външна легитимация на отмъщението спрямо всички съюзници на хитлеристка Германия, ще нарисуват специфичната българска картина на поредното Шесто българско ритуално самоубийство, тоест Народния съд, но също така и последващите репресии, дори и в драматичната вътрешна „война“ в този нов „елит“, формулирана в търсенето на „врага с партиен билет“. Така например, Трайчо Костов, който на свой ред ще бъде осъден от своите собствени другари, първоначално с въодушевление докладва в телеграма до Георги Димитров, в която изброява действията на новата власт през онези нейни първи дни: „Стихийно бяха уредени сметките с най-злите врагове, попаднали в наши ръце. В първите седмици след промяната вероятно хиляди военни, чиновници, по-имотни граждани и селяни, свещеници, германофили станаха жертва на незаконни акции за отмъщение. [ Ние разстреляхме ]... тримата регенти, между които един княз от Сакскобурготската династия..., поставихме на подсъдимата скамейка духа на „О, Бозе почившия Цар Борис ІІІ“... разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов и половината министри на кабинета на Иван Багрянов, всичко 33 министри, между които трима министър-председатели... разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 народни представители от фашисткото ХХV Обикновено Народно събрание. Но само това ли? Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет, целия генерален щаб... имаше едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна“ /Илчев, 2018/.

Както би могло да се очаква, примерът отгоре е твърде заразителен, тоест физическото изтребление на опонентите за властта на централно ниво се разгръща и по вертикала, за да може да бъде унищожена всякаква възможност за съпротива. Освен това, наред със старите управляващи, на убийства, репресии и интерниране подлежат и доскорошните съюзници от партиите – членки на Отечествения фронт, а ликвидирането на Никола Петков е само началото на този процес. По примера на „буржоазията“ една част от другите партии – Радикалната, Звено и социалдемократите, се самозакриват, за да могат техните лидери и членове да оцелеят физически, признавайки ръководната роля на комунистическата партия, а укротената и подчинена част от левите земеделци ще образуват ново издание на БЗНС и по този начин ще се превърнат в сателит на официално управляващите, но пък ще си запазят до някаква степен перспективите за лично и семейно- родово оцеляване и благополучие, надявайки се на държавната служба и минимална власт. Не по-малко драматична е разгорялата се борба вътре в комунистическата партия, в която призивите за „идейна чистота“ и най-вече търсенето на всевъзможни „врагове с партиен билет“, всъщност е само идеологическа маска, зад която се възпроизвежда същата тази жажда за власт без конкуренция – показателно е, например, че било на бесилото, било в лагерите, биват изпращани дори легендарни партизански лидери и обикновени участници в съпротивата срещу хитлеристка Германия, а пък някои от тях, като Станке Димитров, умират при твърде странни обстоятелства. С други думи, в българските си специфични измерения, победата на „социалистическата революция“ и обективно наложената от международната ситуация необходимост от отмъщение на съюзниците на хитлеристка Германия чрез онзи Народен съд, се превръщат в драматична и поголовна кървава саморазправа с всеки един възможен конкурент за властта.

Показателно е, че в инструмент за реализация на Шестото българско ритуално самоубийство се превръща организираната още на 10 септември 1944 г. структура на т.нар. „Народна милиция“, в която попадат части от партизаните, градските пролетарии – неудачници и редовите селяни, а за всички тях тази служба се оказва не само гаранция за съществуването, но за нея дори не е нужно да изпълняваш призивите на онзи дядо от селския двор с черепите: „Учи сине, за да не работиш!“. Твърде важен е фактът, че в изключително кратки срокове броят на служителите на юмрука на новата власт нараства до 19 000, от които 1 500 слагат началото на партийната политическа милиция – Държавна сигурност, може би най-преданата гвардия на комунистическата партия, призвана да осигурява още тогава, но и през следващите 45 години, безкомпромисната й власт във всички възможни посоки, както по отношение на „външните врагове“, така и сред собствените „партийни членове“ /Илчев, 2018/. С други думи, българската специфика на „социалистическата революция“ се намира в поразяващото копиране от страна на новата „комунистическа власт“ на принципите на поведение и нагоните да запазва себе си на старата „фашистка власт“, а това едва ли е учудващо, особено от позициите на критическия прочит на българската история, тъй като в основата и на двете власти се намират характерните за българската селска психика регулативни функции на отдавна фундирани в нея етно-културни, екзистенциални и политически представи, заедно с познатите ни комплекси и травми. Просто по същия начин, по който през ноември 1989 г. много хора в България си легнаха като „комунисти“, но се събудиха като „демократи“, през 1944 г. техните деди са си легнали като типични български селяни, за да се събудят като „комунисти“.

Безспорно е, че една от фундаменталните прояви на типично селския характер и на новата „комунистическа власт“ можем да открием в една колкото и измислена, толкова и подкрепяща самата власт привилегия, а именно „активните борци против фашизма и капитализма“. Като казвам измислена, имам предвид фактът, на който официалната история вече е дала своя отговор, че броят на произведените през годините „АБПФК“ многократно надхвърля реалните участници в съпротивителното движение срещу хитлеристка Германия, било като партизани, било като ятаци. Като казвам подкрепяща новата „комунистическа власт“, имам предвид не само осигуряването на допълнителни доходи за оцеляване и благополучие чрез т.нар. „народни пенсии“, но и привилегиите на наследниците на тези „борци“ както в областта на образованието, така и спрямо перспективите за тяхното кариерно развитие. Иначе казано, в своето съществуване през тези 45 години, „социализмът“, наред с възпроизводството на типичните за българската селска психика феномени, показани достатъчно ясно тук от Критическата психология на българската история, доразви и появилата се по време на Сакскобурготското Трето „българско“ царство, но заедно с това и традиционно присъстваща в средновековните български държавици представа за властта, било централна, било местна, като за лична и групова собственост, за държавата, ако щете, като форма на такава собственост. Този факт е твърде показателен и по отношение на възпроизвеждащата се и по времето на „социализма“ проблематичност на процеса на национална идентичност, тоест неговата незавършеност както поради идеологическата догма за „социалистическата нация“, така и заради преобладаващия селски характер на българското общество.

Така или иначе, чрез Шестото ритуално българско самоубийство, в самото си начало, „социалистическият период“ полага основите на едно управление, в което непрекъснато ще доминират страхът от репресии и духовната несвобода. Доколко те могат да бъдат компенсирани чрез една или друга реализация на дълбинните тежнения в българската колективна селска психика, ни предстои да видим.

Веднага трябва да кажа, макар и предварително, че „социализмът“ се оказа адекватен на фундаментални за българската селска психика цели и стремления, осигурявайки вековната надежда за биологичното оцеляване, за реализираното равенство в „бедността“, но заедно с това и на толкова очакваното историческо удовлетворение на типично българските дребно-собственически надежди – жилище в града и кола, но заедно с това и на личното притежание на къщата или вилата на село, градината, нивицита и лозето, чрез които в условията на тези 45 години ще се търсят и ще се открият допълнителни гаранции за оцеляването и някакво, дори и все още неразбираемо „благоденствие“, както ще видим след малко...

Използвана литература:

  1. Генчев, Н. /1987/. Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;

  2. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2014;

  3. Георгиев, Л. /2017/. Религиозно-идеологическая парадоксальность Великой Октябрской Социалистической Революции, „Славянэ“, Журнал Международной Славянской Академии, Москва, 2017, № 4 /9/. Зима;

  4. Илчев, И. /2018/. Съдът, който наричаха „Народен“, в-к „Сега“, 28.02.2018, София.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели