/Поглед.инфо/ Позиция на доц. Иво Инджов, изразена на първата дискусия на Дискусионен клуб "Гражданска левица": „Българският президент – крепител на статуквото или лидер на промяната“ - 27 юни 2016 г.

Този доклад има по-скоро просветителски характер – да обясни що е то „ляв популизъм“ и да повдигне въпроса „Има ли той почва у нас?“. Авторът е изразил по ненатрапчив начин и своите възгледи по темата, целейки да провокира дебати и търсене на възможни решения в контекста на усилията за ляво единодействие в България. Текстът не претендира да бъде задълбочена научна разработка, макар че гражданските дискусии също могат да бъдат стимул за работа в тази посока.   

„Брекзит“ демонстрира силата на десния популизъм, а миналогодишните избори в Гърция и двата вота в Испания в рамките на половин година – потенциала на левия популизъм.

Популизмът е средство за конструиране идентичността на една група от населението. За повечето политици, анализатори и журналисти самата дума звучи стряскашо, макар че нюансите в различните идеологически разновидности на популизмва не се познават добре.

За мен десният популизъм е „лош“. Той прокламира единството на „народа“, лъган от политическия истаблишмънт в условията на нивелираща неолиберална глобализация, която не оставя място за избор на политически алтернативи. Това единство се конструира чрез ксенофобска реторика и ИЗКЛЮЧВАНЕ на мигрантите.

Левият популизъм е „добър“ –  и за да докажа това свое твърдение, ще се опирам на разработките на белгийската политоложка Шантал Муф, чиито възгледи за популизма, заедно с тези на починалия й съпруг, аржентиския постмарксист Ернесто Лаклау, бяха приети на въоръжение от СИРИЗА и „Подемос“.

Според Муф целта на левия популизъм е да артикулира всички демократични искания в обществото с цел формиране на обща прогресивна воля, чиято цел е да се създаде един „народ“. Към него могат да се пречислят всички, които са потърпевши от неолибералната глобализация. В същото време в своята концепция за „граждански патриотизъм“ Подемос“ все по-често говори за „родината“, но не в националистически план, а от гледна точка на необходимостта държавата да бъде по-справедлива и по-солидарна с гражданите. Това е по-важно от робуването на митовете за „славното минало“ От „народа“ са „изключени“ рушителите на демократичната система: корумпираните, укриващите данъци, неолибералните политически и икономически елити. Т.е., към „народа“ може да принадлежи всеки, който е пострадал от политиката на остеритет и неправдите, причинени от глобализацията: прекариатът, традиционната работническа класа, средната класа, представителите на малкия и средния бизнес, интелектуалците и др.

  1. Левият популизъм:

заостря проблемите, създадени от неолиберализма и глобализацията;

– ясно посочва фронта и ПРОТИВНИКА: политическите и икономическите сили на неолиберализма;

– решава проблема за мобилизация на левите сили (чрез активни действия на терен и създаване на подходящ дискурс – на протеста срещу бедността, социалното неравенство, експлоатацията, корупцията и мръсните сделки на елитите, но и на надеждата);

– трябва да използва емоциите и афектите, които мобилизират хората – в това отношения трябва да се поучи от десния популизъм.

– мобилизира срещу възхода на крайнодясното в обществото

– прокарва царския път към едно по-справедливо общество.

  1. Предисторията: „левият популизъм“ и „културната хегемония“

За разлика от Муф, Ернесто Лаклау формулира едно „по-тясно“ понятие за народ в рамките на концепцията му за „левия популизъм“. Австралийският журналист Робърт Мизик резюмира концепцията на Лаклау по следния начин: популизмът не говори на всички граждани (т.е. на целия populus, народ), а преди всичко на плебса, на непривилегированите, на онези, който досега не са били чувани. Но той е повече от това. Той е операция, която постулира, че „плебсът е единственият легитимен populus. Той артикулира демократичните и социалните права на обикновените хора срещу елитите и олигарсите.“

В книгата си „Хегемония и радикална демокация“ (1985 г.) Лаклау доразвива теорията за „културната хегемония“ на Грамши и по-късно аргументира необходимостта от левия популизъм в Латинска Америка като средство за борба с олигархията – проблем, извънредно актуален за България в наши дни.

На това място нека припомним, че Грамши кртикува икономическия детерминизъм на Маркс и пледира за достигане на „културна хегемония“ – чрез формиране на пролетарска култура, която да доведе до промяна на съзнанието на трудещите се,  преди решаване на въпроса за политическата власт. Според него  буржоазията управлява чрез сила, но също така и чрез съгласие, особено що се отнася до нейната културна хегемония, която кара пролетариатът да възприеме интересите й. Инструменти на тази културна хегемония са например католическата църква и медиите, които „фабрикуват съгласие“, както казва в по-ново време Ноам Чомски. Чрез тях и др. господстващата класа доминира културата, която определя ценностите и нравите в обществото и по-този начин бетонира статуквото като безалтернативно.

  1. Възможно ли е връщането на противопоставянето „ляво-дясно“?

Могат ли неолибералната хегемония, социалното неравенство, десният популизъм да бъдат преодолени чрез възстановянане на класическото партийно противопоставяне по оста ляво-дясно, изчезнало в условията на т.нар. „трети път“? Този въпрос, формулиран неотдавна от Шантал Муф, се задава често и в България. Особено в светлината на дискусиите за „левия завой“ на БСП и необходимостта от връщане на политиката в живота на обществото чрез възраждане на левите и десните визии за развитието на страната в противовес на уравниловъчния в това отношение социалнолиберален модел.

Според белгийската политоложка в повечето европейски страни „лявото срещу дясното“ е отживелица, която не може да бъде възкресена. „Ако се освети състоянието на лявоцентристките партии в Европа, ще се види че те носят прекалено голяма вина за въвеждане на механизмите на неолибералната хегемония, за да могат да предлагат алтернатива“, пише тя в една статия. Така че няма как да бъдат възприемани като достоверни и искрени в намеренията си, бих добавил аз. Изчезването на практика на социалдемократическата левица в Унгария и Полша, маргинализирането на ПАСОК в Гърция и слабия резултат на ИСРП в Испания, ниските електорални стойности на съуправляващите като младши партньор с консерваторите  германски социалдемократи илюстрират тази теза.

Едно по-странично доказателство, че конфронтацията „ляво – дясно“ вече е отживяла времето си, според Муф, е неуспехът на леви по своята същност движения в Европа в бунтовете им срещу десния по характер неолиберализъм. „Възмутените“ в Испания и различните видове „Окупирай!“ в САЩ имаха силен медиен ефект, но постигнаха малък успех в политически план, защото категорично отхвърляха политическите институции като средство за решаване на проблемите. Т.е., отхвърляха и възможни леви решения на проблемите.

Задачата обаче беше решена от  СИРИЗА (тук нека оставим настрана компромисите, направени от радикалната формация от лятото на м.г., за да остане на власт) и „Подемос“ (Партията има най-голям принос за разбиване на двуполюсния модел в Испания, макар че се представи под очакванията на последните парламентарни избори).

Муф припомня, че през 2014 г. СИРИЗА формира обединен социален фронт, коалиция от различни леви движения около бившата еврокомунистическа партия Synaspismos и създава нова радикална партия с цел оспорване на неолибералната хегемония чрез правене на политика в парламента. Т.е., налице е успешна комбинация от партийна политика и социално движение, която позволи на СИРИЗА да артикулира множество демократични искания на гръцкия народ.

Бързият възход на „Подемос“ от 2014 г. насам се дължи на това, че група млади интелектуалци използваха терена, подготвен от „Възмутените“, за да създадат ново партийно движение, което да счупи тишината на консенсусната политика, характерна за фазата на демократичния преход. „Подемос“ преследва стратегията да създаде обща воля, като конструира ясни граници между: елитите на истаблишмънта („кастата“) и „народа“.

В много европейски страни вече е налице „популистка ситуация“, затова „една динамична демократична политика вече не може да бъде базирана на оста ляво-дясно“. Това не може да стане не само поради гореизброените причини, но и защото при „постфордизма и господството на финансовия капитал трансформацията на капитализма води след себе си изобилие от демократични искания“. Затова според Шантал Муф в наши дни е необходимо ново политическо разграничение – не между лявото и дясното, а между народа и пхолитическите иикономическите елити на глобализацията. Артикулацията на разнообразните демократични искания в обществото в една „верига на еквивалентност“ трябва да формира прогресивна обща воля с цел създаване на „един народ“. Очевидно съставен от всички, които са губещи от неолибералната глобализация и политиката на остеритет. А това е много по-широка база за нова, прогресивна политика, в сравнение с много по-тясната ограниченост на класовата борба, водена от добрите стари сдоциалдемократически партии.

Разглеждан по този начин, като усилия да ИЗРАЗЯВА РАЗНОРОДНИ ДЕМОКРАТИЧНИ ИСКАНИЯ, „левият популизъм“ отваря пътя за по-широки коалиции вляво от центъра, дори да няма радикална левица от южноевропейски тип. В този ред на мисли могат да бъдат дадени поне три примера. Първите два са на Муф:

– В Германия би трябвало да е възможна  коалиция между ГСДП, „Левите“ и Зелените, която да си сътрудничи с движение ала 68-а с ръководител един нов Руди Дучке (лидер на западногерманското студентско движение, виден представител на тогавашната хетерогенна „нова левица“). Политоложката счита, че една реформирана социалдемокрация не трябва да има хегемония в нов ляв проект. Той трябва да бъде и екологичен. А според мен: и по-социален и дори антивоенен. „Синергийните ефекти от всички тези групирания трябва да спомогнат за възникването на общата воля. СИРИЗА в Гърция е добър пример затова.“

– Студентските протести в Чили също показват, че е възможно такова обединение. Камила Вайехо е харизматична студентска лидерка, която подтикна местната Комунистическа партия за участие в правителството. То е лявоцентристко и подкрепя президентката социалист Мишел Бачелет. В него влизат Християндемократическата партия, Партията за демокрация, Социалистическата партия, Радикалната социалдемократическа партия и Комунистите. Въпреки това комунистите акцентират върху собствени проекти и критикуват правителството, когато това е необходимо.

– Аз бих дал и трети пример: В Португалия управлява правителство на малцинството на Социалистическата партия, подкрепяно от радикалния Ляв блок и съюзът между Комунистическата партия и Зелените. Различията помежду им за излизане или оставане в НАТО сега са на заден план. Напред  излизат споделените икономически идеи. Споразуменията на социалистическото правителство с подкрепящите го партньори предвиждат постепенна отмяна на орязването на заплатите и на специалните данъци от миналите години и повишаване на най-ниските пенсии. Така трябва да бъде стимулирано потреблението и да бъде осигурен по-висок растеж.

  1. Левият популизъм, политическия дискурс и политическият маркетинг

Левият популизъм няма как да се разгърне, ако не стъпи върху един атрактивен политически дискурс с мобилизиращ потенциал. Трябва да „създава“ събития, които да „влизат“ в социалните мрежи и в медиите и по този начин да станат част от всекидневието на хората.

Критикът на популизмите Кас Муде е на мнение, че успешните популистки партии имат поне един успешен „продукт”. Той може да е лидерът, пропагандата или дори цялостната организация на партията. В допълнение – медиите са по-позитивни към тях, защото повечето от тях са частни и целта им е печалбата (Тук наблюдаваме взаимодействие между политическия популистки дискурс и популисткия дискурс в медиити). „В днешната епоха е много трудно да „скриеш” различни събития. Традиционните медии отдавна не държат „скиптъра” и са принудени да следват по-малките, които разпространяват съдържание чрез интернет. Показателен за това е примерът на движението „Окупирай Уолстрийт“. Въпреки че то не беше толкова разпространено, колкото „Негодуващите“ в Гърция и „Възмутените“ в Испания, присъствието му в социалните мрежи активизира левите течения, после левите традиционни медии, след това либералните медии и накрая всички. И въпреки разнородността на участниците в течението то премина в съзнанието на обществото като единно движение. През 80-те години на 20-ти век подобно събитие спокойно можеше да се игнорира”.

  1. Левият популизъм и българската левица

Тази дискусия не е мястото, на което може да бъде отговорено еднозначно какво трябва да бъде отношението на БСП и другите леви сили към левия популизъм. Но аз пледирам той да не бъде стнигматизиран, а разбран. И, дори да се възползваме от неговия потенциал и инструментариум. Но преди това трябва да си отговорим на няколко въпроса, които имат отношение към темата:

5.1. Какво става с „левия завой“ на БСП  в светлината на тази концепция (друг е въпросът докъде стигна той след неотдавнашната смяна на ръководството)? Безспорно „левият завой“ е необходимо да бъде взет, дори да се окаже много остър. Като най-голямата партия вляво БСП носи историческа отговорност да скъса с досегашния си социаллиберален курс, да върне държавата в икономиката, да я направи социална и да постави на преден план въпроса за суверенитета на страната.

Въпреки това обаче БСП може би трябва да говори не толкова много за самите „десни“ и „десните политики“, а за неолибералната матрица като цяло и дефектния модел на българския преход. Като бъде готова да посочи поименно облагодетелствалите се от него представители на политическите, финансовите и икономически елити. Вкл. имената на олигарсите, сред които има не само „десни“, но и „леви“.

Неотдавна „левият завой“ влезе в „сблъсък“ с българския вариант на тезата „няма ляво, няма дясно“, развиван от някои лидери вляво (Първанов – Дончева). Тази концепция обаче не се вписва в схемата на „левия популизъм“. Тя остава по-скоро в парадигмата на „третия път“, нанесъл пагубни щети на социалдемокрацията в Европа. Застъпниците на този възглед в българския му вариант, претендират за решаване на важни проблеми, вкл. борба с мафията и корупцията, но не очертават категорично порочността на неолибералния модел и неговите сили като основен противник. Не са достатъчно остри към олигархията и не желаят  да персонализира същината на модела КОЙ. Същото странно мълчание, междувпрочем, наблюдаваме и при БСП.

5.2. Необходимостта от отхвъряне на неолибералния модел, олигархията като негово специфично българско изражение и крайно вредното управление на ГЕРБ са задачи, които вече фигурират в плановете или сценариите на различните политически формации вляво и техните лидери.  „Нова лява коалиция“, „широка лява коалиция“, дори „единен фронт от леви, ценристки, патриотични и дори отделни умерени десни сили“… Тези все още имагнерни проекти предполагат конструирането на една „общност“ – ако „народ“ ви се струва много претенциозно, обединена от поне един общ знаменател. Ето как левият популизъм вече върши работа в България, макар все още само на интуитивно ниво.

Ако желанието за промяна обаче се сведе само до много добро представяне на президентските избори на базата на някакво обединение срещу ГЕРБ – преди или след първия тур, ако няма реформен проект, който да увлече хората и да ги зареди с позитивни емоции, тази конструкция, ако въобще стане, ще се разпадне много бързо.

Друга тема е, че може би едно по-широко ляво обединение ще има много по-изчистен профил, респ. по-големи шансове за електорален успех от едно по-аморфно ляво-центристко-патриотично сдружване. Във всеки случай, поне на терминологично ниво, овехтялата терминология за „лявото“, „социалистическото“ и т.н. трябва да остане на по-заден план за сметка на „прогресивното“!

И още нещо – консолидирането на опозиционните сили ще бъде половинчат експеримент, ако в него заслужено място не заемат прогресивни и модерни граждански движения, НПО и партийно необвързани личности, които да се превърнат в „говорители“ на промяната. Само по този начин могат да бъдат привлечени разнообразни категории избиратели от широката палитра на прекариата – вкл. младежи на несигурни временни договори, самотни майки, нискообразовани работници с ниски доходи, сезонни работници, традиционно слабо платените работещи в сферата на културата и образованието. А не само БСП да се люшка между пенсионерите, които вече й обръщат гръб, и средната класа и дребния и средния бизнес, към които видимо се преориентира.

5.3. Обединението ще се спъне в самото начало, ако няма гражданска енергия в кампанията.  Необходимо да се работи иновативно с традиционните медии, да се мобилизира изцяло ресурсът на социалните мрежи, да се организират събития, които да създават настроение. С други думи – трябва да са отприщи една гражданска кампания, която съвсем не е по силите само на партийните щабове, техните пиари и тесния кръг активисти.

Присъединете се

Изкаазванията на останалата част от участниците в дискусията, както и видеозаписи ще бъдат публикувани допълнително ТУК и в САЙТА НА ГРАЖДАНСКА ЛЕВИЦА


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели