/Поглед.инфо/ Стана така, че семейството имаше общо пет деца.
Вярно е, че когато се събраха Елка и Петър, всеки имаше по едно дете, а после се родиха още три.
Едно от децата поотрасна и отиде да живее при приятеля си – при него винаги имаше какво да яде поне. Сигурно се и обичаха, знае ли човек...За останалите четири деца семейството получаваше социална помощ – общо 140 лева. На дете се падаха по 23 лева месечно, или по 0,77 стотинки дневно. Купуваха поне хляб, а това бе спасително.
Петър понякога работеше, но често го уволняваха, защото преценяваха, че е притиснат от обстоятелствата – човек с пет деца човек ли е?!
И го възприемаха като човек без значение –на такъв каквото и да сториш, все е правилно.
Вече години откакто живееха без електричество – бяха им го изключили за неплащане и те не платиха таксата за да им се възстанови. Просто разбраха, че може и без ток – една сметка по-малко не беше без значение при безпаричието им. Добре, че живееха на първия етаж и не плащаха за асансьор....
Включваха хладилника, само когато имаше нещо в него, а това се случваше рядко.
Не хабяха и свещите вечер – предпочитаха да си говорят в тъмното, а понякога и тихичко си пееха. Всъщност Елка пееше, а децата припяваха.
Понякога Петър разказваше приказки, знаеше защото бе завършил филология и се бе увличал по фолклора... - някога, когато още не подозираше какво му предстои....
Апартаментчето беше на родителите на Петър, той го наследи, когато те починаха. Точно апартаментчето бе причина за другото им нещастие – той го беше заложил и изтегли заем - защото трябваше да плати операция на Елка.
Не можеше да изплаща наема и над тях непрекъснато висеше опасността да им отнемат жилището.
На Петър не оставаше нищо освен да псува отчаяно, да заплашва, че ще взриви банковия клон, а Елка с часове се молеше пред иконата на Исус Христос, заедно с децата....Най-малкият – Симето, само плачеше тихичко, коленичил смирено, като братята и сестричките си, пред иконата.
Така живееше това българско семейство в жилищен блок 42 на краен столичен квартал.
Въпреки този им начин на живот живееха в пълно разбирателство.
Само Ирина, вече 14 годишна, твърдеше, че такова общество в каквото пребиваваха трябва да бъде унищожено. И приятелите й бяха като нея – радваха се, когато имаше някъде по света атентат и с възторг сочеха броя на жертвите.
Елка се опитваше да вразумява дъщеря си и приятелите й, но това бяха напразни усилия. Петър им се радваше и ги поощряваше.
Отнякъде Ирина се бе снабдила с граната и никога не се разделяше с нея. За Елка бе ясно, че дъщеря й е получила гранатата от свой приятел, чиито баща бе военен, участваше в разни военни мисии в чужбина, но си мълчеше.
Когато един ден се позвъни на входната врата на апартамента Ирина отиде да отключи – беше съдия –изпълнител. Децата се разплакаха и го наобиколиха, удариха го на молба, мислеха си, че ще го убедят да не ги лишава от дом.
В настъпилата суматоха изведнъж се чу гласа на Ирина:
- Веднага напуснете или ще я взривя! – и вдигна високо гранатата.
Съдия–изпълнителят се усмихна, но колкото повече се вглеждаше толкова повече се плашеше. И замръзна.
- Ще убиеш децата! – викна Елка, майка й, и избухна в ридания.
- Взривявай, дъще мила! – почти изплака Петър.
Съдия изпълнителят се затича към входната врата и подхвърли през рамо:
- Утре ще дойда с полиция, госпойце!
Вечерта бе тягостна, стояха в мрака и само по звуците се разбираше, че семейството плаче. Всички плачеха.
- Чао, милички! – рече Ирина и се засили.
Всички я гледаха изумени – видяха в полумрака как се преметна през терасата.
Последваха я и останалите.
Катя прегърна иконката на Христос, разцелува я и полетя.
Последен скочи Петър.
На сутринта от полицията и от „Бърза помощ” събраха труповете.
Когато прочете в рапорта, че до една от жертвите е намерена дървена икона, прокурорът обяви, че семейството е станало жертва на религиозен екстремизъм.