/Поглед.инфо/ Става дума за романа на Мишел Уелбек, „Подчинение” наскоро преведен на български и издаден от изд. „Факел експрес” през миналата година и романа на Симеон Янев „Биографии на отрепки” на изд. „Гея – Либрис”.
Случайният последователен прочит на романите - първо на романа на Симеон Янев и после на Уелбек, разкрива странни наистина съвпадения не само по теми, образи и идеи, но и по структурирането на самите романи.
---
Мишел Уелбек няма нужда да бъде представян; това е един от най-известните съвременни френски писатели и това не е първият му роман, превеждан на български. След романа му „Елементарните частици” едва ли има съмнение, че това е и един от най-иновативните и дълбоки съвременни мислители-романисти.
”Подчинение” е ново предизвикателство към човешкия ум и съвест.
Действието на романа е изнесено в близките идващи години, по-точно между 2017 и 2022-ра. Една антиутопия, разиграна в живота на един френски професор по литература, задоволен с всичко, но загубил охота за живот – лишен от приятели, неспособен да обича, ерген, поминаващ с отбраните си храни и изисканите си вина, затворен в проучвания на текстовете на френски писател от 19 век (Жорис-Карл Юисманс ), на когото е посветил живота си.
---
Симеон Янев, професор по литература (СУ) е български писател, който в серия пародийно-гротескни романи от „Биографии на писатели, генерали и трети лица” до „Биографии на отрепки”, профилира най-значителното в българския живот през целия двайсти век. Споменатият роман „Биографии на отрепки” е пародийната история на безкрайния преход, който живеем в последния повече от четвърт век. Романът също е сюжетизиран около живота на университетски преподавател, но се разгръща в рамката на всичко значимо от славната 1989 година от падането на берлинската стена до тържественото откриване през 2012 „на първата част, на най-големия на Балканите завод за боклук в Горни Богров”. Тук не е задължително да се говори за антиутопия, но съвсем очевидно това не е и роман от типа черни романи, въпреки черния си хумор и дръзкото замесване на призраци и магически действия, префасониращи разказа от социално-авантюрно четиво във философски трактат.
---
Пренесъл действието в още непротекли години, Мишел Уелбек го населява с действителни лица от политическия и интелектуален живот на днешна Франция; смесил е имената на Франсоа Оланд, Никола Саркози, Франсоа Байру и ред други министри и днешни политически водачи (Марин льо Пен и баща й например) с имена на измислени лица, за да представи една възможна в близките години Франция. Ключовото събитие в сюжета е легалното завземане на властта от мюсюлманска партия вследствие на политическа сделка със социалистическата партия на Оланд и избора на президент-мюсюлманин.
---
Българският сюжет също смесва имена на действителни публични личности от прехода – политици и интелектуалци - едни със собствените си имена, други - лесно разпознаваеми. Ключово събитие в романа е падането на берлинската стена и събитията, отприщени след това: митингите, появата на партиите, новите партийци и първата им победа - разгрома на селското стопанство и цялата последваща истерия на безконечни реформи, на мутри и чалга, на оплячкосвания и опростачвания, та до всекидневното рязане на лентички на реновирани улици и детски градини.
---
Сюжетната макрорамка в романа на Уелбек е субективирана в живота на споменатия университетски професор – напълно задоволен материално и напълно лишен от социални връзки, отдаден на марковите си питиета и заниманията си с литературната класика. Той не е виждал повече от десет години самотно живеещите си разведени родители и за първи път посещава дома на баща си (за да уреди наследствените въпроси), след като той вече е погребан.
Единствената му социална връзка е една негова студентка – еврейката Мириам, но пък при победата на мюсюлманската партия тя емигрира в Израел, защото „когато една мюсюлманска партия идва на власт, това не е никога много добре за евреите” (с. 104).
Така професорът загубва и последната си човешка връзка.
---
В подобна ситуация е и героят на Симеон Янев. Жена му го напуска, той загубва и децата си, емигрирали в Канада, родителите му умират, а в отчаянието си изпада в депресия и опитва да се самоубие. Опитът е неуспешен, а причината е жена, която отначало му изглежда маниакална, едва ли не луда, но впоследствие, увлечен, той открива неприспособима към реалностите личност, много ранима, избягала в съзнанието си в античността, където се изживява като дъщеря на вавилонски жрец, предопределена за енту – годеница на Бога. В личния им живот в романа Енту става собственото й име.
Героят (казва се Петканов) безпаметно се влюбва в нея.
И тази жена обаче, подобно Мириам на Уелбек, също емигрира -изчезва в призрачното си минало.
---
Микросредата на героя на Уелбек – академичната му колегия –отчайващо го тласка към съзнание за изчерпаност и непотребност. Колегиалните му отношения са лишени от духовност – заобиколен е от асоциализирани хора, затворени във враждуващи групички, занимаващи се с клюки за секс и пари и дребни професионални интриги. Той се опитва да се спаси, като повтаря жестове от живота на писателя, когото проучва – действителният френски писател Юисманс, избягал някога в манастир, за да се спаси от непоносимостта на съвремието си в католицизма.
Но и това не му помага.
След завръщванетоси в реалния живот, професорът намира университета си „Париж – Сорбона ІІІ” неузнаваемо променен. Закупен е от саудитски бизнесмени и е превърнат в мюсюлмански университет, като всички порядки са запазени с изключение на това, че ректор вече е французин, приел исляма, а на преподавателите е предложено или да останат, като приемат исляма (с тройно по-високо възнагреждение), или да се пенсионират с пенсия, каквато ще бъде френската им в годината, когато им дойде редът за пенсиониране.
Обяснението за тази щедрост е, че след завземането на властта мюсюлманската партия не настоява да получи нито едно ключово министерство – нито на икономиката, нито на отбраната, нито вътрешното, но непременно изисква министерството на образованието, защото „за тях най-важното са демографията и образованието; онази част от населението, която се отличава с най-висок коефициент на раждаемост и която успява да предаде ценностната си система. /.../ за тях нещата са толкова прости /.../ онзи, който контролира децата, контролира бъдещето – точка.” (с.83)
---
Именно министерството на образованието е във фокуса на сюжетното действие в българския роман на Симеон Янев. Микросредата на героя Петканов не е „ Париж – Сорбона ІІІ”, а е български университет, известен с две фигури на дарителите си пред входа. Част от този университет е ИНОП (Институт за начални и основни преподаватели), където кризата е ударила с всичка сила, но го спасява Световната банка срещу условието да се реформира, да се реформира, съгласно нейни изисвания... и пак да се реформира. Ръководителите на института „с пламнали глави”, ден и нощ мислят какви реформи да направят, как по-добре да отговорят на изискванията и с големи усилия съставят умонепостижим план.
Първо: преименуват института (пребоядисват фирмата, за да не звучи допотопно). Новото име е Институт за възпитателни стратегии (ИВС);
второ: проучват пазара и откриват, че все по-богатите хора имат нужда от домашни възпитателки на децата си. Това ги подсеща „да напаснат института според пазара”, (както го изисква и банката) и така идват до идеята да открият департамент за възпитателки на деца на състоятелни лица - Департамент за гувернантки;
трето: с голям ентусиазъм обмислят подкрепата си на идеята за преминаване към латинската азбука като част от процеса на европеизирането на страната. В разгара на дебата изведнъж се досещат, че работят в кирилски катедри и това неприятно погасява обзелия ги ентусиазъм.
---
А през всичкото това време на реформи и ентусиазъм в страната кипят дълбинни всестранни промени. Партията на реформаторите чрез денонощни улични протести събаря от власт партията на консерваторите. Един от преподавателите на ИВС-ето, който води студентска група в протестните шествия, за тия си заслуги – някой си д-р Кичеков, е назначен министър на образованието.
Новият премиер обявява, че главна задача на победилата партия е да се неглижират „популистите и националистите”, които единствени могли да „сложат прът в колелата на реформите”.
И той иска от министрите си предложения за решаване на този генерално важен проблем на прехода. След дълго обмисляне д-р Кичеков – новият министър на образованието - прозира, че с национализма няма как да се свърши, докато не се „изреже от корен”. Според него коренът е в наименованието на държавата, която се нарича България и която националистите припознават като най-стара в Европа и почитат като най-голяма ценност.
И той внася в Министерския съвет възможно най-радикалното предложение – смяна на името на държавата. Предлага: „Централна Балканска република” между другото и за да остави парченце „торта” за националистите – „нека имат нещо централно”.
Всичко потръгва по мед и масло, но колегата им Петканов, същият дето жена му го напуска, дето децата му емигрират и дето изпада в депресия, без да успее да се самоубие, не се включва в общия хор на реформаторите, непрекъснато и язвително ги иронизира в откровеното си презрение заради пълзящия им конформизъм и смешни претенции за интелектуалност...
И те се принуждават да проработват законосъобразни сценарии за отстраняването му.
Спират се на формулировка ”поради неспособност да работи в екип”.
Уволнен и изоставен от всички, Петканов има все още една връзка, която го държи за живота - книгата на живота си, която пише.
---
Героят на Уелбек прави невероятни усилия, да излезе от самотата и обречеността си и за сравнение преосмисля живота си през животите на съвипускниците си. Така с ужас открива, че само един от съкурсниците му има по-различен живот: „единствен той бе тръгнал по пътя на нормалния семеен живот. Останалите се люшкаха между малко Мийтик (сайт за запознаства), малко speed-dating (намиране на партньор за секс чрез агенция) и много самота.” (с. 93)
Останалото са проститутките.
И той проумява, че обществото, колкото и обезпечено, фактически се е разпаднало.
Равносметката е отчайваща: няма родители, няма близки, няма приятели, няма и семейство. В същото време колегите му, които вече са приели исляма, имат не само тройно по-високи заплати, но и вече по две или три красиви и покорни, жени.
И той се замисля.
---
Петканов на Янев тук за първи път се оказва в противоречие с френския си еквивалент. Уволнен, и в треската на търсенето на изчезналата Енту, той се среща с един невероятен човек – български евреин, върнал се от Израел, окултист, с пророчески дарби - казва се Елиас.
В сюжета на романа Елиас определено се превръща в най-силния еврейски образ в българската литература. Именно Елиас измъква депресирания Петканов от отчаянието - „съвсем не безкористно, съвсем не безкористно”, както му обяснява сам.
Користността му е в това, че сам е много самотен и че си търси човек, с когото да разсъждава по „най-важния проблем на философията” - проблема на живота му; това е въпросът за „предназначението на човека”.
Още един самотник, но вече истински философ, също уволнен университетски преподавател, абсолютен безсребърник и неконформист се присъединява към тях, уж по волята на случайността, ако не се вземат предвид харизмите на Елиас. Това е професор Софрониев, философ – най-добрият специалист по Кант тук, а както се оказва, и не само тук.
Докато става всичко това, реформите текат ли, текат, страната става все по-бедна в спасителния ЕС; над два милиона души емигрират, оказали се без работа, а повечето от половината останали изпадат в крайна бедност и духовна безпътица.
---
Нищо подобно на пръв поглед не се случва във Франция. „Първите действия на правителството на националното обединение, съставено от Мохамед бен Абас, бяха единидушно приветствани като успешни, никога един новоизбран президент на републиката не се бе радвал на подобно „всеобщо одобрение”, с това бяха съгласни всички политически коментатори. /.../ Забелязах с интерес една информация, която беше отмината с почти пълно мълчание: подновяванетона преговорите за скорошното приемане на Мароко в ЕС; що се отнася до Турция, календарният план за присъединяването й бе вече изготвен.” (с. 193)
Героят на Уелбек неволно прозира зад всичко това...”бъдещия халифат”, още повече, че всички успехи на новото правителство са компенсирани само „с драстичното намаление на бюджета на Националното образование – дотогава определено най-големият в държавата.” (с. 194)
---
Сигурно е безсмислено тук да изтегляме съответствия. В романа на Янев и без исляма са гротескно застъпени различни видове майцепродавци, закърмени от богати фондации – едни маскирани като митоборци, други като психотерапевти за борба с „робствата”, трети като възпитататели по търпимост към полово нестандартните, а най-алчните като „специалисти по рационална самоподмяна на паметта”. В тази посока романът интерпретира древния мит за Тезей в пещерата на Минотавъра като мит за паметта, завързана с нишката на любовта - върховен мит на човешкото у човека.
От обратната страна, тримата низвергнати от статуквото „отрепки” търсят пътя за спасение на човека в отговор на основния философски проблем – проблемът за предназначението му.
В предсмъртния си час мъдрецът Елиас намира отговора: „Човекът е прозорецът на Бога, на Вселенския разум го кажете (все тая), към Всемира. Не е ли вероятно, а още повече, не е ли величествено да си представиш Твореца, съзерцаващ великото си творение през Човека? /.../ Чудя се как през целия ми живот (а беше дълъг живот), при всичките ми скиталчества по света, при всичките будещи страх и трепет гледки на Божия свят, който съм видял, при всичките велики книги, които съм прочел и при всичките низости и човешки падения, които съм преживял, тази мисъл не е могла да ме осени в пределната си яснота и величие...?” (ІІ-295).
---
До необходимостта да реши проблема с предназначението на човека достига и Мишел Уелбек, макар и не по пътя на философските размишления, а в прагматичен разговор на героя му с проф. Рьодиже, новия ректор на ислямския университет „Париж – Сорбона ІІІ”. Като му разяснява защо именно университетските преподаватели трябва да приемат исляма, той се обосновава с принципа на естествения подбор по следния начин: „Човекът е животно, това е ясно, но той не е нито прериен лалугер, нито антилопа. Онова, което му осигурява господстващо място в природата, не са нито ноктите му, нито зъбите му, нито бързият му бяг, а само умът му. Следователно и ви го заявявам най-сериозно: няма нищо ненормално в това университетските преподаватели да бъдат причислени към доминиращите мъжкари.” (с. 280).
С това се обосновава и правото на професора освен да получава заплата три пъти по-висока от френската, и правото да притежава три жени в семейния си харем - ако приеме исляма.
Остава решението.
---
Решението в романа на Янев през философските диалози и разсъждения за смисъла на човешкия живот, както и философските аргументации в романа на Уелбек, клонят от оптимизъм за човека и безизходност за българина при Янев, до непоправим песимизъм, пълна апатия и предпочитане на прагматичното в прецизно уредения и до крайност алиениран свят на французина.
Романът на Уелбек сканира неолибералистичното статукво на едно завършено консумативно общество и пълната му неспособност да противостои на първия фанатизъм, пред който е изправено. То всъщност е готово да му се подчини, оневинявайки се с прагматичните му ползи и с чоглавото, сякаш подсъзнателно припознаване на моралистичното му превъзходство.
Романът на Симеон Янев скицира едно общество, заслепено от консумативна жажда, привиждащо я като панацея на съществуването и същевременно отчаяно и озверяло от материална и духовна мизерия, в която все повече пропада. Тоест - единият роман разкрива края, другият началото на един и същ процес на безалтернативно живеене, еднакъв в лицемерността и безсмислието си.
---
Има обаче една видима и съществена разлика между тях и тя е в това, че на фона на плътния скептицизъм на Уелбек в българския роман се допускат „луди” (в българския смисъл), определени или самоопределили се като жертви – метафизични алюзии за друг смисъл на живеенето.
И тук единствено в паралела на двата романа достигаме до частично нарушение на принципа на логичния изход. В неизбежността на края на един изтощен цивилизационен модел, смъртта може да бъде различна само проформа: физическа, при хората от Изтока, умиращи в своята низвергнатост и мизерия, и духовна, при човека от Запада, уморен и апатичен до безразличие към всичко освен към задника си и в двете му функции.
Такива точно смърти предлагат двамата писатели на своите герои, иначе твърде сходни в общата неуютност на гниещата цивилизация.
---
Но дългата верига на буквалните, - тематични и идейни, структурални и философски съответствия в двата романа, не би била сама по себе си нещо така значимо, ако не отвеждаше (без да се подминават различията и спецификите) до един близък до ума и все пак изумителен факт – ние сме в един и същ общ казан, ако не адски, то обещаващ да стане. Колкото и различни: от нас милиони емигрират, а във Франция мигрират; нашата земя прогресивно обезлюдява, тяхната се пренаселява; те, егоцентрични и апатични в обезпечеността си и безнадежно бездейни, мижат в духовната си парализа; ние, опростели в озверели в перманентна безизходност, живуркаме в пословичната си инертност.
Без да ни казват какво да се прави, двата романа единогласно твърдят – литературата повече не може да бъде, каквато е била. Това е посланието над всички послания.
Литературата, каквото и да е, не е игра, не е пъзел, нито словесна мастурбация.
---
Позволил си да застане открито срещу статуквото, Уелбек не е могъл да очаква акламации във брюкселска Франция. Българската му преводачка (Ал. Велева) в един послепис към романа цитира извадка от негово интервю във френските медии, в което той казва: „Структурата на „Подчинение”, макар и изключително проста, бе разбрана от малко хора. Аз лишавам постепенно от всичко героя си, отнемам му: приятелката му Мириам, родителите му, работата му, /.../ изгледите за евентуално покръстване и накрая му отнемам Юисманс (професионалното му удовлетворение – б. а.). Когато отнемате всичко на някого, продължава ли той да съществува? /.../ Не вярвам в свободния индивид, в самотника. Тъй че аз смалявам героя си и го унищожавам. Тогава защо да има лична свобода, свобода на мисълта? Защо чисто и просто да не приеме онова, което му предлагат?”.
Което и неговият герой – професорът, прави – поема пръста на съдбата, защото „това щеше да бъде възможността за втори живот, без особена връзка с предишния.”
Така човекът от Запада избира живота въпреки всичко, което може да бъде край на цивилизацията, но не и край на неговото комфортно съществуване.
---
Поразително е, че структурата на „Биографии на отрепки” е същата, само че не авторът лишава героя от всичко, което го свързва със света, а ураганът, който вилнее в България отнася всичко скъпо на Петканов и му предлага само лунното видение на скъпите му покойници.
За да прескочи той парапета на терасата от 24-тия етаж.
Различни избори при еднакви обстоятелства, еднакво осъждащи общия маразъм на политическата изчерпаност.
---
Ако се чете първо Уелбек с неговото „Подчинение”, а после Янев с неговите „Биографии на отрепки”, не е възможно да не се помисли, че нашият автор просто копира стъпките на големия французин в страховитата му антиутопия. Толкова очевидно, толкова категорично се сплита мрежата от проблемни и сюжетни съответствия между двата романа.
А тя далеч не се изчерпва само с изнесеното дотук; тя като че ли пронизва всички нива на двата романа. Например проблемът Юисманс в романа на Уелбек – т.е. отношението „класично –съвременно”, открива изключително проблемно поле при въведения от Янев образ на Йордан Йовков, който е действащо лице в романа, особено в предходните му томове.
Така всеки критик в София, който се е престрашил да прочете книгата, няма как първо да не помисли за заемки, ако не направо за епигонство или буквален превод на идеи, които вече са мислени в Европа и са заимствани в българския роман.
Това е стереотипът на нашето естествено мислене, мислене на обречени да повтарят водещите европейски образци.
---
Има обаче едно обстоятелство, достатъчно за да попари подозрителните очаквания за поредното епигонство в съвременната ни литература: романът на Уелбек е издаден в Париж през януари 2015, а романът на Янев в София през ноември 2013.
Всяко заимстване тук е изключено не само защото Уелбек не чете български, а и защото менстриймната неолиберална българска критика също не чете ни френски, ни български романи, противоречащи на опорните й точки.
И защото още заглавието „Биографии на отрепки”, както и красноречивите епиграфи на българския роман, не декларират преклонение и неспирен възторг от лъчезарията на неолибералното статукво, а съвсем недвусмислено, една по една, свалят маските му.
---
Така изненадващо всичко, изглеждащо случайно, представено в системата си, се оказва закономерно. Пред общия ужас от безумствата на неолиберализма един френски и един български писател са изложили художествените си свидетелства за деформацииите на политиките, деформациите на обществата и деформацията на индивидуалното съзнание.
Романът на Уелбек, с безпокойствата и мрачните си предсказания, преведен на повечето европейски езици, вече тревожи европейските съвести.
Друга драма кипи и прелива у нас, докато светът се тресе и преобръща. Драмата „Литературен вестник”, по-скоро трагикомедия, защото изглежда дори и Иисус да би слязъл от небето, едва ли би успял да изгони търговците, налазили храма.
---
Но този текст би бил погрешно разбран, ако се схване като съизмерващ в какъвто и да е смисъл за двата романа. Той набелязва съвпадения в търсенията на мисълта и идеите, които са изненадващи в еднопосочността на тенденциите си за едно от най-преуспелите и другото - най-бедно от европейските общества.
Всъщност пред нас са два текста, диагнозиращи една и съща болест на европейската цивилизация макар и в различни стадии на нейния развой.
Два романа еднакво чувствителни към реалността и дали не и към утрешния ни ден.
* Мишел Уелбек. Подчинението. Роман. Изд. Факел Експрес, София 2015.
** Симеон Янев. Биографии на отрепки. Епохален роман. Изд. Гея Либрис. София 2013.