/Поглед.инфо/ Българската култура се нуждае не само от финанси, но и от сериозна медийна подкрепа

Не мога да разбера културната политика на повечето от нашите медии след промяната. Преди 89 година бяха сковани, цензурирани, но все пак, имаше и нещо добро в тях – уважаваха сериозното изкуство, оценяваха по достойнство високите постижения, стойностните творци и събития. Държеше се на професионализма и самодейността / в лошия смисъл на думата/ не се величаеше като днес. И това не може да се отрече. В тях на първо място се отразяваха големите музикални и театрални събития, значимите книги, изложби, спектакли, концерти. Даваше се превес на сериозното изкуство, на художествената музика, на голямото кино и театър. Възпитаваше се публиката. Авторитетни критици рецензираха и коментираха и думата им се чуваше. А и самите творци и институти винаги имат нужда от думата на критиката. Защото без критика просто няма нормално развитие. Спомням си, че макар и много рядко се появяваха и някои случайни артисти. Например с Русенската филхармония направи дебют дъщерята на Венко Марковски, Султана, и след като започна доста зле, в един момент спря, разпиля нотните листи по подиума и не можа да продължи. На другия ден случаят бе коментиран в печата и кариерата на тази пианистка приключи преди да е започнала. Небезизвестният Алипи Найденов дирижира Софийската филхармония неуспешно. Излезе отрицателна критика в печата и той повече не бе допуснат до пулта на първия ни оркестър. А сега? Сега просто няма критика, няма кой да оцени културните факти реално.

Медиите се отказаха напълно от критиците. Особено през последните години нещата коренно се промениха. Изчезнаха сериозните и значими издания – държавата просто не ги подкрепи. Няма ги вече „Литературен форум”, „Век 21”, „Култура”, „Българска музика”, „Киноизкуство” „ЛИК”, „Летописи” и още десетки други издания. Кметовете- гербери на Варна, Бургас, Русе и Пловдив ликвидираха списанията „Простори”, „Тракия”, „Море” и „Брод”. Останаха съвсем малко издания, появиха се много електронни сайтове. За съжаление, в повечето от тях, макар да се обявяват за „културни”, се дава превес на масовата култура, на Холивуд, на чужди артисти и писатели, на ниските жанрове, дори на маргинални явления и те често се обявяват за „събития”, а хора със съмнителни качества – за „звезди”. Има вече доста „легенди”, „знаменитости”, „явления”. Доста репортери и редактори не могат да различат истинското от фалшивото, в състояние са да определят, например, диригента Х. с две купени дипломи, доказал своето бездарие, като „новия Емил Чакъров” или „българския Караян”. Някои от тях са дотолкова неуки, че бъркат „постановка” с „представление”, „опера” с „оперета”, изписват грешно имената на композитори и световноизвестни артисти и музиканти – и това е редовна практика.

За повечето медии голямото изкуство е „скучна работа”. Те не го отразяват или ако го направят, го правят изкривено. Е, има и изключения, но са твърде малко..„ Преди време, в „Труд” прочетох статия за спектакъл на балета „Дон Кихот” в София с голяма наша балерина в след триумфалните й гастроли по света. На това представление тя за миг се спъна и падна, но веднага продължи, както бе започнала: блестящо. Статията обаче акцентира не върху великолепната й игра, а върху мига на падането: „С разкървавен нос Маша Илиева изтанцува спектакъла”. Това беше заглавието и нито дума за голямото й изкуството, за световните й успехи, за ролята на Китри... По този изкривен и уж, сензационен начин се представят всички събития от културния ни живот. Търси се скандала, клюката, интимната подробност и това замества истинското, голямото, значимото. Защото, според някои, това трябвало да се отрази „интересно”. Интересно или пошло?!

И още нещо: в повечето медии се обръща прекалено голямо внимание само на една група артисти и музиканти, за сметка на останалите. Ако се пише за опера, то е главно за Кабаиванска и няколко други имена: Калуди Калудов, Веселина Кацарова и още двама- трима Другите са просто извън полезрението на медиите. Това, че в Софийската опера има цяла група първокласни певци съвсем не е интересно. Същото се отнася и за театъра. Куркински, Камен Донев, Стефан Данаилов, Лолова, Мутафова и още неколцина са непрекъснато под обектива на медиите. За останалите нито се пише, нито се говори. Да не говорим за тези, които не са в София, а в големите градове. За тях, а и за културния живот дори в най- големите ни центрове почти не се пише. Излезе дори абсурдният израз „извънстолични театри и оркестри”. Да, при нашето ненормално развитие вече всичко е „столично” и „извънстолично”. Един абсурд, непознат по света! Пишещият тези редове, с усилия публикува текстове за най- сериозният, на европейско ниво, фестивал „Мартенски музикални дни”. С труд убедих някои редакции да отразят голямото културно събитие на 2018 година – постановката на класическата българска опера „Янините девет братя” от Любомир Пипков, блестящо режисирана от акад. Карталов. Така за единственият оперен форум, този в Стара Загора също почти не се пише и говори. По- важни са: Азис, Глория, Хилда, Мария, Кеца, Лили, Криско. Вече знаем и кътните им зъби! Но не и прекрасните оперни примадони: Радостина Николаева, Цветана Бандаловска, Габриела Георгиева, тенорите Камен Чанев, Даниел Дамянов, Коста Андреев, Мартин Илиев, баса Мартин Цонев, баритоните Бисер Георгиев, Атанас Младенов... За тях би трябвало да знае днес цяла България, както преди знаеше коя е Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров или Асен Селимски. Нещо повече, всички в България бяха чували имената дори на Пенка Маринова, Кирил Кръстев и Николай Здравков не от столицата, а от Русенската опера, защото Радио София представяше всички наши добри певци, оперни театри и оркестри. Да, преди 1989 година медиите представяха всеки солист, режисьор, диригент, всеки добър артист, при това не само от столицата, но и от страната. А сега дори националното радио, което е призвано да представя българската култура, се естрадизира. Дори и културната му програма „Христо Ботев” вече излъчва много по- малко класическа музика, отколкото кресливи шлагери- тупалки.

Напоследък двама българи – художникът Тео Ушев и актьорът Димитър Маринов имаха успех в Холивуд. Първият с номинация за Оскар за свое анимационно филмче, а вторият – като участник с малка роля с получил тази награда не особено блестящ игрален филм. И двамата заслужават поздравления. Но за това се вдигна прекалено голям медиен шум. Нашият комплекс за малоценност се обади. Сякаш бе невероятен, изключителен успех, по- значим от успехите на примадоната на Ла Скала и Метрополитен опера, Ню Йорк, Соня Йончева или на изявите на цигуларя Светлин Русев и пианиста Евгени Божанов на световните концертни подиуми. Но нали става дума за Холивуд – това значи бил върхът в изкуството! А фактът, че десетки наши първокласни певци пеят по всички световни сцени, че почти няма голям оркестър, в който да няма наши музиканти / в доста големи оркестри, като тези в Хамбург, Виена или Ню Йорк имаме българи- концертмайстори!/ , да, това за нашите медии е новина от „втора ръка”, ако изобщо е някаква новина. Да не говорим за успешни постановки, концерти и фестивали във Варна, Русе, Плевен, Пазарджик, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Добрич, Балчик – те са просто извън полезрението. Та дори и Софийските музикални седмици. Дори и БНТ не ги забелязва. Важни са Холивуд, джаза, поп-а, рока и най- вече чалгата. С тях започват и завършват културните страници и рубрики. Тук не мога да отмина лошата роля на Шоуто на Слави, което се гледа от младите и вместо да ги възпитава и да им предлага култура, то ги опростачва с цинични скечове и грозна музика.

Но какво да се чудим? Политиката ни е вече такава. След като в учебник по музика виждаме портрет на Ицо Стоичков до Верди, а за Моцарт има два реда и то какви: „Немски/ не австрийски!/ композитор, писал симфонии.” Само това. Опери не бил писал, въпреки че ни остави 26 – от общо 600-те си опуса...За какво да говорим?!

Шедьовърът на Любомир Пипков „Янините девет братя” -

на софийска сцена - културното събитие на 2018

Двама именити българи със световна слава

на русенския фестивал Светлин Русев и Емил Табаков – 2018

Едно театрално събитие от този месец – премиерата на пиесата „Хляб в джоба” с млади артисти – от Матей Вишниек на сцената на стогодишния театър Сливен, в момента един от най- добрите у нас


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели