/Поглед.инфо/ Тази история съм я разказвал стотици пъти. Нея няма да я намерите в мемоарите на Тодор Живков. Причината е същата, поради която Пикасо не пише за срещите си с Иля Еренбург, а Еренбург пояснява, че те не са момент от биографията на великия художник, а само знаменателен факт от собствената му биография. И ако има нещо странно и в известен смисъл парадоксално дори, това е, че сядам в петък, на 8 септември, да опиша за първи път тази своя среща с Тодор Живков, която условно започна на същия ден и дата, само че през далечната 1996 г. Чувствам обаче още сега потребността да споделя, че го правя не за да подчертая някаква своя въобразена значимост. Слава богу, срещу тази широко разпространена зараза съм като имунизиран. „Смирение паче гордости”, е казал мъдрецът, а майка ми като ме учеше на ум и разум, все ми повтаряше, милата, тези думи още от времето, когато трудно схващах тяхното значение.

Но искам да кажа и друго. Имам куража да се надявам, че поколенията, родени в годините около вихрушката, която отнесе България не в третия, а в четвъртия свят, все някога ще преосмислят топонимията на свободата и демокрацията. И че в черния пантеон на всемирното зло до понятия като Харвардски проект и Вашингтонски консенсус те ще успеят да запишат и юдинските имена не само на някои нисши офицери за специални поръчки като Ричард Ран и Роналд Ът, но и имената на нашенските туземни колониални администратори като Андрей Луканов, Желю Желев и още плеяда майкопродавци и отцеругатели.

Не крия, че това е мечтата ми. И макар тя да не е само моя, вярвам, че ще се сбъдне, защото господ забавя, но не забравя. И той няма да изтърпи такава чудовищна несправедливост един цял народ да чезне и вехне, а шепа думбази, ограбили труда му, да се разпореждат бездушно с неговия живот. И дай боже, това мое свидетелство да бъде онази молитва за справедливост, онзи макар и малък щрих в образа на истината в битката й с лъжата, който бог ще разчете като молитва на седем милиона българи.

И така, на онзи 8 септември, петък, някъде около 11 часа, в кабинета ми на главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” извъня телефонът. Не иззвъня, а по-скоро изпищя. Някой от техниците в сградата на ул. “Иван Вазов” 3 само преди дни бе бракувал стария безукорно работещ „Сименс” и сега вместо поизтритата шайба и благородния му звънец, имах един, с цвета на жаба, апарат с клавиши и с глас на мотоциклет, пришпорен с мръсна газ. Към многото поводи за напрежение в петък това, както ми обясниха „натовско дарение”, добавяше като повод и себе си. И аз всеки път вдигах слушалката нервно. Така беше и този път.

- Търся Минчо Минчев – обяви глас, който ми звучеше някак познато.

Отговорих троснато – аз съм.

- Ти, бе момче – продължаваше гласът отсреща, - можеш ли да дойдеш при мен в понеделник в 2 часа?

И къде да дойда, отвърнах почти ядосано, някой ми предлагаше среща, без да обяви кой е, и без да назове къде е мястото й. Отсреща обаче простичко допълниха:

- На „Секвоя” 20.

Аз знаех кой живее на „Секвоя” 20, и в последвалата пауза успях да съобразя, че трябва да запитам кой се обажда. И чух краткото:

- Тодор Живков.

Чух и как слушалката легна върху вилката, а сигналът на централата запиюка в моята, колкото да отбележи началото на изписаната по лицето ми изненада.

Тогава се чух да казвам на глас „Обади се Тодор Живков”.

Писателят Венцеслав Начев, на когото от керкенезкото око на котленски чорбаджия нищо не можеше да убегне, но иначе недочуваше добре, къде на подбив, къде от любопитство додаде: „Кой, кой?” – и сложи ръка на ухото си, за да покаже недоверие, или че има нещо неясно в случая, което трябва да му обясня. Повторих още веднъж, че Тодор Живков се е обадил и че ме е поканил на среща в понеделник, в 2 часа, както предполагам, следобед. Станислав Станилов, който също беше в кабинета ми, добави: „Бащице, отивай и после ще разказваш. Старият сигурно чете „Зора”. И я забистрихме засмени и възбудени. След около половин час „натовската жаба” отново ни стресна. Обаждаше се Вера Стефанова, съпругата на проф. Никола Стефанов, бивш началник на канцеларията на Тодор Живков. „Минчо – казва, - един голям човек иска да се срещне с теб”. Почти на смях, без да му мисля, отговорих: „Той вече се обади”. Чух обаче озадачаващото: „Да не си посмял да отидеш, без да си се срещнал с мен”. Ха, сега де – рече Венци, - играта май загрубява.

Нейсе, в понеделник, 11 септември, в 13 часа се срещнах с Вера Стефанова. От нея научих, че с Наташа Манолова помагали нещо, както тя се изрази, „в писмената работа на др. Живков”, и че трябва да бъда много внимателен и главно да не споменавам името Андрей Луканов.

Изслушах указанията, благодарих и потеглих. Две минути преди 14 часа натиснах звънеца. Входната врата на „Секвоя” 20 тутакси се отвори. Посрещна ме човек в черна риза, самият той мургав почти колкото нея, а черните очила с огледални стъкла закриваха като маската на Зоро голяма част от лицето му. Ти ли си Минчо Минчев, попита. Не виждах очите му, но по паузата, която последва, след като потвърдих, разбрах, че ме оглежда професионално. Затвори вратата след мен и отбелязах на ум, че не чух нито звук на резе, нито ключ да превърта. После добави тихо – Стария Ви чака.

Тръгнахме по алеята. Едно куче, ризеншнауцер, вързано под смърч вдясно от нас, се разлая, човекът до мен го назова по име, то изскимтя и млъкна, а на площадката на къщата излезе Тато. На септемврийското слънце гълъбовосивият му панталон и светлосинята му риза с къс ръкав подчертаваха ясно фигурата на човек със завидна за годините му жизненост: трапецовиден торс, изправени широки рамене, никаква отпуснатост на корема. Поизправих и аз рамене и се видях да крача по иначе. На няколко метра, преди да стигна стъпалата, Тато вдигна ръка, а аз инстинктивно спрях. Като сочеше с ръката си към мен, попита с характерния си тодорживковски изговор на думите: „Казаха ли ти?”, и продължи: „Аз, Тодор Живков, се подписвам под всяко изречение, под всяка дума и под всяка буква в твоя вестник. Ха, добре дошъл”.

Бях слушал много за различните „маньоври” на Тато, но началото на нашата среща беше така зашеметяващо, че малко е да кажа, че бях едновременно зарадван и смутен. Много по-късно, когато с непрежалимия Христо Малеев сме се връщали към това неповторимо за мен преживяване, все си задавах на глас въпросите: дали тогава добре съм чул, дали правилно съм разбрал, дали това не е „маньовър”, за да бъда просто насърчен, дали не е било опит Тато да ме тури на прословутия си кантар... Щото колко му е на човек да му пришиеш крила и той да запърха, опърлен като пеперуда от пламъка на собствената си илюзорна значимост. Христо Малеев, който беше един от най-талантливите и честни автори на „Зора”, човек с богата култура и съвършена школовка, за който нямаше тайна нито в нюансите, нито в звънтежа било на жест, било на дума, ме изчакваше да свърша със своите въпроси, и тихичко добавяше: „Ти, изглежда, подценяваш др. Живков. Той никога не би допуснал някой еднозначно да изтълкува думите му”. Аз се съгласявах, макар да не намирах за нормално да бъде дадена някаква оценка още преди да сме си видели очите и да сме си стиснали ръцете. Онова смирение паче гордости, дето мама ми беше набивала в главата, ме караше да обръщам страницата. Мир на праха им, и на Христо, и на Тато, и на мама. Ако ме гледат отгоре, как ли се забавляват с моя изпълнен с подробности разказ?!

Нататък ще я карам телеграфно: опитах се да включа касетофона, Тато махна с ръка, че не е съгласен. Посегнах към фотапарата – „не сега”... И я захванахме. Разказваше ми как новите чорбаджии стоят на входа и изхода, как източват предприятията, как изнасят парите в чужбина... Все неща, от които и аз поназнайвах по нещо. Неусетно разговорът зави към голямата политика. Обясняваше ми как Горбачов е пропилял всичко, как за обединението на Германия и една марка не е взел, а германците – казва, - бяха готови да платят 120 млрд. марки, можеше и нагоре да отидат дори, но той и дума не отвори. А тези пари ние ги бяхме отгладували. Заради задълженията ни към Варшавския договор. И преоборудването на заводите ни затова вървеше бавно, и заплатите при нас бяха малки... „А, не. Аз получавах по една шапка пари” – казах и замълчах. Той ме погледна втренчено и бавно натърти:

- По мое време никой не е получавал по една шапка пари. Това е сигурно.

Уточних, че с 80 часа извънреден труд и за 3000 пропътувани километра плюс нощния труд, все някак ги докарваме. Попита:

- Колко години си бил машинист?

- Петнадесет години, три месеца и 27 дни, като шест от тях, по Ваше лично разпореждане.

Думите ми прозвучаха някак заядливо и провокативно. Почувствах, че сгреших и си помислих, че нищо няма да излезе от срещата ни. А си бях наумил да го питам и за възродителния процес, и докъде ще изкара правителството на Жан, и накъде ще върви България.

Бе извърнал главата си настрани и го чух сякаш на себе си да казва: „Не съм давал такова разпореждане”.

Нямаше как, трябваше да продължа... На 10 ноември 1976 г., др. Живков, ме освободиха от работа. Няма да пътуваш – ми каза деломайсторът. Отиваш си вкъщи и ще бъдеш на разположение на службата. Заповед.

Отидох си, но все ме човъркаше отвътре „защо”. Вечерта питах по телефона за наряд, няма ме. На следващия ден също. Чак на 12 ноември телефонът извъня и женски глас ми нареди да бъда в 14 ч на пропуска на Министерството на транспорта. По възможност, облечен официално.

Живков ме слушаше с интерес. И продължих.

Турих на новия кат една фестивална вратовръзка, дето се мотаеше из гардероба, навлякох вместо лоден машинстката шуба, и в 14 часа бях на пропуска при милиционера. Тъкмо да си кажа името, някой ме побутна по рамото и ми каза да го последвам. Спряхме пред една врата, на която нямаше надпис. Човекът отвори вратата и ме покани да вляза. Вратата се затвори зад гърба ми, а на мен колената ми омекнаха. Срещу ми, в блестяща униформа на морски капитан, се изправи висока и красива, с блеснали очи и коса като черноморска вълна, жена. И се представи – Ангелина Балтова, капитан далечно плаване. Казах си и аз името и седнах.

- Помня я – каза Тато. – Знам я. Но отдавна нищо не съм чувал за нея. Но ти за какъв фестивал спомена?

Налагаше се да сменя темата. И макар че бях дошъл него да питам, Тато тъй извъртя нещата, че аз трябваше да отговарям. Обясних, че съм спечелил анонимен конкурс на в. „Народна младеж” и че първата награда бе делегат на фестивала в Берлин. Че съм присъствал там и че това няма да го забравя.

- Как са те изтървали? – засмя се той. – Нещо май не са внимавали. Ха-ха-ха! И какво стана с Ангелина Балтова?

След този ден – казвам, - повече не съм я виждал. Заведоха ни заедно до зала „Георги Кирков” в Партийния дом и вечерта бяхме заедно. И Вие бяхте там.

Живков се оживи.

- Къде там?

- На 18-и етаж в Министерството на транспорта. Вие танцувахте с Ангелина Балтова, а мен ме бяха извикали да кажа едно стихотворение...

На това място искам да си поема дъх. И заради читателите, и заради правдата, разбира се, да заявя, че ми е дошло до гуша да слушам, че ни бил управлявал 35 години правешки цървул; че той на всяко гърне бил мерудия; че давал дилетантски съвети по всички въпроси – и за театър, и за киното, и за литературата, и за спорта... Че сме живели като с примка на шията, че бил подтиснат духът ни и нямало простор за него, че сме се редили на опашка за банани, че хлябът бил само два вида, саламите – три, а луканката, ако я пуснат за Нова година, Първи май или Девети септември, била само смядовска. Че сиренето било краве и овче, а кашкавалът „Витоша” и „Балкански”, Държавна сигурност дебнела с кого лягаш, с кого пиеш кафе и ходиш ли на профсъюзни събрания.

Мамка му, как да отсееш истината от лъжата. И е вярно, и не е вярно. И което е вярно, не е важно, или е само частен случай. Да, действително можеше да стоиш три дни в къщи като арестуван, без някой да ти каже защо. И аз стоях. През 1985 г., когато ДС ми инкриминира стихосбирката „Хляб”, като че ми потънаха гемиите – светът беше свършен за мен. Уволниха жена ми от работа, но първо я изключиха от партията. Приятели ми обърнаха гръб. Чиновници задраскваха името ми, където и да го видят. Жена ми побеля, затвори се, додето накрая подаде молба за развод... И ето ме днес, след толкова години, аз, Минчо Минчев, правнук на диарбекирски заточеник, внук на военноинвалид от Завоя на Черна, син на царски стражар, машинист, поет и редактор вече 28 години на „Зора”, се опитвам да осмисля истината за моя живот и за нашето време. За изпитанията на народа ни. За бездните пред Отечеството. За дълга, честта и вярата...

Да бях мегаломан, може би щях да се видя като един Антоний, сам срещу Рим и цялата империя. Да се бях главил за наемник, със сигурност щях да бъда и по-талантлив, и по-ефективен от един Антон Тодоров. Да бях карагьозчия, Александър Йорданов можех да го туря в малкото си джобче! Но аз съм Минчо Минчев. И всички знаят, че минавам през света с бяла риза, както е казал поетът, с белег на челото и със сол в кръвта. Ама работил съм срещу себе си – работя. И не се уморявам. Ама хората стигнали далече, а аз си стоя като бутилка на маса без хора! Стоя. Но на бялото и до днес не съм казал черно. И на враг и подлец не съм сторил селям. И на истината не съм обръщал гръб. И дай боже, никога да не го сторя.

Оказа се, че през онези три дни, през които бях като арестант, е било за да мога да присъствам на събранието в зала „Георги Кирков”, и вечерта – на 18 етаж в Министерството на транспорта. В него ден, 12 ноември 1976 г., Националният транспортен комплекс рапортуваше за предсрочното изпълнение с цели 14 месеца на плана за петилетката! И само този, който умишлено се прави, че не знае какво беше България през тези години, само човек, за когото чувството за омраза е родов белег, само човек, който е роден да превива пластилинен гръб пред конюнктурата и който е отровен от змийската злост на пропагандата, може да забрави светлия устрем на хората от това време. Вярата на народа ни, че генералната линия е насочена единствено за собственото му добруване, че много или малко, право или криво, бързо или бавно, с грешки, но и с нови опити да се изправи посоката, да се намери верния път, през препъвания и слепи сокаци заради подменени пътни указатели и нискочели догматични насочвачи, прекрачвайки вълчите ями на козни и предателства, България се движеше напред! Растеше самочувствието й до степен, че обобщеният образ на инж. Ганев можеше да показва кукиш на завистници и доброжелатели по всички направления и азимути в машиностроенето и електрониката, зад комбайна или зад струга, край доменните пещи и изчислителните машини. Неговите стомани мереха качество с „Круп” и „Манесман”. Струговете му – с „Бош”, полимерите, голямата химия и лекарствата – с „Байер”. По темпове на енергопроизводство инж. Ганев достигна пето място в Европа и 10-о в света. По енергопотребление на глава от населението задмина Италия, Испания, Португалия, Гърция, по степен на електрификация на железния път зае седмо място от страните в Европа и Северна Америка. Притежаваше най-голямото в света автотранспортно предприятие за международен транспорт с 4560 тежки модерни автомобила, корабите и самолетите му разнасяха флага на България до най-отдалечените пристанища и летища. Златната земя на България раждаше по 10 млн. т зърнени храни и пр., и пр. При целия този възход нима бе възможно човеколюбците от Римския клуб да не посветят на инж. Ганев и на България специални заседания и дискусии за просперитета ни? Как можеше специалните централи да не ни спретнат каскада от активни мероприятия, да не ни организират български следи и връзки, шумни процеси и пропагандни фойерверки! Не им стигнаха ни катрана на ада, ни саждите на апокалипсиса, ни отровната злост на тарантули и сепии. Свързваха ни с Агджа и атентата срещу папата, с нелепиците за българския чадър и убийството на писателя Георги Марков. Инерцията на това българомразие бе толкова силна, че продължи и след вихрушката през ноември 1989 г. – спретнаха ни аферата със заразените със СПИН либийски деца. Напазаруваните ни демократични управници изпълниха без остатък изискванията на Вашингтонския консенсус, който предвиждаше страните от Източна Европа, макар и в различна степен, да бъдат предоставени за обезкостяване от т. нар. западни демокрации, иначе изначални приятели и братя во христе на България и българската участ. И те така ни прегърнаха в своята сърдечна колонизаторска прегръдка, че докато отмине замая ни от шемета на братските стратегически инвеститори, тежкият булдозер на любимата ни демокрация успя да изрине цялата българска индустрия, преработвателната промишленост и селското стопанство, племенните стада и птицекомбинатите, армията, службите, здравеопзването, образованието... Принципът бе изтърбушването да става елегантно. Не като взривяването на сградата на мавзолея на бай Георги Димитров от Бъки Бомбата. Но така, заработил си го е бай Георги, що му е трябвало да говори такива неща пред Имперския съд, що му е трябвало да пита къде по света фашистите не са варвари. На третия път Бъки му бутна къщата, която народът му беше построил за почит и покой за вечни времена. Няма тън-мън, демократична Европа има вечни интереси, а оттам идват и новите й приятели. Някои им казват мигранти, други имигранти, трети ги титулуват бежанци. Важното е обаче, че всички те преливат от любов към нея, стремят се към нея, искат да я прегърнат, да споделят ложето й, да й върнат брашното тъпкано, дето имат да й го дават още от 19 век...

Няма да се извинявам. Май твърде дълбоко си поех дъх и ги нахвърлях едни, като в циганска торба. Диарбекирският заточеник поп Минчо, чието име пренасям, някога бе намерил по-точна метафора – видрица. И вътре бе наслагал до разните списъци, случки, писма и варварщини, и българските опачини. Не се подпирам на патерицата му, но и аз ще кажа – нямат край българските опачини! И защото зная края на тази знаменита книга наизуст, ще добавя и ще свърша: „Братя, аз с думи нищо ви не мога доказа”, но гледайте да не иде курбан България - това е от мене. А дядо поп подкарал любимата си песен: „Е-е-е, Стоян ми млада войвода, повдигна български юнаци”, а аз моята не съм я довършил... Поемам си дъх и се връщам при срещата с Тато.

Та тогава, на 18-ия етаж, др. Живков, продължих аз, бяха ме извикали да кажа едно стихотворение. Може да сте забравили, но като ми дадохте позволение, рекохте: “Нека да каже, бе. И аз ще кажа едно”.

- Ама така ли съм рекъл? – засмя се Тато.

Виждаше се, че си връща настроението, и дано не греша, разположението към нашия разговор.

Казах, каквото казах тогава, продължих аз, и разбира се, получих за награда ръкопляскания. Вече бях тръгнал да си седна на мястото, когато чух да казвате: „Значи тъй, момче, ний пишем тук свободни стихове, а някъде класически убиват?!” Това беше стих от моето стихотворение. Всички наоколо притихнаха и тогава Вие поискахте да Ви подаря книжка, ако имам. Имах, но не беше надписана, и дарственият надпис не беше проверен. Не бях се готвил за тази чест, но съчиних нещо, приближих се да Ви я подаря, Вие станахте, сложихте очилата и дълго друсахте ръката ми. Стори ми се, че блесна светкавица на фотоапарат, и ако правилно съм разбрал, сигурно мигът е бил документиран. Обърнах се и на две-три крачки от Вас, чух да казвате: „Абе, Василе, аз съм получавал хиляди автографи, но такова нещо никой не ми е писал.” Всеки шум в залата замря. Министър Васил Цанов беше пребледнял, зер, знаеше за утежняващите обстоятелства в биографията на моя баща.

Живков ме слушаше замислен. Онази веселост, която се бе появила, сякаш потъна нанякъде. Гледаше съсредоточено встрани, а може би назад във времето. Зачудих се дали да продължа, но набрах кураж и казах - прочетохте моя дарствен надпис. Прочетохте го, както само Вие можете да го прочетете. „На др. Тодор Живков за априлския вятър по пътя на големия слънчев експрес България!”.

Гръмнаха аплодисменти, викове „Браво!”, и както добре Ви е известно, в такива случаи и тези, които не знаеха и името ми, ми станаха приятели. Дойде време да си тръгвате, и на сбогуване казахте думи, които не само аз чух и не само аз не забравих: „Момче, няма нищо по-достойно от това да караш влакове и да пишеш такива стихове”.

Как са го възприели другите, които чуха тези думи, не знам. За втори път през този ден ми омекваха коленете. Васил Цанов ви изпрати, и след като се върна, ми подари собствения си портрет. Ти, казва, се представи достойно. Подарявам ти снимката си за спомен от този ден. И запомни, др. Живков е прав. Няма нищо по-достойно от това да караш влакове и да пишеш стихове.

И аз не заминах за Москва.

Но това е друга история.